Свободата от света

Не „приемане“, не „неприемане на света“, а свобода от него

1

При Христос отиват двама човеци: „Господине, отсъди между нас, ние спорим за имане“. Господ казва: „… кой Ме е поставил да ви съдя… ?“. Бог отказва да съди! За съд почва няма. Господ обаче продължава със Своето слово: „… и се пазете от користолюбие… животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си“ (Лука 12:13-15).

В лицето на тези двама, отишли при Христос с молба за земна справедливост, при Христос е дошъл целият свят. Ако искате да видите света, ето го – той се е пооткрил пред Истината – вижте го.

Тези двамата, естествено, не са разбирали, че в тяхно лице при Христос са дошли всички светски отношения, цялата светска смъртна сложност на живота, която е открила своята пропаст, за да ги погълне.

Бог обаче не се е въвлякъл в греховната сложност на света. Прострял е ръка Господ и я е отместил встрани. Ето какво са длъжни да запомнят хората – както желаещите „да приемат“ света, така и отказващите се от неговото „приемане“.

„Кой Ме е поставил да ви съдя… ?“ – ето го въпросът на Христос. Никой човек не може да отговори нищо. Отговаря Сам Христос, в същия този въпрос: „Никой не Ме е поставял да ви съдя“. Та нали никой не може да постави Господа в рамките на греховните отношения, съществуващи в света.

Ето го ключът към въпроса за порядъка в света. Господ не приема този порядък – като Бог, и не го отрича – като Човек.

Светският порядък е жътва едновременно от хляб и плевели. Господ повелява на ангелите да не го закачат. До Съда.

2

„Аз… не дойдох да съдя света, а да спася света“ (Иоан 12:47). Нима не можем да вникнем в тези думи. Ако Господ казва, че не е дошъл, за да „съди“ света, то как можем да се съмняваме, че светът е достоен за съд?! Господ не би отлагал съда, ако светът беше узрял за него (иначе в какво се състои спасението?). Господ не би употребил самата дума „съд“, в случай че не съществуваше необходимост от Божи съд над земята.

Чашата на беззаконието на земята – Чашата на Сина Божи се е изпълнила. Господ е слязъл на земята, в земни одежди. Ако Господ беше дошъл, за да съди света, то всички земни стихии така биха се смалили и изгорели, както ще изгорят те във Второто и славно Негово пришествие. Първият път обаче Господ е дошъл, за да спаси. По някакъв начин е пленил съда, удържал го е в ръката на Своето безмерно човеколюбие. Явил се е в образа на раб, състрадаващ, сътеготящ се, съгреховен. В противен случай земята би изгоряла.

Справедливостта и правдата са удържани в Божието лоно. Сега, до съда, който ще е наистина страшен, е царството на милосърдстващата благодат.

3

Явил се в света, превърнал се в неговия живот, облякъл се в живота на света, Господ не е приел този живот, но го е издигнал. Във всички Свои думи, във всички Свои движения, във всяка минута от Своето служение Господ е Пълнотата на живота, който е не-от-света. Вгледайте се в Евангелието – как светът бушува около Него, как Го връхлитат вълните на света. Кръстът е прегърнат от Господа още във витлеемските ясли и дори по-рано от това – в Предвечния Съвет на Пресветата Троица. Трите изкушения в пустинята са само един епизод от земния живот на Господа. Те са само заостряне на изкушението; заостреността пък на изкушенията не винаги е по-тежка от тяхната незабележимост – понякога тя бива по-лека.

Като огромно, хладно, бушуващо море светът на човеците е обхванал сиянието на Единствената Любов – Лика на Бога… „… но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона“ (Мат. 12:39).

Как светът се пени и увива около Господа, но не може да Го погълне. Господ ходи по водите.

В Евангелието тази устременост на света към неговия Спасител и Творец се съзира страшно, трепетно и блажено.

4

Когато светът, в лъжлива кротост скривайки бездната, ляга в нозете на Христос, и, приближил се, Го пита – „позволено ли е да се дава данък кесарю, или не?“, – отговорът на Господа, по израза на един от светителите на Църквата, идва от нищото: „… покажете Ми една данъчна монета… чий е този образ и надпис?… на кесаря… отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:17-21).

Не външно отхвърляне на света, а вътрешно… Така е в цялото Евангелие, във всеки ред от него.

Външното отхвърляне ще се извърши в Съда. А до Съда е спасението, вътрешното отхвърляне на същността на света. „Неутрализацията на света“, както би казала науката, е заради действието на огъня на любовта – деятелното и цялостно уподобяване на Бога, т. е. спасението.

5

Говорят за християнска свобода от авторитета… Нали обаче най-първата свобода на християнина е свободата от света. Христос смята света за нищо. И в своето вавилонско творчество той това е и бил – нищо. Дошъл в този свят, Господ се е произнесъл за него и е дал на човечеството оръжие против домогванията му – Своето Възкресение и Слово.

Сега светът е пуст в Божиите очи; пусти са всички негови дворци и колиби, всички тържища и пустини. В него все още нещо продължава: нещо, което няма стойност, което не е отхвърлено от Христос, не е потъпкано от Него, но е оставено встрани, защото няма ценността на любовта.

Господ не е отхвърлил материалността на живота – приел я е, подчинил се е на нейната временност и, чрез нея, е пострадал в слава. И ние не можем да я отхвърляме – все още ги има всички тези монетки на кесаря, цялата тази храна, влизаща и излизаща от човека, всички тези поделби на имане… Господ се е възправил насред всичко това и е застанал вън от всичко това.

6

„Всякой да си остава в званието, в което е призван. Роб ли си призван, да те не е грижа… Защото призваният в Господа роб бива Господен свободник; тъй също и призваният свободник бива роб Христов… Това ви казвам, братя, защото времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че нямат; и които плачат – като че не плачат; и които се радват – като че се не радват; и които купуват – като че не притежават; и които се ползуват от тоя свят – като да се не ползуват; защото е преходен образът на тоя свят. Пък аз искам вие да бъдете без грижи“ (1 Кор. 7:20-22; 29-32).

Съкрушителният чук на апостолските слова се стоварва върху всички проявления на душата на света и унищожава техния земен смисъл. Тези апостолски слова трябва да се четат винаги успоредно със заповедите за блаженствата. Те са обратната страна на заповедите за блаженствата. Христос се е обърнал към новото, апостолът изгаря старото.

Апостолът не осъжда „имащите“. Казва само, че трябва да бъдат като „нямащи“… Помага ни да разберем Христа посредством тези двамата, които са се приближили към Него заради подялбата на имането си.

Плачът и радостта са състояния на богатство на чувствата. Нека това богатство да се прилага към истината, а не към пустотата. Плачещият или радващият се „заради това, което е тленно“, е неразумен; „времето нататък е късо“, радостта трябва да бъде отдавана на вечната истина, също както и плачът трябва да бъде отдаван на нея – защото образът на този свят вече не съществува – той е „преходен“, както меко го казва апостолът.

Превод: Борис Маринов

* Иоанн (Шаховской), иером. „Свобода от мира“ – В: Путь, 17, 1929, с. 25-29 (бел. прев.).