Истина, истина ви казвам, аминь глаголю, допреди дни не бях чувал нищо за художника Калоян Илиев, вероятно някъде известен и с псевдонима си Кокимото. А иначе без преувеличения мога да твърдя, че не просто следя развитието на българското изобразително изкуство всекидневно, но и имам с него, така да се каже, „контакти от трети вид”, или ако някой не разбира съответната тропа – съвсем близък допир с него, с изкуството де.
Първата ми реакция беше нещо от сорта „абе владиците що не си гледат другата работа, вместо да се занимават със забраняване на изложби”? Първосигнална реакция, която, както ме учи собственият ми опит, обикновено е грешна. Далеч съм от мисълта, че Църквата, както и която и да било от подопечните ѝ административни институции, може и трябва да се намесва в културния живот до степен, че да забранява изложби, да създава индекси на кофти книги и т. н. Също толкова далеч съм обаче и от мисълта, че трябва да премълчава, да си мълчи.
Наистина, г-н Илиев си направи нелоша реклама покрай скандала – че малко ли е поне да ти чуят името? Нека обаче погледнем на нещата трезво. Както казваше един наш бивш плешив диктатор, вече покойник, и аз имам нèкои съображения.
Ще започна от по-маловажните:
Не знаеха ли авторът (г-н Илиев) и кураторите от общинската Градска галерия, че датата на откриването на въпросната изложба съвпадат като време с почитането на паметта на покойния Варненски митрополит и с Великопостния период? Не че нещо, ама дразни редовия вярващ. Много го дразни. Ако целта е била някаква провокация, иди-дойди, макар че, както е казал безименният поет, „в къщата на обесения не говорят за въже”. За разлика от други изповедания, християнството е достатъчно толерантно, че дори да си замълчи, без да предлага парични награди за главата на кощунстващия. От векове е така и смятам това за нормална позиция.
Второ. Варненска митрополия не е забранила изложбата. Няма и механизми да го направи. Дори Патриархът няма такива механизми. Просто беше отправена молба, която, чакай да се прекръстя, беше уважена. А репликите на г-н Илиев, че това била единствена възможна дата, потвърдени и от самата Общинска галерия, звучат нелепо. Нямало било да има повече такива подходящи помещения за въпросните творби. Така минаваме и към третото.
Трето. Предпочитам от неутралната форма в трето лице да мина на „ти”. Не съм галерист, но имам много близки познати такива, а и както казах в преамбюла, все нещо поназнайвам от тези неща. Честно казано, ако имах галерия (тук моите приятели са солидарни с мен), г-н Кокимото нямаше да припари до нея. И то не защото съм фен на някоя и нечия митрополия. Съображенията биха били чисто естетически. Разбирам гъдела, да те поставят редом с „отлъчени” като Казандзакис, Толстой, Николай Райнов и там нейде наш Калоянчо. Редом с Толстой и Казандзакис. Готинко! Обаче има едно голямо но – цитираните са хора със силен духовен и творчески потенциал; имат какво да кажат и го казват по начина, по който в своето време и при своите си условия са решили, че е най-добър. И го казват толкова ясно и гръмко, че цял свят трепери, а Църквата, именно тази, с главната буква, също се учи и си вади съответните поуки.
Преди двайсетина години Салман Рушди написа „Сатанински строфи”, за което получи фатва, равна на смъртна присъда от няколко влиятелни ислямски институции. Г-н Кокимото избра по-лесния начин. Хем да е провокативен, хем никой поп да не го замери и с бурканче свето миро. Така де – хем вълкът да е сит, хем салатата да си чака ракийката. Но тези неща са дребни кахъри. Така де, времето на кръстоносните походи отмина преди векове.
Главният кахър е в самото съдържание на творбите на г-н Кокимото и тяхното изпълнение. Явно идеята е била именно провокацията. Обаче тъкмо тук е лошо, Гошо, пардон, Калояне. Подобни колажи, в стила на ранния Маяковски, днес не са повече от анахронизъм. И тук, друже, издишаш и стилово, и съдържателно. За стила няма какво толкова да обяснявам – за всеки е ясно, че творбите ти нямат самостойна художествена стойност, нямат и обективна – всичко след „Андалуското куче” на Бунюел е само жалък плагиат. Така че да си говорим за стил е безсмислено. Дай обаче да погледнем към съдържанието.
След като творчеството ти се свежда до наивното ученическо упражнение да нарисуваш мустаци и очила на някое портретче в учебника по история за 5-6-7 клас, идва резонният въпрос: „Какво съм искал да кажа”, нали така? Е, ти какво имаше да кажеш, друже? Примитивната сентенция, че дяда ти поп си е разпасал байрака? Това всички го знаем и дружно го критикуваме. А нещо повече или по-дълбоко? Мъча се да открия, ама няма, откривам само и само едно нищо.
Да ти го кажа с две думи, Калояне. Нито творбите ти (хм…) струват нещо, нито ще струва нещо гребенът на вълната на славата, на която днес си се понесъл.
Да ти дам само един дребен съвет (зная че четеш всички публикации по темата). Ако наистина ще роптаеш срещу Църквата – прави го като Толстой и Казандзакис. Ако искаш да търсиш стилистика – прави го като Николай Райнов. Ако искаш да бъдеш художник, бъди поне, да кажем, Ян ван Ейк или Арчимболдо. Знаеш ли, не мога да споря с твоята гледна точка, само с аргументите ти, а те са доста леки…
Пост скриптум
Бих ти пожелал да се заредиш с чувство за хумор, каквото в тези си пана не проявяваш. Да ти цитирам един руски виц (преводът е мой).
Ходи Иисус по водата, редом с него плува Петър:
Учителю, напразно ходите по водата, тя днес е топла като чай!
Именно това е чувството за хумор, а не сарказъм, който ти безуспешно гониш.
В този ред на мисли, смятам, че е добре да замълчиш и да не търсиш под вола теле и цензура там, където я няма. Това е нормална реакция и ти, за своя беда, се оказа неин обект. Чао.
