Руски мислители за омразата и любовта
Омразата, породена от войната, може да продължи с векове. Наскоро Путин заяви (в интервю за Тъкър Карлсън), че отношенията между Русия и Украйна в крайна сметка ще бъдат възстановени. "Ще отнеме много време, но тези рани ще зараснат", заяви той. Като се има предвид бруталността, която Русия показа във войната в Украйна, това изглежда неправдоподобно, ако не и нещо повече - цинично. Излекуването на горестта, причинена от войната, явно няма да стане от само себе си. Изказването на Путин може да е било мимолетно признание, че има хора, които се терзаят по този въпрос.
Преди петдесет години, в прочутия си многотомник "Изпод скалите" (1974 г.), Александър Солженицин в есето си "Покаянието и самоограничението като категории на националния живот" засяга темата за силата на омразата. Солженицин отбелязва, че исторически хората са склонни да порицават и мразят другите, а не себе си, но за тях би било много по-добре, ако осъждат собствените си грешки и грехове. Тук отговорът става "покаяние".
"Покаянието е първата истинска стъпка под краката, от която човек може да се придвижи напред не към нова омраза, а към съгласие".
Солженицин вярва, че духовното обновление на Русия ще се осъществи благодарение на това, че хората ще преодолеят злото на лично ниво, в самите себе си. Но той също така предвижда, че изцелението ще се осъществи и на държавно ниво. Тук той предлага Русия да бъде извадена от чуждо влияние, предпочитайки вътрешно, а не външно развитие, и ресурсите да бъдат насочени към развитието на недокоснатите североизточни райони на страната. Това предизвикало полемика: някои интелектуалци, които се възхищавали на Солженицин в много отношения, критикували плановете му за национално обновление като опростени, смятайки, че той има идеализирана представа за традиционната руска култура.
Различен подход може да се открие в наскоро публикувания сборник с есета на руски мислители "Пред лицето на катастрофата" (2023 г.). Редакторът на сборника, Николай Плотников, професор в университета в Бохум, твърди, че нахлуването на Русия в Украйна е плод на скрит стремеж към власт над другите и на обида, кореняща се във високомерие и призрачни претенции. Тя е причинена и от интелектуалната изолация и склонността на хората да идентифицират злото с външни врагове, вместо да поемат отговорност за него. Според Плотников достойно бъдеще за Русия е възможно само ако тя се откаже от изолационистките тенденции и приеме универсалните ценности.
В есето "Свобода на изразяване" от сборника "Пред лицето на катастрофата" философът Ан Уинкълман изследва природата на омразата и как да я преодолеем. Омразата се характеризира със "затвореност, дисхармония и егоизъм", заявява тя. За да я преодолеят, хората трябва да преодолеят егоизма в себе си и в другите и да потърсят мотивация за подобряване на отношенията с околните, понякога при неблагоприятни обстоятелства. Тя нарича тоталитаризма омраза в политическата сфера, като предполага, че той не може да бъде победен чрез други прояви на омраза, а само чрез любовта в различните ѝ проявления. Любовта, която е съставена от различни елементи - бъдеще, светлина, перспектива, движение - "ще спаси света".
В тези разсъждения се твърди, че омразата умалява личността, а любовта я разширява. Това е отглас от мислите на съветската поетеса дисидентка Ирина Ратушинска. Ратушинска, която в средата на 80-те години на ХХ век е в затвора за "антисъветска агитация", пише в мемоарите си "Сивото – цветът на надеждата", че за целостта на личността е важно да не се поддава на чувството на омраза:
"В никакъв случай не трябва да си позволяваш да мразиш. Не защото мъчителите ви не го заслужават. Но ако позволите на омразата да пусне корени, тя ще разцъфти и ще се разпространи през вашите години в лагерите, като измести всичко останало и в крайна сметка разяде и изкриви душата ви."
