За "непогрешимостта” на православните епископи

"Без епископите, презвитерите и дяконите няма Църква", казва св. Игнатий Богоносец. "Нито епископите да се превъзнасят пред презвитерите и дяконите, нито презвитерите пред народа, защото съвместно от едните и другите се състои тялото на Църквата", говори св. Иполит папа Римски.[1] Св. Киприян Картагенски пък ни убеждава, че „Църквата се образува от народа, съединен със свещенослужителите и стадо, покорно на своя пастир.” Той казва също, че „Епископът е в Църквата и Църквата в епископа. ...Който не е в единение с епископа, той не е в Църквата”[2].

В творбите на св. отци и учители на Църквата се подчертава, че благодатта на свещенството е независима от личните достойнства или недостойнства на нейния носител (епископа, свещеника или дякона). Благодатта на свещенство не е неизгладима и неизменима. Самото тайнство свещенство обаче е неповторимо. Благо­датта на свещенството запазва само онзи, който е в общение с Църквата. Всеки свещенослужител (епископ или свещеник) извършва свещенодей­ствията в Църквата по нейно пълномощие. При низвергване и запрещение (при изпадане в ерес или разкол), при разкъсване на органичната връзка с Църквата, той изгубва всяка свещенодейственост и се лишава от свещенство[3].

Въпреки своята висока дарба, епископът не е непогрешим, защото и той като всеки човек носи слабостта на греховната природа и е „подобострастен” (т.е склонен към грехове), като всички останали хора, както св. ап. Павел свидетелства за себе си и другите апостоли.

По свидетелството на църковните историци[4], както твърди и св. Игнатий (Брянчанинов), духовниците, увлечени в догматични или канонични заблуди и отпаднали от тялото на Църквата, винаги са били обладани от самоизмама, високомерие, помрачение на ума и движение на най-силни страсти. Те са се поддавали на користолюбие, блудна слабост или други порочни състояния.[5]

Когато някой твърди, че чрез него говори Св. Дух, а той проповядва убеждения чужди на истината, той или изпада неосъзнато в прелест и самозаблуждение, в което се стреми да увлече и други, или ако осъзнава кое е истината, но лукаво манипулира (с прикрита лъжа) другите, с цел да придаде авторитетност на съжденията си, такъв извършва явна хула срещу Св. Дух, което е непростим грях.[6]

За разлика от горното състояние, когато Божият Дух се проявява в човека, белезите на неговото действие са различни от упоменатото.

Съсъд на Св. Дух е смирената и чиста от греха душа. Той действа свободно в нея. Тя става проводник на чистотата и действията на Божия Дух и Той я очиства от лукави, коварни мисли и страсти. Св. Дух се проявява в човека „със свят живот, свети мисли, свети чувства, свети дела, свети чудеса, свята душа, свято сърце, свят ум, свята съвест, със свято тяло. От свят корен и плодът е свят”, казва Св. Юстин (Попович).[7]

Чрез даровете на Св. Дух – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание, праведност, истина (Гал.5:22,23; Еф.5:9) по човешкото същество се разлива Божествената сила, което превръща всичко в човека в Христово: „Неговия живот – своя истина, Неговата правда - своя правда, Неговата любов – своя любов..” Светителите (т.е епископите светци, б.а.) „бидейки свети духоносци, непрестанно проповядвали силата на Св. Дух, чрез свят живот, свети дела, свети слова”.[8]

От казаното можем да заключим, че когато духовникът живее праведен живот, както светителите известни в историята на Църквата, тогава, може да вярваме, че чрез такъв човек говори и действа Св. Божий Дух.

Изглежда римокатолическата ерес за „непогрешимоста” на римския първоепископ – папата - е поблазнила и някои представители на православното епископство..

Според римокатолическото учение: „при ръкоположението епископите по един превъзходен и видим начин заемат мястото на самия Христос – Учител, Пастир и Първосвещеник и действат в Негово Лице...така чрез Св. Дух, който им е даден, епископите стават истински и достоверни учители на вярата”[9]. „..По силата на своята длъжност, като наместник на Христос и пастир на цялата Църква, Римския първосвещеник (папата-б.а.) има пълна върховна и универсална власт, която може винаги свободно (неограничен от никого, б.а.) да упражнява”.

Относно изпълнението на „учителния дълг” на епископите, т. е. да проповядват на народа винаги истината, „Христос е надарил пастирите с благодатния дар на непогрешимостта по въпросите на вярата и нравите”. От тази непогрешимост, по характера на самата си длъжност (върховен­ство сред останалите епископи, б.а.), се ползва най-много папата. Той провъзгласява с окончателно решение учението за вярата и нравите[10].

Историкът Евсевий в своята „Църковна история”[11] казва, че печал­ното съревнование за власт между епископите в негово време, не само станало повод да изпъкнат едни или други негативни качества у тях и разпалвало раздори помежду им, но се опитвало да утвърди „някаква неограничена власт” у първенстващия епископ над останалите, нещо като днешния папизъм.

