Извънбрачното съжителство – заедно, но не съвсем | Църква и общество

Колкото и силни чувства да са ги събрали в началото на съжителството, рано или късно между двамата възникват конфликти: за родителски права, имущество, някой се чувства онеправдан, излъган, дискриминиран… и се обръща към държавните институции да разрешат проблема му, а държавата няма как да се намеси в отношения, които са останали извън рамките на закона. Новият Семеен кодекс ще разреши този проблем, като без да се превръща в брак, извънбрачното съжителство (пак по волята на партньорите) може да стане обект на семейното право.

Оставаме на специалистите да преценят добър или лош е новият закон. Нас като християни ни интересува друго:

може ли извънбрачното съжителство да изпълнява функциите и целите на брака, такъв, какъвто Църквата го разбира?

Вече споменахме по повод на гражданския брак, (вж. статията "Брак ли е гражданският брак") че през периода на християнизацията, както и преди това, римското право счита за брак съюза между свободни мъж и жена, ако са налице следните два елемента: вътрешният - тяхната любов и волята да се посветят един на друг, да свържат живота си, и външният – регистриране на тази изявена тяхна воля пред свидетели, пред обществото, Църквата, пред закона. Определение за брак, което древната Христова църква приема и изпълва с по-дълбоко съдържание.

На пръв поглед извънбрачното съжителство отговаря на това определение и в много отношения наподобява брака: партньорите имат чувства един към друг, имат интимни отношения, живеят заедно, споделят си домакинските разходи и житейските грижи… Ако, както изисква новият Семеен кодекс, направят и нужната регистрация на съжителството си, в известен смисъл ще го има и втория елемент – външния, законовия. Но в извънбрачното съжителство липсва нещо много съществено, което му пречи да осъществява целите на брака и прави такъв съюз блуден. Този липсващ елемент е: твърдата и ясно изразена решимост и у двамата, да се посветят изцяло един на друг, да слеят от сега насетне напълно живота си в неразторжим съюз, чиято цел е единение в Господа и достигане на богоподобие.

Бракът поначало предполага дълготрайни стабилни отношения - “докато смъртта ни раздели”. Той започва и се гради върху обета за пожизнена вярност и неразторжимост. Това способства съпрузите да развиват спокойно близостта си, да задълбочават своите отношения, да градят общи планове, далечни цели, общ социален кръг и материални ресурси, да се подкрепят и да си помагат един на друг в личностното и професионалното си развитие.

За някои съжителството е един вид проверка преди брака, за други – негова алтернатива, но то винаги има временен характер, над него повече или по-малко ясно тегне сянката на евентуалната раздяла. Тази сянка до голяма степен определя отношенията между двамата, заставя ги да пазят своята автономност, да пазят относителна независимост и им пречи истински да се отдадат, да се доверят, да се посветят на другия на 100%. При извънбрачното съжителство всичко, което обединява двамата се избягва съзнателно или несъзнателно, защото би направило раздялата още по-болезнена и сложна.

Дали защото произхождат от несполучлив брак, или сами са преживели разпаднал се брак, или поради вътрешната им нерешителност, раздвоеност, страх да не бъдат наранени, но привържениците на свободното съжителство се въздържат да поемат твърдо отговорност, да се ангажират изцяло и завинаги. Те казват “нас ни събра любовта, тя ни държи заедно”, но си запазват правото и моралната свобода да си тръгнат веднага, щом факторът “ние се обичаме” загуби от свързващата си сила. Независимо дали съжителството ще е регистрирано според новите разпоредби или не, човек си запазва свободата еднолично да реши да се оттегли, ако връзката не му носи желаното удовлетворение.

В развитието на отношенията между двама души романтиката, която преимуществено присъства в първия етап от връзката, постепенно минава на втори план и отстъпва място на една по-осъзната решимост да поемеш отговорност за човека до теб, да посветиш себе си и живота си на мъжа или жената до теб и на вашите деца, на тяхното добруване. Изреченото на висок глас “да” е онзи преломен момент, след който егоистичните интереси се принасят в жертва на интересите на семейството. От тук насетне моят успех, моето щастие, моето спокойствие, сигурност и т. н. имат значение само дотолкова, доколкото ще гарантират успеха, щастието, спокойствието, сигурността на семейството.

