Пета неделя след Пасха – на самарянката
Съществува мнение, че православните християни не са активни благовестители, такива са евангелистите-протестанти и католиците. Дори съм чувал обвинения, че ние егоистично се занимаваме само със себе си, докато хората в света погиват. Днес няма да влизаме в полемика, а ще опитаме да разсъждаваме върху това, какво е всъщност благовестието и така, с Божия помощ, да видим нещата в истинска светлина.
Благовестието - това е преливането на любовта. Кладенецът на сърцето ти е толкова препълнен, че всички твои думи, жестове и дела преливат и стават за хората около тебе като вода, живителна за изсъхналите им души. В днешната Неделя на самарянката ние сякаш обръщаме повече внимание на разликата между водата на тоя свят и водата, която „тече в живот вечен“. Но какво каза Иисус на самарянката? Той обеща нещо повече: вместо кладенец Той обеща река. В кладенеца трябва да спуснеш ведрото, за да почерпиш вода, а изворът блика, става река и разлива живот.
Св. Йоан Богослов ни представя точно тази градация, от кладенец към извор и накрая - река, като обръща внимание на случилото се на празника Разпъване шатри: „А в последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Свети още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен“ (Йоан 8:38-39).
На Петдесетница Св. Дух беше даден на вярващите и църковната история свидетелства за такива реки от жива вода. Те заливаха сухите места и пустинята разцъфваше. И понеже винаги се изкушаваме да търсим действието на Духа само в чудеса и забравяме, че Бог не е във вятъра, земетръса и огъня, а в тихия полъх (вж. 3 Цар. 19:11-12), затова умишлено ще приведа един пример не за някакви шумни чудеса, а за един тих прилив на Божията благодат.
Веднъж свети Йоан Кронщадски минавал покрай една схлупена къщичка и внезапно чул, че вътре силно плаче малко бебе. Вратата се оказала незаключена и отецът влязъл вътре. Голи одрани стени, печка-кюмбе в ъгъла… На табуретката зад празната маса седяла млада жена и се опитвала да успокои плачещото момченце. Това не ѝ се отдавало много добре: самата тя също била в сълзи.
Като видяла отец Йоан, жената скочила от мястото си и веднага му се поклонила.
— Какво правиш, сестро, седи си, не ставай, — ласкаво се обърнал към нея свещеникът. — И не плачи, Бог е милостив!
— Как да не плача, — през сълзи проговорила жената. — Мъжът ми изпива всичките пари, а получаваме само копейки. По цял ден кисне по кръчмите, няма с какво да нахраня момченцето…
Отец Йоан извадил от джоба си няколко големи банкноти и ги дал на жената.
— Вземи, сестро, за слава Божия! И се моли, Господ ще те чуе и ще се опомни мъжът ти.
Тогава той взел от ръцете на жената плачещото бебе и започнал да му говори ласкаво. Малчуганът веднага се успокоил и се смял на глас, дърпайки брадата на отеца. Внезапно вратата се отворила. На прага застанал стопанинът на дома. Той бил силно пиян. Виждайки свещеника, мъжът нетрезво се засмял:
— Какво, отче, дадохте ли милостиня? Сега ще ни поучавате как да живеем ли?
Отец Йоан вероятно не чул или по-скоро не пожелал да чуе тези обидни слова.
— Колко прекрасен дом имаш! — обърнал се той към пияния мъж. — Не ми се иска да си тръгвам. Малко синче – какво щастие! Истински рай!
Простите, казани без капка укор от свещеника слова отрезвили стопанина. Той заплакал, прегърнал жена си и сина си, и горещо благодарил на отец Йоан. От този момент до края на живота си този човек никога повече не пил алкохол.
Отец Йоан Кронщадски винаги молил хората да бъдат добри един към друг и често повтарял: „Недостатъците се изправят само с добро, любов, ласка, кротост, смирение и търпение“.
Това, братя и сестри, е православното благовестие. Светецът не тръгнал на планирана проповедническа акция или да раздава брошури. Но не бил и пасивен. Работел върху своето сърце и го превърнал в извор на жива вода. Не си стоял вкъщи на топло, а изпълнявал служението, поверено му от Бога. Тоест, бил активен, но не самоцелно, а изпълнявайки възложената му от Бога работа.
Не всеки е свещеник или богослов, но всеки има поверена му духовна нива, за която да се грижи. Семейството, колегите от местоработата, съседите – те са нашата нива! Трябва просто да бъдем обути в „готовност да благовестим мира“. Готовността на Кронщадския пастир да благовести се състояла не в някакви предварително подготвени умни слова или (като у сектантите) пълни джобове с брошури. Не, не джобовете, а сърцето му било винаги пълно с любов! Живеел с открито и издигнато към Бога сърце. Не бил съвършен, но не изпадал в „дупки“, а винаги внимавал да бъде с чиста съвест. Затова виждаме, че в критичния момент на тази история той реагирал без капка укор на грубите нападки. Имал благодат, духовна сила, и я имал в нужния момент!
