И тази година ще посрещнем тихата Рождественска нощ със свити сърца. Насред целия мрак и злоба, на които, уви, светът е подвластен от векове, поради което и апостол Павел, още от зората на новото време, ни отправя следното утешение: „Смятат ни за умиращи, а ето, живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме” (2 Кор.6:8-10).
Долавяме ли кротката мъдрост на тези слова? Достига ли до нас онази „светлина на познанието”, за която се пее в рождественския тропар, или взорът ни си остава изцяло сляп за нея, както са глухо заключени и сърцата ни?
Ако е тъй, тогава ще виждаме само едно: как мракът неумолимо се разстила над земята, както дните скъсяват хода си в края на годината. Тогава не ни остава друго, освен да затънем в катастрофичността на болката и смъртния страх. Поводи и без това не липсват – от катастрофата в Хитрино до атентата в Берлин. А преди това още други и други – Ница, Париж, Бургас… Донесли много болка и скърби, накърнили плътта и кръвта на нашия живот.
Имало го е и го има този мир, защото доброто устоява и не помръква пред никакви напъни на мрака. Винаги го е имало този мир и ще го има, тъй както има избор между мрака и светлината. Защото има много хора с добра воля, неизмеримо повече от онези, дето с помрачено сърце и помътнен разум държат на всяка цена да сеят смърт и разрушение. Затова тайната на Въплъщението и тайната на безчестието са неразривно свързани, настоява в едно свое есе немската еврейка Едит Щайн, приела свето кръщение и станала католическа монахиня под името Тереза-Бенедикта на Кръста, за да намери смъртта си в газовите камери на Аушвиц (впоследствие канонизирана и обявена за съпокровителка на Европа).
Въпросът е кое надделява. И най-важното: ще съумеят ли хората да съхранят специалния благослов на Рождеството въпреки всичко? Въпреки злината наоколо, въпреки консумативното безверие, съсипващо този ден, или пък общото униние, опустошаващо душите. Ще съумеят ли дори за малко, но тъкмо на този ден, да излязат от себе си, за да бъдат с другите, с „чуждите хора”, които са техни ближни, независимо дали ги харесват или не? Отговорът е в тихата и незрима рождественска светлина, от векове придаваща друг облик и на най-тежките мигове. Даже по време на война, когато, щом човеците са намерели сила да възнесат „слава” във висините, на земята макар и за кратко се е възцарявал „мир”, донасяйки им „благоволение”.
Така е било през Средните векове; случвало се е и през дългите дни и месеци на Първата, че и на Втората световна война. Така е и днес, когато много хора в Берлин са твърдо решени да се съберат в рождественската нощ със свещи в ръка около мемориалната църква „Кайзер Вилхелм”, недалеч от окървавения коледен базар. В израз на онзи „мир на земята”, който, пак повтарям, е за „човеците благоволение”.
Смайващ знак в случая ни дава историята на самата мемориална църква в Берлин. Става дума за огромна църковна кула в руини, с открит купол, съхранена върху специална платформа в памет на ужаса на войната. На онова, което е било и не бива да се забравя. Както и в памет на онзи ден през 1943 г., малко преди Рождество, когато по време на проповедта „Всичко отминава”, седемдесет метровата църква в неоромански стил за миг се превръща в купища димящи развалини. След войната берлинчани с подписки и жива верига се борят тя да се съхрани в този си вид. Тъкмо като църква на паметта и помирението. За целта са поръчани нови сини витражи от Шартр (помирение с французите), а железният кръст на централния олтар е излят от метални останки от катедралата в Ковънтри, срината до основи от нацистките бомбардировачи на „Луфтвафе” (помирение с Великобритания).
Ала вътре в тази мемориална църква се съхранява една удивителна „икона”, за която ми се иска да разкажа по-подробно. Става дума за т. нар „Сталинградска мадона” – рисунка с молив, дело на военния лекар Курт Ройбер, капелан по съвместителство, която той навръх Рождество през 1942 г. създава на гърба на руска военна карта. Рисунката е покъртителна: с безмерна нежност Света Богородица е обвила Младенеца под своя покров, със затворени очи, сякаш да го съхрани в мир, запазвайки мира в целия свят. В краищата на рисунката с големи печатни букви е написано на немски: „Светлина. Живот. Любов. Рождество в котела на Сталинград. 1942 г.”. Самият Курт Ройберт загива в края на 1944 г. в съветски лагер в Сибир, а рисунката е изнесена от Сталинград от тежко ранен полковник и предадена на семейството на художника. През 1983 г. по решение на близките тя е подарена на Мемориалната църква в Берлин и е осветена през 1990 г. от йерарсите на три града, силно пострадали през Втората световна война (Ковънтри, Берлин, Волгоград).
И до днес огромен брой хора се покланят пред нея, още повече, че в отблясъка от сините витражи мнозина виждат как сякаш от лицето й рукват сълзи.
Виждал съм го и аз. Сигурно е проплаквала тези дни заради варварството на коледния базар отсреща, както е проплаквала някога в Сталинград заради други човешки жестокости. И все пак, вглеждайки се в лицето й, човек се потапя в дълбоката й всеопрощаваща усмивка. Затова и „Сталинградската мадона” е наричана „Богородица на помирението”, тъй като нейният взор променя и изцелява, връщайки на този свят изгубената светлина, живот и любов. И най-важното: изличава страховете по Рождество. За да се върне – въпреки враждите и омразата – в този свят „благоволението” и се озари той с „истинската радост”. Както някога.
Източник: Култура.бг
