Турската държавна телевизия TРT забрани излъчването на популярния анимационен сериал на „Дисни“ за Мечо Пух заради един от приятелите на главния герой – Прасчо. „Мечо Пух“ не е първият рисуван филм с прасенца, който не получава зелена светлина от ръководството на телевизионния канал, коментира в-к Джумхюриет, като припомня, че в ефира и преди е имало подобни забрани (http://www.netinfo.bg).
Някаква турска телевизия забранила излъчването на анимационното филмче „Мечо Пух“. В главния герой Прасчо сигурно виждат заплаха за своята духовна чистота. Тая мръсна свиня. Това мило прасенце. С лимонче между препечените зъбки. Става дума за религиозни принципи. Според мюсюлманите прасето е скверно животно. И не само че не искат да го ядат, но дори нарисувано розово миличко не могат да го понасят. Това е върхът на идиотията. Според индийците кравата е свещена. Същата работа. Те пък сигурно не ядат шоколади „Милка“, понеже кравите са нарисувани лилави – хептен като болни от нещо. Явно съществува такъв тип мислене – абсолютна липса на чувство за хумор и краен фанатизъм. На който тип не са чужди и християните – съвсем не между другото…
Щом фанатиците мразят свинете толкова, че дори Прасчо е персона нон грата, подозирам, че пред вида на една сочна препечена пържола лигите им потичат и душата им се разкъсва в терзания… Да искаш да изядеш Прасчо е все едно да искаш да хвърлиш Пинокио в камината. Зловещо е. Край на всичко детско. Остават само сериозните неща – атомни бомби, ядрени програми, пари и нефт. Дали от север или от юг, от изток или от запад, фанатиците постепенно превземат света. Само Господ може да ги спре. Животът става все по-тъжен, фантазията съвсем изчезва, въображението го ампутират още в първите детски години. Момченце, чиито играчки оживели – лиготии. Време е за терор. Бой и стригане и ще се оправим. И никакви мръсни мечки, прасета и прочие сган.
Между другото – темата за анимационните филмчета е доста дълга и важна. Защото ако в Турция забраняват „Мечо Пух“, у нас на воля се вихрят разни Покемони, звездни рейнджъри и най-всякакви евтини изглаждачки на мозъчни гънки. Сред нормалните семейства съществува мнението „защо да му забранявам на детето да гледа, нали ще се срамува от другарчетата си и ще му се смеят…“. За кеча няма нужда дори да говорим. Кога ненормалното се превръща в нормално? Безразличието изход ли е? Доста е сложно, но си струва да се помисли.
