България за пореден път осъмна с трагедия в навечерието на голям празник - този път на 3 март. Жестокият инцидент, при който осем души изгоряха в заключените вагони на влака София-Кардам, ще се окаже също така и поредният повод, при който управляващи и ние като български граждани, ще трябва да си зададем и да отговорим на някои болезнени въпроси. Въпроси, които засягат нашите морални ценности, нашата чувствителност и нашата съпричастност към болката на другите. Или тяхната липса, както за съжаление често се случва. Кой е виновен за трагедията, разиграла се в последния ден на февруари, кой и дали ще поеме експертна и политическа отговорност, каква е причината за нелепата смърт на осмината българи, тепърва предстои да се установява.
По традиция трагедията фокусира вниманието ни основно върху въпроса за вината и отговорността на държавата и управляващите, върху липсата на гаранция за живота на българските граждани. Президент и столичен кмет влязоха в задочен спор за това трябва ли да има или не чествания за 3 март на фона на трагедията, сполетяла близките и семействата на жертвите. Министър и шеф на парламентарна комисия не можаха да се разберат има ли или няма стратегия за българските железници.
И пак по стар навик оставихме на заден план въпроса с нашето собствено отношение към трагедията на другите, когато тя не ни засяга лично. Някак между другото мина разказът на оцеляла пътничка от влака и полицай, спасявал жертвите от горящия вагон в ефира на Нова телевизия. А той е твърде показателен и определено не особено ласкателен за особеностите на манталитета ни като общество и като индивиди.
От разказа на човека, опитващ се да спаси хората от горящия вагон, стана ясно, че за някои това е било просто атракция, която си струва да се заснеме с камерата на мобилния телефон. Докато в същото време всяка минута е ценна за живота на жертвите. Стана ясно също, че за други е бил по-важен въпросът какво ще се случи с билетите им, без да си дават реална сметка за опасността, която застрашава собствения им живот. И всичко това по една проста логика - "на мен това не може да ми се случи". А тъжната истина е, че твърде често ставаме свидетели именно на тази логика.
Свидетели сме, когато виновникът за катастрофа бяга от мястото на инцидента, вместо поне да се опитва да окаже помощ. Защото просто не му се носи отговорност. Свидетели сме, когато шофьор отказва да качи в колата си жертва на пътен инцидент, за да не му изцапа седалката. Свидетели сме на редица случаи, в които безразличието и страхът заместват проявата на човещина и кураж. А зад демонстрацията на съчувствие прозира не особено добре прикритата тайничка мисъл "Слава Богу, че не съм аз". Един голям писател беше казал, че винаги се намира параван, зад който да се скрием от простия закон на човечността. А в нашия случай и да прехвърляме върху друг последиците от собственото си безразличие. Само че докато намираме такъв параван, нямаме моралното право да се смятаме за по-добри от другите.