Сключващите брак поемат отговорността да са заедно в здраве и в болест, в богатство и в бедност, и докато са млади, здрави красиви и преуспяващи, и тогава, когато вече няма да са. Поемат отговорността да останат до партньора си при всички обстоятелства, а не само докато той подклажда и храни боязливата им егоцентрична “любов”.

Това е съзнателно взето решение, което човек ясно и категорично заявява пред избраника си, пред роднини и близки, пред обществото и после според силите си се старае да изпълни, да удържи на думата си. Ако има и църковен брак, към личната воля и усилия се прибавя и упованието на Божията благодатна подкрепа.

В съжителството тази решимост липсва. Всеки се чувства свободен да си тръгне веднага, щом му стане трудно, тежко или просто скучно и никакви задължения не го задържат, защото никакви задължения не е поемал.

Единението е все по-дълбоко взаимно проникване в душата на другия. Това взаимно проникване може да стане само при условията на пълно доверие, на вътрешната увереност, че на каквито и недостатъци да се натъкне в душата и в поведението ти, твоят съпруг няма да те изостави. На увереността, че каквито и премеждия да се изправят пред връзката ви, те няма да отслабят решимостта да бъдете заедно. Напротив, изпитанията в живота само разкриват нови черти от личността на партньора и дават възможност да разкриеш нови аспекти от любовта си към него. Важен фактор за единението в брака е и единството на мъжа и жената в Христа, единомислието им във вярата, а пребиваващите в извънбрачно съжителство (каквото Църквата категорично не приема) неизбежно се отдалечават от Църквата и от Тайнствата, които освещават човека и проправят пътя му към спасението.

В действителност много мъже и жени искрено желаят да създадат хубаво и стабилно семейство, но се боят да направят тази важна крачка.

Боят се заради многото провалени бракове, заради недоверието към противоположния пол, заради икономическата несигурност и съмненията, че ще съумеят да осигурят материално семейството си, заради вътрешната си колебливост, нерешителност, поради маловерие. Същевременно никой не може да бъде сам, човек си търси другар. Компромисът, който мнозина наши съвременници избират, е извънбрачното съжителство. То е удобно, задоволява доста от нашите потребности, но не и потребността ни от сигурност и цялост. В него хората си споделят грижите на деня, но запазват дистанция, автономност, защото днес са заедно, но утре може и да не са.

Тази предпазливост може да се приеме и за едно по-разумно, по-сериозно отношение към институцията на брака, към която не бива да се подхожда лекомислено, без да сме готови. Но противно на очакванията, социологическите проучвания опровергават надеждите ни, че предбрачното съжителство може да осигури по-устойчив и пълноценен брак. Статистическите данни недвусмислено показват, че започналите с по-продължително съжителство бракове са по-нестабилни от браковете, при които съжителството започва след сватбата или малко преди нея.

Защо става така? Вероятно защото в извънбрачното съжителство хората се приучват на по-голяма автономност и свобода, стават по-малко доверчиви, по-малко открити и отдадени на връзката си. Веднъж привикнали към такива отношения, е много трудно да заживеят според изискванията на брака, който се гради върху пълна себеотдаденост, пълна себеотреченост, в брака личното его прелива, прераства в една нова същност, там “вече не са двама, а едно”. За да се осъществи единението между мъжа и жената, в брака не може да има полуотдаденост и полузаедност, не бива мъжът и жената да се стремят към самодостатъчност.

Опитът от извънбрачното съжителство променя представата за брака и отношението към него. Налага се представата, че това е съюз, в който се включваш с определен дял, но запазваш личния си живот, личните си цели, интереси, запазваш и свободата да си тръгнеш, без да се чувстваш виновен. Така бракът се обрича на провал, той не може да доведе до единна цялост и неразторгваемост на съюза.

В крайна сметка извънбрачното съжителство не само не може да изпълнява функциите и целите на брака, но и разклаща неговите основи, прави самия брак по-нестабилен и непълноценен и руши доверието ни в него.

Снимка: Мария Джелебова