“В пътя на моето служение имаше участъци в гореща жарава”, проехтя гласът на патриарх Максим на рождения му ден в новоосветения храм “Св. Марина”.
За 95 години през главата на човек наистина минават какви ли не неволи. Хубавото е, че Негово Светейшество говори за тях в минало време. Защото дядо Максим надживя и най-големите проблеми, и най-големите си врагове.Надживя и атеизма, и разколаИ “алтернативния” патриарх Пимен, пред когото през 1997 г. Петър Стоянов се закле като президент в Народното събрание.През всички тези изпитания Негово Светейшество премина някак тихо. И упорито. Единственото му категорично изказване беше отказът му да се оттегли като патриарх. През 1998 г. президентът Стоянов предложи Пимен да стане патриарх, а Максим да отиде в манастир.
“Това няма да стане” - кратко, но ясно се опълчи Максим в едно от малкото си емоционални изявления.
Продължилият над 10 години разкол вече е в миналото. Отцепниците съдиха България в Страсбург. Но бяха отхвърлени имотните им претенции за милиони левове, заради които в Св. Синод и в Министерския съвет сериозно се бяха притеснили. Вече е ясно, че неразборията в Църквата ще струва на данъкоплатците “само” около 300 000 лева - толкова са обезщетенията за 107-те разколници, които държавата им е предложила за невзети заплати и осигуровки.
Дори и атеистите днес признават, че външно и като поведение патриарх Максим изцяло отговаря на представата на хората за образцов ръководител на Църквата ни. Побелял, но с жив поглед и блага усмивка.
За жизнеността му дори и на 95 г. заслуги има не само здравият му балкански ген - роден е в троянското село Орешак в семейство на столетници. Но и строгият му режим. И железните нерви.
Негово Светейшество се храни под час. Чете вестници - скоро беше казал, че редовно преглежда “Труд”. Гледа и телевизия - основно мачове на националния ни отбор и на любимия си ЦСКА, разказват приближените му. Не ползва нови технологии като мобилен телефон.
За жизнеността му дори и на 95 г. заслуги има не само здравият му балкански ген - роден е в троянското село Орешак в семейство на столетници. Но и строгият му режим. И железните нерви.
Негово Светейшество се храни под час. Чете вестници - скоро беше казал, че редовно преглежда “Труд”. Гледа и телевизия - основно мачове на националния ни отбор и на любимия си ЦСКА, разказват приближените му. Не ползва нови технологии като мобилен телефон.
И много важно, при празнични поводи вдига наздравица с една малка троянска сливова, с която и вчера не пропусна да почерпи гостите на рождения си ден.
От патриаршеското обкръжение разказват, че дядо Максим външно не дава израз на чувствата си. Сдържан е и никога не отговаря категорично на въпросите. Така оставя впечатлението, че не взима решенията сам. А последната дума винаги има Светият Синод. На самите заседания светейшеството изчаква да мине гласуването на митрополитите и се присъединява към мнозинството - т. е. човек на консенсуса е.
В църковните среди се носят легенди за завоалираните фрази на дядо Максим. “Да сме живи, да сме здрави - ще ги гледаме работите”, казва патриархът, когато не иска да откаже, но и не желае начаса да се съгласи с нещо. У слушателя остава впечатлението, че въпросът ще се обсъди на заседание на синода. Всъщност не е точно така. Просто патриархът обмисля всичко от всички страни. Това е и рецептата за дългогодишното му управление, което трябва да балансира между интересите на митрополитите.
Ако обаче от устата на патриарха излезе само: “Да е живот и здраве!”, значи е казал: “Това няма да стане!”
Максим е и изключителен дипломат
За което не е достатъчно само многозначително да мълчи и да говори иносказателно.
Откак Симеон Сакскобургготски се завърна в България през 2001 г. например, той може да бъде видян всяка неделя на литургия. На бившето величество винаги се дава да чете “Символ веруюто” - т. е. Църквата негласно го почита като миропомазан монарх, най-високопоставения мирянин. Именно при премиерстването на Сакскобургготски държавата със закон прекрати разкола. Легендата разказва, че за това роля изиграла не само взаимната почит между Църквата и Симеон, но и един добре премерен ход на Негово Светейшество. През 2002 г. дядо Максим се съгласил да приеме покойния папа Йоан Павел II, но при условие синодът му да бъде регистриран. Едва ли ще стане ясно има ли зрънце истина в тази легенда. Но е факт, че същата година държавата слага точка на разкола с новия закон за вероизповеданията. И от 2 януари 2003 г., когато той влиза в сила, Св. Синод с патриарх Максим е признат ex lege (по силата на закона).
