Четвърта неделя след Пасха – на разслабения
В книгата на Еклисиаста можем да срещнем една поговорка, на пръв прочит неблестяща с оригиналност, но в която има скрита дълбочина: „Надвие ли някой единия, ще надделеят двамата насреща му; усуканата тройно връв няма да се скъса лесно“ (Екл. 4:12).
Мъдрецът говори за силата на сплотеността и единението. Бог е Троица – Отец, Син и Свети Дух; семейството е троица – мъж, жена и дете; приятелството; църковното братство, където "двама и трима са събрани в Мое име"... Според експертите тройното въже е оптималният вариант за издръжливост, при което трите нишки взаимно се допират и оплитат.
Така е и в духовния живот. Всички добродетели можем да сведем до едно триединство: „вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта“ (1 Кор. 13:13). Във всеки човек тези три нишки са различно дебели, изтънели или скъсани. Бог иска те да бъдат вплетени в едно здраво духовно въже. Именно това въже ни свързва с Бога, то е нашата връзка с небето. Чрез него Бог ще ни издърпа от мрачния ров, от тинята на греха.
Днешният евангелски разказ, макар и косвено, също разкрива тази духовна истина.
За да се стигне до телесното разслабване в този човек, първо в него изтънели и се скъсали тези духовни нишки.
Първо се скъсала нишката на любовта към Бога и ближния. „Който възприема заповедите Ми и ги изпълнява, той е, който Ме обича“, казва Спасителят (Йоан 14:21). След като бил изцерен, разслабеният чул Христовите думи: "Не съгрешавай, за да не те сполети нещо по-лошо". С други думи: причината за това, което те е сполетяло, са тежките грехове в твоята младост. Давам ти втори шанс: старостта си изживей праведно.
Тези 38 години, прекарани в немощ, говорят поне за две неща.
Първо, разкриват всеобщия човешки егоцентризъм и отчуждение, поради които никой не пожелал да помогне на страдалеца.
И второ: характерът на самия разслабен не ще да е бил твърде благ, защото за тези почти четири десетилетия дори близките и роднините му не пожелали да пожертват за него от своето време. Болестта дошла като следствие от греховете му, а греховете са показател за скъсването на тази най-важна нишка от тройното въже – любовта.
С течението на времето се скъсала и втората нишка – надеждата. Колко отчаяние има в думите на разслабения: „нямам си човек да ме спусне в къпалнята“! Той вече не виждал как може да стане изцерението, след като винаги някой го изпреварвал при влизането във водата.
Третата нишка, вярата, била силно изтъняла, почти скъсана при него. Знаем, че Библията говори за две страни на вярата.
Едната страна е вярата като изповедание, като набор от верски истини. За нас като християни такъв конспект на вярата представлява Никеоцариградският символ, който изповядваме. Вярата на евреите до времето на Христос също имала свой изповеден облик. Особено ярък бил той при четенето на молитвата „Шема, Израил“, основана на Второзаконие 6:4: "Слушай Израилю: Бог, Нашия Господ, е Един Бог”. Тази изповедна страна на вярата се била съхранила у разслабения. Доказателство за това е фактът, че го намираме не в някое идолско капище, а в храма, в къпалнята „Витезда“.
Другата страна е вярата като упование в Бога. Тя касае личното доверие в Бога и е пряко свързана с надеждата, преплита се с тази своеобразна втора нишка. „А вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда“ (Евр. 11:1). Така започва ап. Павел прословута си глава за героите на вярата. Хора, чието упование довело до велики изяви на Божията сила. Точно тази страна на вярата се беше скъсала у разслабения. Беше изчезнала надеждата. Болният вярваше, че има Бог за Израил, но не беше уверен „има ли Бог за него“. Цели 38 години неговата опитност сякаш казваше: Бог те е забравил. Има Бог, но за другите, за тези, които успяват да дотичат първи в раздвижилата се вода.
