Защо един православен християнин не може да бъде примерен съветски гражданин и защо днешните пастири се възприемат като посредници в отношенията с отвъдните сили? Проф. прот. Георги Митрофанов, като историк, не е съгласен, че Църквата днес е в позицията на жертва, и смята, че през годините на т. нар. църковно възраждане хората са останали на заден план в приоритетите на клира. О. Георги е църковен историк и публицист, преподавател в Духовната академия в Санкт Петербург. Това интервю е дадено за онлайн-изданието „НеБо“ през м. май 2023 г.
- О. Георги, учили сте в Семинарията и Академията през втората половина на 80-те години. Този период е съдбоносен за живота на Църквата: държавната политика започва да се променя драстично. Възможно ли е да се сравни онази епоха с тази, в която живеем? Как бихте могли да характеризирате сегашното време?
- Не бих правил паралели, защото ситуацията от онова време е много различна в сравнение със сегашното състояние на Църквата и страната ни. Гледам на нещата като историк, който по правило се занимава с периоди, отделени от съвременната епоха с петдесет години, когато има повече първоизточници, документи и последиците от историческите събития стават очевидни. Въпреки че от началото на деветдесетте години на миналия век все още не е изминало толкова време, ситуацията около Църквата се е променила драстично и съвсем не в благоприятна посока.
Деветдесетте и нулевите години бяха години на пропуснати възможности. Следващите първи десет години на новото хилядолетие бяха години на нарастваща криза в църковния живот. И тази криза е разбираема: когато обстоятелствата ни принуждават не да живеем, а да оцеляваме, винаги възникват редица трудности. На много хора се налага да оцеляват с цената на компромиси, на големи или малки отстъпления от собствените си принципи, с цената на двоемислие и двуличие. Хората се променят много, както се променят и общностите, към които принадлежат.
Църквата, която не беше унищожена от болшевиките през 40-те години на 20 в., не живее, а оцелява през целия следвоенен период, адаптирайки се към обстоятелствата на времето и конюнктурата на държавната политика. Тя се опитваше по всички възможни начини да убеди тоталитарната държава, че, както се изразявал един от известните митрополити, „православният християнин може да бъде примерен съветски гражданин“. Как обаче православният християнин може да бъде примерен гражданин в държава, която има за цел да унищожи религията като цяло и християнството в частност?!
През деветдесетте години получихме свобода, но не успяхме да я използваме. Изграденото през периода на оцеляване убеждение, че съдбата на Църквата зависи от отношенията с държавната власт, се превърна в наша характерна черта. Това убеждение определяше политиката на църковната йерархия през следващите десетилетия. Ние не само не си спомняхме за Божия промисъл, но често не се сещахме и за собственото си паство. Църквата обаче е силна само когато пастирът разчита на стадото, а стадото се доверява на своите пастири. Основното внимание на повечето духовници и особено на епископата беше насочено към изграждане на отношения с местните власти, със спонсорите, с властимащите. И това доведе до факта, че църковният живот започна да се развива по странен начин: ние строяхме храмове, мислейки, че възраждаме Църквата.
Построихме много храмове, които се превърнаха, както много пъти съм казвал, в служби за ритуално-битови услуги. Там идват дезориентирани постсъветски обикновени хора, заети с решаването на чисто земните си проблеми, които са недобре решени от системата на здравеопазването, социалното осигуряване и т. н., и се опитват да ги решат със свръхестествени магически средства, обръщайки се за помощ към светците, Божията майка, понякога към Иисус Христос, ако си спомнят за Него, възприемайки пастирите като повече или по-малко необходими посредници в отношенията си с отвъдните сили.
През всичките тези години на църковно възраждане ние не работехме с хората. Най-важното беше забравено: формирането на християнски светоглед, разбирането, че да си християнин означава да живееш живот, различен от обичайния материалистичен начин на живот. Нещо повече, ориентирайки се към властта на силните на този свят, ние станахме почти неразличими от тях: днес епископът прилича на губернатор, архиерейският наместник – на началник на областна управа и т. н. А обикновените свещеници наподобяват представители на зараждащата се (макар и с големи трудности) средна класа – мениджъри на ниско равнище, онези, които често са наричани служебен (в нашия контекст би трябвало да кажем епархийски) планктон.
Наистина времето е неблагоприятно за Църквата. И за това не е виновна властта, която от много години е безразлична към нас. Виновни сме самите ние, които се предложихме на властта, ако не като мирогледно-интелектуални, то поне като ритуални и церемониални слуги. И платихме цената за това.
- Днес сме свидетели на неприемане на Църквата от страна на обществото, на опити да бъде поставена в ъгъла, да бъде очернена. Съгласни ли сте с мнението, че Църквата е в ролята на жертва?
- Категорично не съм съгласен. Ако се държим като жертва, то е заради собствените ни заблуди и пороци. При това колкото повече се усеща това, толкова повече се изпълваме с дух на триумфализъм. В действителност обаче ние никога не сме се възстановявали от жестоката катастрофа, която Църквата преживя през 20 в. Тръгнали сме по пътя на възпроизвеждането на онези грешки и фалшиви нагласи, които погубиха Църквата в нейната многовековна история като цяло и в частност през 1917 г. А този, който пренебрегва опита от миналото, както знаем, рискува да го преживее отново. Сега може би започваме да преживяваме нещо подобно.
А на възмущението от някои обвинения срещу нашата църква мога да отговоря само едно: „Ако лицето ти е криво, не се гневи на огледалото“.