Едва ли в далечната 1929-а на 15-годишния Марин Минков, току-що влязъл в Софийската духовна семинария, му е минавало през ум какви изпитания му предстоят. Младежът завършва и Богословския факултет на Софийския университет. През 1941 г. в параклиса на учебното заведение е постриган за монах. Марин Минков изчезва. Появява се Максим. От 1942 до 1947 г. той е преподавател в Семинарията в столицата. После става протосингел на Доростолско-Червенската митрополия. От 1950 до 1955 г. е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. И оттук кариерата му рязко тръгва нагоре. След завръщането му в София става за 5 г. главен секретар на Светия Синод. През 1960 г. е избран за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил, от 13 март до 4 юли 1971 г. дядо Максим е наместник-председател на синода. На 4 юли 1971 г. в София е свикан патриаршески църковно-народен изборен събор, който избира Ловчанския митрополит Максим за патриарх и Софийски митрополит. И е на престола вече 38 г. (дори повече от Тодор Живков, който се задържа начело на социалистическа България 35 г.).
След като преживя атеизма и разкола, на патриарха му предстои да поведе Църквата през следващото голямо изпитание - кадровата криза. Проблем, трупан с години, а по соцвреме и умишлено подхранван. За тази криза обаче Църквата трябва да намери сили в себе си. За да може рязко да вдигне авторитета си. Защото при разкола част от духовенството се “постара” да изгради на клира облик на хора, които милеят само за имоти и свещоливници. Така е, като официално получават около 300 лв. заплата.
Предстои на всички да докажат, че всъщност се грижат за духовното здраве на нацията.
Източник: в. "Труд"
Откак Симеон Сакскобургготски се завърна в България през 2001 г. например, той може да бъде видян всяка неделя на литургия. На бившето величество винаги се дава да чете “Символ веруюто” - т. е. Църквата негласно го почита като миропомазан монарх, най-високопоставения мирянин. Именно при премиерстването на Сакскобургготски държавата със закон прекрати разкола. Легендата разказва, че за това роля изиграла не само взаимната почит между Църквата и Симеон, но и един добре премерен ход на Негово Светейшество. През 2002 г. дядо Максим се съгласил да приеме покойния папа Йоан Павел II, но при условие синодът му да бъде регистриран. Едва ли ще стане ясно има ли зрънце истина в тази легенда. Но е факт, че същата година държавата слага точка на разкола с новия закон за вероизповеданията. И от 2 януари 2003 г., когато той влиза в сила, Св. Синод с патриарх Максим е признат ex lege (по силата на закона).
Едва ли в далечната 1929-а на 15-годишния Марин Минков, току-що влязъл в Софийската духовна семинария, му е минавало през ум какви изпитания му предстоят. Младежът завършва и Богословския факултет на Софийския университет. През 1941 г. в параклиса на учебното заведение е постриган за монах. Марин Минков изчезва. Появява се Максим. От 1942 до 1947 г. той е преподавател в Семинарията в столицата. После става протосингел на Доростолско-Червенската митрополия. От 1950 до 1955 г. е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. И оттук кариерата му рязко тръгва нагоре. След завръщането му в София става за 5 г. главен секретар на Светия Синод. През 1960 г. е избран за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил, от 13 март до 4 юли 1971 г. дядо Максим е наместник-председател на синода. На 4 юли 1971 г. в София е свикан патриаршески църковно-народен изборен събор, който избира Ловчанския митрополит Максим за патриарх и Софийски митрополит. И е на престола вече 38 г. (дори повече от Тодор Живков, който се задържа начело на социалистическа България 35 г.).
След като преживя атеизма и разкола, на патриарха му предстои да поведе Църквата през следващото голямо изпитание - кадровата криза. Проблем, трупан с години, а по соцвреме и умишлено подхранван. За тази криза обаче Църквата трябва да намери сили в себе си. За да може рязко да вдигне авторитета си. Защото при разкола част от духовенството се “постара” да изгради на клира облик на хора, които милеят само за имоти и свещоливници. Така е, като официално получават около 300 лв. заплата.
Предстои на всички да докажат, че всъщност се грижат за духовното здраве на нацията.
Източник: в. "Труд"
