Военното нахлуване на Русия в Украйна на 24 февруари 2022 г. извади на по-ясен план един механизъм, който отдавна действаше по-малко видимо: използването на православни църковни структури като инструменти за натиск и като своеобразно прикритие за руската държавна политика. В рамките на този по-широк модел Полската автокефална православна църква заема особено чувствително място, не на последно място защото е призната църква с реално влияние в религиозния живот на Полша.
Автокефалия, която така и не се превърна напълно в свобода
Когато през 1924 г. Вселенската патриаршия предоставя автокефалия на Полската църква, основният принцип е ясен: след разпадането на старите империи църковните структури трябва да отразяват новата политическа карта. Константинопол също така потвърждава, че преминаването на Киевската митрополия под властта на Москва през 1685 г. е било канонично съмнително – оценка, която Москва никога не приема.
След Втората световна война, в Полша, твърдо включена в съветския блок, Москва оказва натиск върху Полската автокефална православна църква да се дистанцира от томоса от 1924 г. и да приеме нова „автокефалия“ от руски ръце. Изследванията в архивите след 1989 г. показват цената на тази договореност: повечето следвоенни предстоятели на Полската православна църква са били регистрирани като тайни сътрудници на комунистическия апарат за сигурност, а Църквата публично подкрепя военното положение, наложено срещу движението „Солидарност“. Така свободата, която автокефалията е трябвало да гарантира, отново е въвлечена в система на подчинение.
Дългата сянка на старите лоялности
Особено показателен пример за тази приемственост е митрополит Сава, архиепископ на Варшава и цяла Полша. Разсекретени документи на комунистическата Служба за сигурност го регистрират още от 1966 г. като „таен сътрудник“, предоставял сведения за живота на собствената си Църква.
Това дава контекста за онова, което може да бъде описано като „агентурно наследяване“: предаването на лоялности и политически рефлекси дори след отпадането на формалните задължения. Приемът във Варшава през март 2024 г. на архиепископ Виктор Коцаба, представител на украинските структури на Московската патриаршия, се състоя по същото време, когато Русия организираше мрежа от привидно „украински“ енории в Западна Европа, които на практика оставаха подчинени на Москва.
Парите и историята, която те разказват
През декември 2021 г., само няколко седмици преди руските войски да навлязат в Украйна, представители на Фондацията за подкрепа на християнската култура и наследство пристигнаха във Варшава, за да се срещнат с митрополит Сава. Фондацията се финансира от „Росатом“, ключова руска държавна корпорация, и работи с Отдела за външноцърковни връзки на Московската патриаршия.
Противопоставянето на полската йерархия срещу автокефалията на Православната църква на Украйна съвпадна с посещения на руски благодетели, тясно свързани с Московската патриаршия. Така финансовата подкрепа и ключовите църковни решения изглеждат подредени по начин, който укрепва един по-дългосрочен модел на лоялност.
Да говориш за войната, без да назоваваш агресора
Реакцията на Полската автокефална православна църква на руската война срещу Украйна засили тези опасения. В продължение на седмици след 24 февруари 2022 г. официалните изявления се ограничаваха до общи призиви за молитва „за мир“ и „за жертвите“, без да се посочва кой е започнал войната. Едва по-късно Църквата описа конфликта като „зло и неразбираемо“ явление, но отново без изрично да назове Русия като агресор.
Докато призоваваше към помирение, през май 2022 г. митрополит Сава обвини Вселенската патриаршия, че „сее разделение“ в украинското православие. Това създаде поразителен парадокс: самата Полска автокефална православна църква дължи своя каноничен статут на Константинопол, а не на Москва, но отказва да признае почти идентичен акт на автокефалия за Църквата в Украйна и в някои енории лишава нейните вярващи от достъп до тайнствата. Изявленията по отношение на Константинопол обикновено са значително по-остри, докато споменаванията на Кремъл остават внимателно обтекаеми.