Предупреждението на Ратушинска за разрушителната сила на омразата насочва към една важна, макар и очевидна истина: всички хора имат опита на затаената обида. Инакомислещите, както и диктаторите, могат да бъдат обхванати от мрачни емоции и егоистични амбиции, колкото и разбираеми и достойни да са причините за това. В книгата си "Моята Русия: война или мир?" (2023 г.) писателят Михаил Шишкин, който понастоящем живее в Швейцария, отбелязва, че демократичната опозиция в Русия трудно формира единен фронт, защото всеки от нейните лидери иска да бъде "главен пастир" - с други думи, ефективността ѝ се намалява от вътрешни противоречия и съперничество. В по-широк план той се присъединява към гласовете на онези, които говорят за покаяние: той предполага, че плъзгането на Русия към тоталитарно мислене не може да бъде спряно без признаване на национална вина - подобно на това, което се случи в следвоенна Германия.
Определянето на любовта в практически смисъл, в съчетание с истината и справедливостта, е сложна тема. Но на базово психологическо ниво тя със сигурност предполага желанието за най-доброто за друг човек или народ - което далеч не е лесно. Не е ли отговорност на духовните водачи да научат хората да обичат тези, с които не са съгласни, и да превърнат враговете в приятели? Някои от великите духовни водачи на Русия имат какво да кажат по този въпрос. Атонският монах свети Силуан е смятал, че всяко религиозно преживяване, което не води до любов към враговете, не заслужава доверие, а православният свещеник Александър Елчанинов казвал, че погледът с "любов и жалост" към тези, които обиждаме, ни помага да станем неуязвими за злото.
Болшевиките умело използват недоволството: мобилизирането на гнева, насочен към врага, е постоянна характеристика на съветската пропаганда. Руският философ Семьон Франк, който като студент е участвал в нелегални кръжоци, смята, че тази тенденция се корени в манталитета на революционното движение. Във "Вехи" (1909 г.), предшественик на книги като "Изпод скалите" и "Пред лицето на катастрофата", той предупреждава, че "чувството на омраза към враговете на народа" е основната мотивация на много революционери и че макар омразата да може да бъде морално или социално полезна при някои обстоятелства - например, ако е мотивирана от етични подбуди - в живота на хората възникват морални деформации, когато тя не е подчинена на "действеното чувство на любов".
Франк смята, че логиката на насилието, веднъж установена, трудно може да бъде спряна. Десетилетия по-късно, след Втората световна война, той отбелязва:
"Прелитайки като искра от една душа в друга, духът на отмъщението ражда все нови и нови изблици на омраза."
По онова време той е обезпокоен от призивите за изтребване на германския народ, които според него отразяват същия дух на расова омраза, от който са обсебени самите нацисти. Истинските победители ще бъдат тези, които първи ще простят, подчертава той и настоява, че единствената "реалистична" политика е тази, която се основава на заповедта за любов към всички хора. Като казваше това, той не беше пацифист; той вярваше, че войната е оправдана, ако е свързана със съпротива срещу "престъпната воля", и че тя може да бъде мотивирана от любов, дори към враговете.
Путин е своего рода "реалист", макар и брутален и авторитарен. Но силите, които той отприщи за войната в Украйна, печално подкрепена от Московската патриаршия, са трудни за контролиране. Идеите на Франк представляват друг вид реализъм, който е по-скоро етичен, отколкото циничен, и който определя човешкото сърце като мястото, където се разиграва основната нравствена битка в живота. В това отношение той и другите мислители, споменати в тази статия, имат нещо общо, дори и не всички да виждат света по един и същи начин. Те споделят убеждението, че конфликтите се разрешават най-добре, когато хората поемат лична отговорност за своя живот и за живота на своите страни, вместо да обвиняват другите или някаква историческа сила за това, че нещата се объркват. Това със сигурност е конструктивен подход. В руската интелектуална история има много личности, които са го подкрепяли. Съществува мисловна традиция, която може да се превърне в източник на знания за онези, които се стремят да прекъснат порочния кръг на насилието и жаждата за отмъщение и да намерят начини да преодолеят омразата.
Проф. Филип Бубер е преподавател по история на университета в Кент.
Статията е публикувана в сайта "Public Оrthodoxy"
