Невъзможно е да се разбере европейската история без да се спомене религията. Но е все по-малко трудно да разбереш съвременна Европа в чисто светските й условия. Две скорошни и противоречиви политически и правни решения – за Християнския кръст и мюсюлманските минарета в Европа илюстрират нарастващото разделение между религия и култура. Първо, Европейският съд за правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) отсъди, че присъствието на разпятие в италианските класни стаи нарушава приетата през 1950 г. Европейска конвенция за човешките права. В основата на решението беше въпросът, дали разпятието е културен или религиозен символ.
Италианското правителство твърди, че разпятието е културен символ, олицетворяващ основните ценности на модерната демокрация и италианската държава.Съдът не се съгласи. Той реши, че разпятието е преди всичко религиозен символ, чието присъствие в класните стаи нарушава свободата на мислене, съвестта и религията на невярващите ученици и тяхното право на обучение, което уважава личните им убеждения.
Второ, на референдум, с мнозинство от 57,5 %, швейцарците решиха да подкрепят конституционна поправка, забраняваща строителството на минарета. Кампанията беше инициирана и прокарана от десни екстремисти. Швейцарското правителство, парламент и различни неправителствени организации като „Амнести Интернешънъл“ се противопоставиха. Изненадващо Римокатолическата църква и Федерацията на швейцарските протестанти също се противопоставиха активно, обявявайки, че тази забрана е дискриминационна и несъвместима с християнските ценности на религиозна свобода и толерантност.
Страхът от исляма и имиграцията надделяха в умовете на швейцарските гласоподаватели. Забраната за минаретата свидетелства по-скоро за поизбледнялото влияние на християнството в Швейцария, отколкото за неговата (на исляма) сила. Някои християнски мислители искаха християнството да заеме позиция „срещу“ културата. Виждайки света като мрачно и грешно място, хора като Толстой или св. Бенедикт искаха християните да останат встрани от общоприетата култура, за да я формират и критикуват от критично разстояние.
Други, особено либералните протестанти, смятаха християнството като част от културата. Невиждайки голямо напрежение между Църквата и света, тази традиция има склонност да хармонизира култура и религия, фокусирайки се върху тези културни аспекти, които са в съгласие с християнските принципи. От векове християнството е неизменно свързано с европейската култура в добро и в лошо. То е дарило Европа с невероятни катедрали, великолепно изкуство, ценности като любовта и човешкото достойнство. Но също и с кръстоносните походи, Инквизицията и религиозните войни.
Следвайки Просвещението, Френската революция и възхода на атеизма, съвременна Европа стана дълбоко светска. Посещението в църква и религиозните практики са в упадък. Катедралите често се възприемат повече като музеи, отколкото като места за поклонничество и богослужение. Християнските лидери изпитват трудности при убеждаването на своите паства в официалните социални доктрини и ценности.
Като млад католик мога да разбера защо католиците и италианските политици са разстроени от решението на ЕСПЧ. Споделям и политическите, правните и религиозни тревоги относно забраната за минаретата и потенциално негативното влияние, което ще окаже върху ситуацията с християните, срещащи дискриминация и преследване в мюсюлмански страни.
Нарастващото изпаряване на християнските ценности в Европа помага да се обясни, защо крайната политическа десница все повече използва християнски и мюсюлмански религиозни символи за собствените си тяснопартийни интереси. Това се случва в Австрия, Швейцария и Италия.
Страхът от исляма и имиграцията надделяха в умовете на швейцарските гласоподаватели. Забраната за минаретата свидетелства по-скоро за поизбледнялото влияние на християнството в Швейцария, отколкото за неговата (на исляма) сила. Някои християнски мислители искаха християнството да заеме позиция „срещу“ културата. Виждайки света като мрачно и грешно място, хора като Толстой или св. Бенедикт искаха християните да останат встрани от общоприетата култура, за да я формират и критикуват от критично разстояние.
Други, особено либералните протестанти, смятаха християнството като част от културата. Невиждайки голямо напрежение между Църквата и света, тази традиция има склонност да хармонизира култура и религия, фокусирайки се върху тези културни аспекти, които са в съгласие с християнските принципи. От векове християнството е неизменно свързано с европейската култура в добро и в лошо. То е дарило Европа с невероятни катедрали, великолепно изкуство, ценности като любовта и човешкото достойнство. Но също и с кръстоносните походи, Инквизицията и религиозните войни.
Следвайки Просвещението, Френската революция и възхода на атеизма, съвременна Европа стана дълбоко светска. Посещението в църква и религиозните практики са в упадък. Катедралите често се възприемат повече като музеи, отколкото като места за поклонничество и богослужение. Християнските лидери изпитват трудности при убеждаването на своите паства в официалните социални доктрини и ценности.
Като млад католик мога да разбера защо католиците и италианските политици са разстроени от решението на ЕСПЧ. Споделям и политическите, правните и религиозни тревоги относно забраната за минаретата и потенциално негативното влияние, което ще окаже върху ситуацията с християните, срещащи дискриминация и преследване в мюсюлмански страни.
Все пак аз съм озадачен от размаха, с който християните в цяла Европа защитиха културната интерпретация на разпятието. Както и одобрението на швейцарския референдум въпреки мнението на Църквата. Това илюстрира, че „християнската идентичност“ на Европа се превръща в анахронизъм.
