Не си играй с огъня! Така предупреждаваше баба ми, когато като малък си играех с огъня, на който си вареше бурканите за зимата. И съм го запомнил… Изразът си има и продължение, но то вече спада към суеверията и няма да го припомням. От известно време съм се заканил да си изхвърля телевизора. За нищо не ми служи. Нито ме информира, нито ме забавлява. Само ми губи ценното време и ми създава излишен невротизиращ шум. Не знам обаче кога по-точно ще го направя.
Последните дни бесовицата в телевизора така яко се е разбесняла, че още от утре ще спра да го включвам. Първо някаква рекламка ме призовава да отида на кино, че да заведа и сина си, сякаш аз сам не мога да преценя къде да ходя и какво да му показвам. Ами ако имах момиче, то какво, не заслужава ли кино? „Идете на кино! Животът ви ще се промени!“ Идете на кино вие. Ако животът хей така се променяше, е-ех…
После пък някакви пантеисти прокарват официалната си реклама в новините и регистрират политическа партия у нас, за да се докаже за пореден път, че тук у нас може всичко и всеки експеримент е добре дошъл. Отчаяните хора обичат да ексериментират с тях, чувстват се ухажвани и нужни по този начин. Отчаянието обаче е липса на надежда, а липсата на надежда е нехристиянско чувство. Пантеистите твърдят, че не били секта. Че са екологично чисти. Връзката между духовната чистота и екологичната – тема за дипломна работа на млад ентусиаст. Глупостта е благодатна почва.
А за капак на всичко, покрай погледа ми се мерна и рекламата на едно ексхибиционистично воайорско предаване. Предаване, което е изградено на принципа, че човекът може да се направи на Бог. Поредната Вавилонска кула. Всевиждащото око на Големия брат от Оруел днес просто на игра наблюдава лицемерието на няколко човека, затворени в едно помещение. Всевиждащото око на зрителя е лакомо за лицемерията и извращенията на човеците. Задоволен, зрителят праща по един лев без ддс, за да подхранва играта. Лакомията граници няма. Зрителят дали е забравил, че има само едно всевиждащо око?
Кулминацията в градацията на сюжетната линия на предаването поне засега беше казването на „Отче наш“ край масата, където ще вечерят. Видях го, понеже точно този момент беше анонсиран в рекламата. И реших да го видя отново. Един от тях казваше молитвата, останалите слушаха прави, някои се държаха за ръце като по филмите, накрая всички се прекръстиха.
Стана ми любопитно – тези човеци не са ли били малки? Като малки не са ли си играли с огъня? Бабите им не са ли ги предупреждавали да не си играят с огъня? Или са забравили детските си години, или не осъзнават, че си играят с огъня.
По принцип какво му е лошото да кажат молитва – нищо. Но не и по този начин пред някакви камери в някакво предаване за забавление. Защото не е откровено и съкровено, защото е позьорско. А никой не си даде сметка, че молитвата е отправена към Бога, не някакъв начин да си показват идиотията по телевизора. Какво толкова, казаха амин, седнаха, напапаха се. И продължиха да клюкарят, да си завиждат, да злословят, да сквернословят с все същото спокойствие… Ами ако Бог чуе молитвата им? Ами ако наистина бъде Неговата воля? В следващата реклама на предаването в очите на много от тях имаше болка и сълзи…
Взе да става повече от истинско! А зрителят се радва, радва… Без да се сеща, че самият той участва в опасната игра.