Но Бог никого не забравя. Той затова дойде в плът – „да потърси и спаси погиналото“! И направи точно това във Витезда: „Иисус го видя да лежи и понеже знаеше, че боледува от дълго време, попита го: Искаш ли да оздравееш?“ Струва ми се по-редно болният да търси Лекаря, за Когото вече вървеше слух в Израил. Но разслаблението на този човек не беше само телесно, то беше и душевно. И той лежеше без надежда на своята постелка, а без надежда няма действена вяра. Единственото, което беше в негова полза, беше правилното място – Витезда!
Витезда, братя и сестри, означава „Дом на милост“. Църквата е тази Витезда, тя е мястото за среща с Бога – не само като сграда, а много повече като общност.
Не търсете милост при врачки, екстрасенси и куршумолеячки, а във Витезда! Там виждаме Иисус да ходи. Чуваме Го да се интересува от този забравен болен грешник. И не само да се интересува, но Сам Той да подхващаа разговор с него. Господ видя изтънялата нишка на вярата и започна да възстановява скъсаното въже. Започна от там – с възстановяването на надеждата. „Искаш ли да оздравееш?“ Това е словото, което ражда надеждата! Искаш ли наистина промяната? Промяната е възможна!
Това е словото и към всеки един от нас, който като евангелския разслабен лежи отчаян и изоставен на своя самотен одър. Забравен от всички, невидим за всички. Но видим за Бога!
Когато възкръсне надеждата, вярата става действена. От изповедание става упование. От ума слиза в сърцето. И стават чудеса! „Човекът веднага оздравя, вдигна постелката си и започна да ходи“. Човекът се довери на парадоксалните Христови слова: „Стани, вдигни постелката си и ходи!“ Той отхвърли самооплакването и постави егото си в нозете на Иисус. Детронира човешката логика и покори своя ум на Божия. Затова се сбъдна и в неговия живот тази максима: „Повярвай и ще видиш славата Божия.“
"А сега остават тези три неща: вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта" (1 Кор. 13:13).
Вярата и надеждата са важни, но само за да ни доведат до любовта. Ще дойде време, когато вярата и надеждата ще отпаднат, защото ще видим лице в лице. Но любовта никога не отпада. Който пази Божиите заповеди, ще пребъдва во веки.
Затова, след пробуждането на вярата и надеждата, на разслабения предстоеше втора среща с Господ, вече в храма. И пак както винаги Бог е Този, Който търси: „След това Иисус го намери в храма и му каза: Ето, ти оздравя! Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо.“
Тридесет и осем години са повече от половин човешки живот. Някой ще каже: че има ли нещо по-лошо от това 38 години да си жив труп?
Има! Да възкръснеш, но не за живот, а за осъждане. Цялата вечност да си жив телесно, но мъртъв духовно. Да си без Бога, без Любовта.
Ето, това е, братя и сестри, днешното послание: да се постараем да усучем тези велики добродетели, вярата, надеждата и любовта, в едно здраво тройно въже, което да не се скъса при дяволските изкушения. Всички беди започват от неспазването на Божиите заповеди. Но Бог знае какво в нас се е скъсало и иска да го възстанови. Затова да не се съмняваме в Божията любов, а да се вслушаме в това, което Сам Иисус ни казва: „Крадецът идва, само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот и то – в изобилие“ (Йоан 10:10).
Самотни страдалци сме и няма кой друг да се смили над нас освен Иисус. Малцина са тези, които напълно са напуснали Витезда, наричаме ги светци. А всички останали, повече или по-малко, сме пациенти на болница Витезда. Били сме изцерени от някакво телесно или духовно разслабление, но си оставаме пациенти, които имат нужда от долекуване. Опитваме се да помогнем на по-тежко страдащия около нас (поне да му носим одъра), но това си остава помощ от пациент. Всеки разслабен трябва да търси първо Лекаря! Господ спасява, ние просто трябва да се грижим за тройното въже и здраво да го държим.
Нека се вслушваме в гласа от амвона, защото често той е като втората среща на Иисус с изцерения разслабен. Напомня ни да не грешим повече, за да не страдаме във вечността. Напомня ни да отвърнем на Любовта с любов! Амин.
Авторът е свещеник в църквата "Света Троица" в Плевен