В своя защита италианското правителство заяви, че „в действителност разпятието е изложено в класните стаи, но по никакъв начин не изисква от учителите и учениците знак на почит или уважение. Още по-малко изисква да се рецитират молитви в клас. В действителност от тях не се иска да му обръщат внимание.“
Тъй като съм живял, учил и ходил на църква в няколко европейски страни, аз съм разтревожен, че тази защита е по-малко теоретичен аргумент, отколкото точно и емпирично описание за състоянието на християнството в голяма част от Европа. Включително в част от Италия.
Това, което намирам за скандално, не е отсъствието на разпятие в класните стаи, а начинът, по който светските практики го лишават и изпразват от по-дълбокото му теополитическо значение, оприличавайки го на културен символ, който лесно можеш да игнорираш.
В своя защита италианското правителство заяви, че „в действителност разпятието е изложено в класните стаи, но по никакъв начин не изисква от учителите и учениците знак на почит или уважение. Още по-малко изисква да се рецитират молитви в клас. В действителност от тях не се иска да му обръщат внимание.“
Тъй като съм живял, учил и ходил на църква в няколко европейски страни, аз съм разтревожен, че тази защита е по-малко теоретичен аргумент, отколкото точно и емпирично описание за състоянието на християнството в голяма част от Европа. Включително в част от Италия.
Това, което намирам за скандално, не е отсъствието на разпятие в класните стаи, а начинът, по който светските практики го лишават и изпразват от по-дълбокото му теополитическо значение, оприличавайки го на културен символ, който лесно можеш да игнорираш.
Преди всичко разпятието представлява вяра в смъртта и възкресението на Иисус Христос и неговото послание за саможертва и любов. То не е удобен културен символ. Трябва да представлява нестихващо предизвикателство към нашия егоизъм, самовлюбеност и глобална социо-икономическа несправедливост.
Свеждането на разпятието до културен символ не води до добро за светския характер на европейската култура. Християнството има малка роля в живота на повечето европейци. То е игнорирано или търсено за специални поводи като кръщение, сватба или погребение.
Свеждането на разпятието до културен символ не води до добро за светския характер на европейската култура. Християнството има малка роля в живота на повечето европейци. То е игнорирано или търсено за специални поводи като кръщение, сватба или погребение.
Нарастващото изпаряване на християнските ценности в Европа помага да се обясни, защо крайната политическа десница все повече използва християнски и мюсюлмански религиозни символи за собствените си тяснопартийни интереси. Това се случва в Австрия, Швейцария и Италия.
Европа вече няма доминираща християнска култура. Тя е светска територия. За да продължат напред, християните първо трябва по-скоро да приемат реалността, отколкото носталгично да се връщат към християнските корени на Европа. Присъствието и бъдещето на християнството имат по-голямо значение, отколкото неговото минало.
Съществува консенсус, че бъдещето на християнството в Европа може да прилича повече на живота на ранните християнски общности в първите векове. По-компактни, живи и динамични движения, групи и енории биха били в по-добра позиция да бъдат християнската „сол на земята“ в тази светска среда.
Християнските лидери са блокирани в трудна и болезнена парадигма. От една страна, те искат да продължат напред и да евангелизират Европа отново. Да възродят християнската идентичност. От друга страна, изглеждат уплашени да се разделят с миналото.
Съществува консенсус, че бъдещето на християнството в Европа може да прилича повече на живота на ранните християнски общности в първите векове. По-компактни, живи и динамични движения, групи и енории биха били в по-добра позиция да бъдат християнската „сол на земята“ в тази светска среда.
Християнските лидери са блокирани в трудна и болезнена парадигма. От една страна, те искат да продължат напред и да евангелизират Европа отново. Да възродят християнската идентичност. От друга страна, изглеждат уплашени да се разделят с миналото.
Съмнявам се в полезността да има разпятия в класните стаи, ако голяма част от обществото не се чувства религиозно привързано към Кръста и неговото послание. Премахването му трябва да се разглежда като пророчески знак за самозадоволените европейски християни.
Това не означава християнството да се ограничи до елитен проект от неколцина вярващи. „Културните“ християни трябва да осъзнаят, че вярата и религиозните практики поддържат християнската култура, а не обратното. Вярващите християни не трябва да се заблуждават от самодоволни мнения, че нашата култура е християнска. Важното е, че ние ставаме по-добри християни, мисионери и критици на социо-политическата култура според нашите ценности, традиции и убеждения.
Бъдещето на европейското християнство и ислям няма да бъде решено в съдебните зали, в класните стаи или чрез референдуми. Истинската борба ще се води в сърцата и умовете на европейските граждани. В нашите политически и богословски разговори и в по-дълбок размисъл, какво означава да бъдеш добър християнин или мюсюлманин в съвременна Европа.
Авторът Александър Стумвол е изследовател в European University Institute във Флоренция, Италия
Публикувано в Гласове. Превод: Славчо Гаврилов
Това не означава християнството да се ограничи до елитен проект от неколцина вярващи. „Културните“ християни трябва да осъзнаят, че вярата и религиозните практики поддържат християнската култура, а не обратното. Вярващите християни не трябва да се заблуждават от самодоволни мнения, че нашата култура е християнска. Важното е, че ние ставаме по-добри християни, мисионери и критици на социо-политическата култура според нашите ценности, традиции и убеждения.
Бъдещето на европейското християнство и ислям няма да бъде решено в съдебните зали, в класните стаи или чрез референдуми. Истинската борба ще се води в сърцата и умовете на европейските граждани. В нашите политически и богословски разговори и в по-дълбок размисъл, какво означава да бъдеш добър християнин или мюсюлманин в съвременна Европа.
Авторът Александър Стумвол е изследовател в European University Institute във Флоренция, Италия
Публикувано в Гласове. Превод: Славчо Гаврилов