Вилнюс: малка сцена, голям сценарий
На 26 април 2026 г. конференция в Пречистенския катедрален храм във Вилнюс предостави малка, но показателна сцена, на която можеше да бъде изигран близкият до Москва наратив. Изборът на момент не беше случаен: няколко седмици по-рано литовският Департамент за държавна сигурност беше публикувал доклад, в който определя Литовската православна църква като оставаща в орбитата на Московската патриаршия и като възможен канал за руска разузнавателна дейност. Вместо да се ангажира пряко с тези опасения, конференцията се опита да отклони вниманието от въпросите на сигурността към разказ за „преследвано православие“, изправено срещу властна държава.
В центъра стоеше архимандрит Филип Василцев, представител на патриарх Кирил в Дамаск. Преди Сирия той е служил на Московската патриаршия в няколко европейски държави, където руското църковно присъствие се преплита с руските държавни интереси. В Дамаск той поддържа редовни контакти с руския посланик и с военни офицери и се явява като лице на „хуманитарното измерение“ на руското военно присъствие. Връзките му с Императорското православно палестинско общество, оглавявано от бившия директор на ФСБ и министър-председател Сергей Степашин, подчертават колко тясна е границата между неговата църковна роля и руските държавни структури.
Поканата, отправена към Василцев, изпрати ясен сигнал. Тя подсказа, че близкото до Москва православие не отстъпва, а е готово да защитава позициите си чрез позоваване на историята, културата и каноничното право. Докладът му за предполагаемите „грешки“ на Константинопол в Източна Европа през XIV век не беше неутрално отклонение към средновековната църковна политика; по-скоро той вписваше съвременните претенции в по-дълъг разказ, в който Москва се явява като естествения пазител на реда на Изток.
Останалите лектори се вписаха без усилие в същия сценарий. Сръбският публицист Огнен Войводич нарече нахлуването в Украйна „специална военна операция“ и представи Русия като реагираща, отбранителна сила. Беларуският свещеник отец Алексей Хотеев очерта образ на Вилнюс, в който православните вярващи още от времето на Брестката уния почти постоянно са били онеправдавани от „латинския“ Запад. Чешкият свещеник протойерей Вацлав Йежек се съсредоточи върху „каноничността“ на юрисдикции, свързани с Московската патриаршия, като старателно избягваше всяко споменаване на танкове, ракети или военни престъпления.
Посланието беше ясно: навсякъде, където държавите в Централна и Източна Европа се опитват да ограничат руското влияние, Православието се представя като несправедливо „секюритизирано“, докато Москва се изобразява като единствения защитник на традицията.
Как се вписа Полша в тази картина
В този контекст присъствието на Супрасълския епископ Андрей (Борковски), представител на Полската автокефална православна църква, имаше по-голямо значение от всяко отделно изречение в неговото слово. Той идваше от страна, която широко се възприема като един от най-близките съюзници на Украйна. Обръщайки се към участниците, той изрази благодарност за възможността да се укрепи „единството на нашите поместни църкви, не само когато има радост, но и когато възникват трудности“. Взето само по себе си, това може да прозвучи като обичайна църковна любезност. В контекста обаче то се чете по съвсем различен начин.
Тези „трудности“ не бяха вътрешни напрежения или духовни кризи. Те се отнасяха до конкретни действия, предприети от литовската държава: оценки на разузнавателните служби, предложени законодателни промени, предназначени да ограничат влиянието на фигури, свързани с руски структури, както и дебати относно статута на самата катедрала. На този фон публичното присъствие на полски епископ укрепи позициите на организаторите. Ако дори Православната църква в Полша открито застава зад „каноничната приемственост“ с Москва, тогава предупрежденията на литовските служби за сигурност много по-лесно могат да бъдат отхвърлени като ирационална русофобия, а не като опит за държавна самозащита.
В много отношения случилото се във Вилнюс обобщава онова, което наблюдателите виждат по-широко в отношенията на Полската автокефална православна църква с Московската патриаршия. Исторически обвързаности, финансова подкрепа и внимателно премерен език се събраха в конкретни действия именно там, където религията, идентичността и сигурността се пресичат. Автокефалията би могла да служи като щит, позволяващ на Полската православна църква да запази известна дистанция от политическите проекти на Москва. На практика обаче тя твърде често функционира като мост, пренасяйки реториката, а заедно с нея и стратегическите интереси на „руския свят“ дълбоко в центъра на Европа.
Павел Вроблевски е асистент в Катедрата по философия на човека и културата към Вроцлавския университет, Полша.