Историческите факти опровергават твърдението за папската непо­гре­шимост, респективно за „непогрешимостта” на епископа. От 2в. до 11 в., когато отпада Римокатолическата църква от Вселенското правосла­вие, има ярки свидетелства за погрешимоста на римските първоепископи по въпроси на вярата и нравствеността, където дори едни папи са опро­вергавали по разни въпроси други. Това разногласие в решенията и определенията им по дадени въпроси говори за свойствената на всеки човек погрешимост и заблудимост, макар и „говорещ” от най-високо църковно ниво.[12]

По времето на вселенските събори, в различните времена при различни обстоятелства епископи са се увличали във вече възникнали ереси (като еп. Евсевий Кесарийски, еп. Мелетий Тиваидски, еп. Марис Халкидонски и др. – ариани), други са създавали еретически учения в лоното на православието (Константинополски еп. Македоний, Несторий еп. Цариградски, Теодор еп. Кесарийски и проч.), трети са организирали еретически църковни събори (еп. Диоскор Александрийски, Йоан Антиохийскии –Ефески събор 449 г.) и много други примери.

В българската съвременна история увлечението на някои епископи и митрополити в създаването на църковен разкол 1993 г. също ясно демонстрира погрешимостта на епископите при взимането на решения и пагубността от техните последици.

Друга заблуда, която битува, е убеждението им в „непогрешимостта” на архиерейската съвест, като „гарант” за правилно взимани решения и последвали действия. Но вижте какво казва св. Тихон Задонски:

"Когато Бог създал човека, вложил в душата му съвест, та той чрез нея да се управлява като с някакво правило и да се поучава какво да върши и какво да избягва. Съвестта е естествен природен закон подобен на писания Божий закон. Съвестта, която не греши и Словото Божие са в съгласие един с друг. Което съвестта казва, това ни говори и Словото Божие. Съвестта е в съгласие с Божия закон. Обаче се наблюдава и друго: Както не можеш да се огледаш в замърсено огледало, така е и със съвестта на човек, у когото тя е омърсена с множество греховни пороци и с беззаконен живот. Тогава човек не може да види в нея пороците, които са се прилепили към душата му. Такъв постъпва без всякакъв страх Божий и изпада от грях в грях.. Такъв човек не може да види мръсотията и мерзостта си".[13]

Последното подчертава истината, че при закърняла съвест, обременена от грехове и пороци, гласът й не се чува. Тогава тя не е и не може да бъде верен коректив в поведението на човека, бил той мирянин или епископ. От което следва, че при не достатъчно усърден духовен живот или при изпадане в нравствени слабости, съвестта на всеки християнин (респективно и на епископа) не може да бъде гарант за непогрешимост в намеренията и постъпките му.

Св. ап. Павел също казва в посланието си към еп. Тимотей, че някои се предават на мамливи духове и бесовски учения, като отстъпват от вярата си, увлечени от лъжите на лицемери с жигосана съвест (1Тим.4:1,2).

Затова Св.Писание, Светоотеческото учение и каноничните норми от Църковните събора, както и Уставът на една поместна православна Църква, са най-висшата инстанция за правилност в пастирско поведение и дейност.

Църквата Христова още от апостолско време се е осмисляла и осъзнавала като единно, единодушно и мислещо общество. Недоуменията се решавали на събор – събрание на епископите, презви­терите и братята (паството - „цялото множество ученици) (Деян.6:2,5; 15:6,12,22), като решенията на съборите се взимали със съдействието на Св. Дух (Деян.15:28).

Съборното начало е заложено като най-висша инстанция на зако­нодателна и изпълнителна власт в Църквата. И макар епископите да имали единствено право на решаващ глас в съборните решения и определения, още през първите векове в провежданите вселенски и поместни църковни събори взимали реално участие както нисши клирици, така и пред­ставители на паството - миряни. Тяхното колективно съгласие или несъгласие имало съществено значение за приемане на съборните определения. Болшинството историци и канонисти разбират участието на народа и императора в древните събори от ІV в. насам, в смисъла на рецепция от Църквата на съборните решения. Съборното постановление само тогава получавало сила, когато го приеме и паството, т. е. цялата Църква в съвкупност.[14]

Затова от древност в православната църква, епископът няма правото да върши самостоятелно нищо, което превишава неговата власт, т.е не може да решава въпроси касаещи Църквата (поместна) като цяло (клир и миряни) и нейната практика (Ап. пр.34). Такива въпроси се решават на епископски събор, в „единодушие и единомислие, за Божия прослава и единство в Църквата”.[15]

В случаи, когато епископ се отклони в ерес или разкол, или явно проповядва учение несъгласно с истините на Христовата вяра, подчиненият му клир и народ имат правото да прекъснат общение с него и да не му се покоряват, дори преди решението на църковен съд, защото такъв се явява лъжеепископ (Двукр. пр. 15).[16]

Отстояването на вярата с риск да се наруши мирът с другите е по-богоугодно от едно криворазбрано подчинение и примирение. Поставен пред дилемата да човекоугодничи или да послуша повелите на съвестта, дълга и евангелската нравственост, християнинът трябва да избере мира с Бога пред мира с хората. „Не всеки мир трябва да се цени високо, - казва св. Григорий Богослов, - защото... има прекрасно разногласие, както и пагубно съгласие”.[17]