Псалмопевецът облажава такива хора с думите: „Блажени са онези, чиято сила е в Тебе и сърцата им се издигат към Тебе. Те преминават през долината на плача, превръщат я в извор и ранен дъжд я благославя“ (Пс. 83:6-7). Синодният превод в случая предава друг вариант на текста: „те намират извори в нея“. Новият превод на наши православни богослови обаче казва: „превръщат я в извор“.
Това е истинското благовестие в православен дух! Не като изкуствените "папагалски" заучени слова, за които пророкува Исайя: "Господ каза: Този народ се доближава до Мене с думи и с устни Ме почита, но държи сърцето си далеч от Мене и благоговението му пред Мене почива на добре научени човешки наредби" (Ис. 29:13).
Ако и нашето благоговение към Бога е като на древните юдеи, т.е. само външно, това много скоро ще бъде забелязано. Хората ще започнат да ни отбягват, защото ще бъдем не чист извор, а кална локва. И преди да ги обвиним в нерадение за духовното, нека да се запитаме: коя е тази сила, която може да преобрази душите на грешниците? Разбира се, това не са нашите аргументи, а Божията сила, която стои зад тях и ги изпълва! Ако тя липсва, дори да говорим правилните неща, те ще звънтят на кухо. Правилни, но безсилни слова, защото с едната ръка градим, а с другата рушим.
Има една поговорка: „Делата ти говорят толкова силно, че не мога да чуя какво ми казваш“. Истинското благовестие изиска от нас единство на думи и дела, защото за хората от света „самият вестител е вестта“. Много от тях няма да прочетат никое от четирите евангелия, но ще прочетат петото евангелие - нашия живот. И ако те видят покритие на думи и дела, тогава, където минава вестителят, ще минава и благата вест. И пустините ще се раззеленяват, и долината на плача ще се превръща в извор. Независимо дали вървим по улицата, дали сме на работното място, дали сме на почивка, в болницата или някъде другаде – благодатта ще прелива и ще върши чудеса.
Това има предвид и преп. Серафим Саровски с бележитите си думи: „Чедо мое, придобий мирен дух и мнозина около тебе ще се спасят“.
Ще завърша с благите наставления на преподобни Порфирий Кавсокаливийски: „Нека бъдем ревнители. Ревнител е онзи, който от цялата си душа е възлюбил Христос и в Негово име служи на човека. Любов към Бога и към хората – това е неразделна двойка. Страдание, копнеж, сълзи с умиление, а не превзето. Нека всичко да е от сърце! Фанатизмът няма нищо общо с Христос. Бъди истински християнин. Тогава от никого няма да се обиждаш, но любовта ти всичко ще извинява. И спрямо друговереца пак бъди християнин. Тоест, зачитай го независимо от неговата религия, по един благороден начин. Можеш да се погрижиш за един мюсюлманин, когато той е в нужда, да му поговориш, да общуваш с него. Нека съществува уважение към свободата на другия. Както Христос „стои пред вратата и хлопа” без да я напъва, но чака душата сама и свободно да Го приеме, така и ние да стоим пред всяка душа. В мисионерското служение нека действаме по един фин начин, тъй че душите да приемат каквото им предлагаме: слова, книги, без да се съпротивляват. И още нещо: по-малко думи! Думите звучат в ушите и често пъти изнервят другия. Молитвата и животът – те въздействат. Животът затрогва, възражда и изменя другия, докато думите остават безплодни. Най-доброто мисионерство става чрез добрия ни пример, любовта ни, кротостта ни.“
Мисионерското напрежение на католици и протестанти е огромно и рационалните им аргументи могат да подействат на нечий ум, но Христос не стои само пред вратите на ума. Той хлопа на сърцето, защото „от него са изворите на живота“ (Прит. 4:23) и чрез неговото съживяване става спасението на целия човек. Затова наша първа грижа трябва да бъде чистотата на собственото ни сърце. Брошури, беседи и пр. – всичко това е второстепенно, защото благовестието е преди всичко свързване на сърце със сърце. Припечелвайки Божията благодат, ние ще припечелим и Божията сила, която да изпълва думите и делата ни. Така животът ни ще се превърне в живо пето евангелие. Така ще спасим не само себе си, но и тези, с които Божият промисъл пресича нашия път. Амин!
Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник
