Преди да станем "шибан народ", бяхме велик. Спомнете си препогребването на Калояна. На 19 април 2007 г. мощите на владетеля бяха тържествено пренесени в църквата "Свети Четиридесет мъченици" в старата столица.Свръхемоционалните реакции около откритите останки на Йоан Кръстител подмениха въпроса за автентичността и вярата с неприязънта към глашатая.
По същото време дочух многозначителен диалог в предаването "Памет българска" по БНТ. Водещият проф. Божидар Димитров заговори за "двуметровия български цар", а педантичният гост го коригира с уточнението "метър и деветдесет и три". Професорът реагира на мига: "Да, но има и сухожилия, които се губят". Репликата е нагледна илюстрация на нивото на битуващия политико-медиен национализъм от типа "без гащи, но с мощи".
Случаят с новооткритите /не/тленни останки на Свети Йоан Кръстител обаче е по-деликатен, а обществото ни се юрна твърде безотговорно по минното поле на думите. Струва ми се належащо да разграничим три проблема, които се преплитат в случая: личността, автентичността и вярата.
Глашатаят
Откритието бе фанфарно прогласено от министър Божидар Димитров. У мнозина той буди презрителни усмивки с великобългарските си масали от екрана. По ирония на съдбата, обаче същите хора реагираха с божидардимитровски патос, когато министърът изтърва репликата за "шибания народ". Ако министърът бърка в двете крайности, то народът ни, нито "велик", нито "шибан", вероятно е нейде по средата, но посредствен звучи също толкова зле. Повод да констатираме всеизвестното: между гордост и комплекси трудно намираме мястото си, а в случая с находката това е причина за емоционалния резонанс на събитието. Затова доза скучновато трезвомислие не вреди.
Та по повод глашатая. За разлика от самоироничния Чудомир, проф. Димитров от години се е вживял в ролята на "въобщественик", с което отнапред поставя под съмнение всяка своя дума в очите на критичното гражданство. Оттам и проблемът с личността.
Автентичността
Откритието бе обременено с двойна ипотека на неверието. Вече споменахме личността на глашатая, от когото дойде новината. Към нея се притуря и произходът на мощите, които според археолозите принадлежат на Свети Йоан Предтеча, "най-праведния между човеците", кръстителя на самия Исус. Националните ни комплекси трудно допускат наличието на мощи от такъв ВИП светец на наша земя. Скептиците припомниха парче дърво, което проф. Димитров преди години обяви за отломка от Ноевия ковчег. Отказът от ДНК изследване на мощите допълнително подклажда неверието.
Аргументите в полза на откритието обаче са сериозни. То е гарантирано с авторитета на проф. Попконстантинов, Хердеров лауреат и международно признат специалист. Датирано е от IV век, преди епохата на трафик с християнски светини, народила ментетата, познати ни от романите на Умберто Еко. Потвърждава го и надписът на реликвария.
Що се отнася до идеята за ДНК анализ, за вярващите тя е светотатствена, за скептиците - навярно допустима. Уви, тя може в най-добрия случай да потвърди или опровергае идентичността на мощите с някои от тези, съхранявани другаде. Сумата от които формират повече от един скелет. Най-подир науката не притежава ДНК от историческия Предтеча, което обезсмисля процедурата.
Вярата е феномен отвъд доказателствата. Явление и състояние метафизическо. Всеки опит тя да се вкара в координатната система на физическите доказателства, да се превърне Бог в теорема, е наивен и обречен.
Вярата
Разбира се, нелепо е да се очаква християнската общност да коленичи без въпроси при новината за откритието. Годината е 2010-а. Хората очакват доказателства. Огорчаващото обаче е, че откритите мощи породиха пълноводна злъч и високодиоптърна критичност, която липсва в рационалните ни дела, където й е мястото. Инак нямаше да сме на този хал. Тъй, без да иска, необузданият нагон на министър Димитров към медийни изяви стана тест за духовното и интелектуално здраве на обществото ни.
Защото дори мощите да са на друг малоизвестен светец, те заслужават почит и смирено търпение. В този случай доверчивите поклонници на шествието в Созопол щяха да са допуснали грешка в персоната, но не и в поведението. А недоверчивите критици щяха да са избегнали грешката в персоната, резила на лапни-шарана, но дестилираната язвителност по адрес на една заблуда щеше да е отровила допълнително атмосферата на неверие.
А в това е иронията на случката, видяна от висините, за които често забравяме, защото няма как да протегнем до тях микрофоните си.
Откритието бе фанфарно прогласено от министър Божидар Димитров. У мнозина той буди презрителни усмивки с великобългарските си масали от екрана. По ирония на съдбата, обаче същите хора реагираха с божидардимитровски патос, когато министърът изтърва репликата за "шибания народ". Ако министърът бърка в двете крайности, то народът ни, нито "велик", нито "шибан", вероятно е нейде по средата, но посредствен звучи също толкова зле. Повод да констатираме всеизвестното: между гордост и комплекси трудно намираме мястото си, а в случая с находката това е причина за емоционалния резонанс на събитието. Затова доза скучновато трезвомислие не вреди.
Та по повод глашатая. За разлика от самоироничния Чудомир, проф. Димитров от години се е вживял в ролята на "въобщественик", с което отнапред поставя под съмнение всяка своя дума в очите на критичното гражданство. Оттам и проблемът с личността.
Автентичността
Откритието бе обременено с двойна ипотека на неверието. Вече споменахме личността на глашатая, от когото дойде новината. Към нея се притуря и произходът на мощите, които според археолозите принадлежат на Свети Йоан Предтеча, "най-праведния между човеците", кръстителя на самия Исус. Националните ни комплекси трудно допускат наличието на мощи от такъв ВИП светец на наша земя. Скептиците припомниха парче дърво, което проф. Димитров преди години обяви за отломка от Ноевия ковчег. Отказът от ДНК изследване на мощите допълнително подклажда неверието.
Аргументите в полза на откритието обаче са сериозни. То е гарантирано с авторитета на проф. Попконстантинов, Хердеров лауреат и международно признат специалист. Датирано е от IV век, преди епохата на трафик с християнски светини, народила ментетата, познати ни от романите на Умберто Еко. Потвърждава го и надписът на реликвария.
Що се отнася до идеята за ДНК анализ, за вярващите тя е светотатствена, за скептиците - навярно допустима. Уви, тя може в най-добрия случай да потвърди или опровергае идентичността на мощите с някои от тези, съхранявани другаде. Сумата от които формират повече от един скелет. Най-подир науката не притежава ДНК от историческия Предтеча, което обезсмисля процедурата.
Вярата е феномен отвъд доказателствата. Явление и състояние метафизическо. Всеки опит тя да се вкара в координатната система на физическите доказателства, да се превърне Бог в теорема, е наивен и обречен.
Вярата
Разбира се, нелепо е да се очаква християнската общност да коленичи без въпроси при новината за откритието. Годината е 2010-а. Хората очакват доказателства. Огорчаващото обаче е, че откритите мощи породиха пълноводна злъч и високодиоптърна критичност, която липсва в рационалните ни дела, където й е мястото. Инак нямаше да сме на този хал. Тъй, без да иска, необузданият нагон на министър Димитров към медийни изяви стана тест за духовното и интелектуално здраве на обществото ни.
Защото дори мощите да са на друг малоизвестен светец, те заслужават почит и смирено търпение. В този случай доверчивите поклонници на шествието в Созопол щяха да са допуснали грешка в персоната, но не и в поведението. А недоверчивите критици щяха да са избегнали грешката в персоната, резила на лапни-шарана, но дестилираната язвителност по адрес на една заблуда щеше да е отровила допълнително атмосферата на неверие.
А в това е иронията на случката, видяна от висините, за които често забравяме, защото няма как да протегнем до тях микрофоните си.
