Вселенският патриарх Вартоломей се обърна със слово към новоизбрания Български патриарх Даниил след тържествения молебен за неговата интронизация. Той го поздрави, прегърна го и му каза, че винаги ще бъде добре дошъл във Фенер, след което двамата патриарси си размениха братско целование. В словото си патр. Вартоломей каза, че с много блага надежда и очакване, със силен глас и трепетно сърце възглася: „Достоен“. Той отбеляза също така, че наистина в историята връзката между Константинополската църква и Българската църква понякога е била конфликтна и болезнена, но Православната църква не бива да се фокусира маниакално върху миналото, защото Църквата е есхатологична реалност, а не реалност от миналото. Същевременно той отбеляза, че историята учи, и че който не се учи от грешките си в миналото, неизбежно ще претърпи последствия и в бъдеще.
Ваше Блаженство, Софийски митрополит и патриарх Български, господин Даниил,
… Обични чеда на светата Православна църква в София и в цялата богоспасаема страна – България.
Следва първенствуващият да бъде украсен с добродетелите на вярата, защото праведният живот показва правилността на учението и чистотата на действията свидетелства за божествеността на вярата.
Днес виждаме, във Ваше лице, многообични и многопочитаеми в Христа Бога брате, господин Данииле, да се осъществяват и потвърждават тези думи, които преди близо хиляда и двеста години е изрекъл към българския владетел – св. княз Борис-Михаил нашият предшественик св. Фотий Велики. Ваше Блаженство бяхте току-що избран с канонични гласове за Софийски митрополит и Патриарх на цяла България – украсен с правота на вярата, която гарантира красотата и благолепието на житието и твърдостта на божествените догмати, а сиянието на благочестието възвестява красотата и истината на живота.
Целуваме Ви и с дълбока любов и изрядна почит прегръщаме Ваше Блаженство по случай избора Ви за архипастир на първопрестолната катедра на Църквата в България като приемник на блаженопочиналия и приснопаметен Ваш предшественик – кроткия и смирен патриарх Неофит, и с много блага надежда и очакване със силен глас и трепетно сърце възгласяме: ДОСТОЕН!
Всички днес събрани наедно като в горницата на светата Петдесетница, виждаме с ума на сърцето си огнените езици на Светия Дух – Утешителя като още едно историческо явление в този важен момент. Ставаме и ние свидетели и продължители на свещената история на Църквата и добавяме по нещо малко към непрекъснатата последователност на вярата и потвърждаваме и ние, според силите си, неизменния завет на отците ни.
Естествено, Източноправославната църква не страда от синдрома на „историзма“, т. е. от изчерпване на нейната действителност и на нейната същност в едно маниакално зацикляне в случилите се събития в миналото, защото историята никога не е била безоблачна. Тъкмо обратното, бихме казали съвсем открито, че тя е била бурна и изпълнена с множество вълнения. И по-точно: връзката между нашата Константинополска света Велика Христова църква и Вашата тук, свети брате, е била понякога конфликтна и болезнена. Въпреки това историческото минало не може да бъде критерий за църковния живот, тъй като Църквата е една есхатологична реалност, а не реалност от миналото. Разбира се, историята ни поучава и който не се поучи от грешките и бедите от историческото минало, неизбежно ще претърпи последствия в бъдеще.
Църквата на Константинопол като всеобщата майка-хранителка на всички православни църкви е вървяла, върви и – с Божията помощ – ще върви винаги в историческия си живот с постоянна вярност на есхатологията, тъй като именно там се намира и истината на нещата, без, разбира се, да изоставя особената си тежест и да пренебрегва историята, тъй като в такъв случай би изпаднала в едно идеалистично битие.
За съжаление днес някои православни братя развиват неоснователна полемика срещу същността на отговорностите на Константинополския архиепископ, който въплъщава жертвената природа на тези отговорности, както св. вселенски събори ги формулираха под въздействието на Всесветия Дух в неизменните канонични решения и Църквата им е дала неотменимо тълкувание в своя живот и в своята практика през вековете.
Главното възражение на дребнодушните и неблагодарни към тяхната майка-благодетелка – Великата Христова църква, се концентрира в това, че първенствуващото място в жертвата и следователно в честта на Константинополския архиепископ се дължало на исторически дадености, безвъзвратно отминали (във времето) и затова всички те днес имали само музейна и изследователска стойност, като нарочно и преднамерено пренебрегват факта, че тези предимства на отговорността служат изключително на спасителната, сиреч на есхатологичната перспектива на Църквата, а не на някакви светски амбиции или властнически намерения.
Повтаряме настойчиво, дори и с риск да бъдем сметнати за голословни, че отговорностите на Константинополската църква са установени от св. вселенски събори, което ще рече: от Самия Всесвят Дух и от богоносните отци, които са се вслушали в Неговия деликатен и боготворчески полъх и са описали неизменния опит на Църквата.
Именно този животворен опит на Църквата донасяме днес и тук при вас, братя и чеда, като вземаме лично участие във вашата радост, която е радост и тържество за целокупната Една, света, съборна и апостолска Църква. Това свидетелстваме днес на това свято събрание: нашия опит от носенето на Кръста Христов, на страданията заради Неговата любов, на светостта, на единството, на помирението, на съгласието, на взаимното приемане и на солидарността и на всички онези добродетели, които съпътстват и бележат истинния и чист църковен живот.
Приветстваме единодушния почин да бъдем поканени да присъстваме лично на избора и интронизацията на първия сред вас – едно събитие, което се случва за първи път в църковната практика. Този изключително обнадеждаващ факт дава нова перспектива в междуправославните отношения и така открива нова епоха. Тази епоха трябва да е белязана от надмогване на историческите трудности, на изолацията и самодостатъчността и с радостни сърца да открие пътя за възвръщане на „църковността“ в междуправославните отношения.
Като казваме това, обични и въжделени братя и чеда, въздаваме хвала и славословие на Трисветия Бог и отечески благославяме христолюбивия български народ, който пръв прегърна проповядваното от Константинополската църква-майка благовестие на спасението в Христа.
А на тебе, Блаженейши брате, благопожелаваме да бъдеш пример за подражание, неотклонно насочен и хвърлил котва в тихите и благи пристани на светата и Велика Христова църква. В скромния, но вечно светещ „Фенер“ ти винаги ще намираш разбиране, подкрепа и помощ. В него ще се оживотворяваш от живителните струи на Богородичния град, който с велико търпение и всесърдечно благодарение пази правотата на вярата и каноничното предание на здравата еклисиология.
И тъй, заедно с богоречивия апостол Павел ви „моля да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас“ (Еф. 4:1-6). На добър час с благодатни сили, свети брате! Достоен!“.
Превод на словото: Димитър Арнаудов
