В настоящата Неделя на разслабления ми се иска да поразсъждавам какво е да си парализиран в днешно време. Нас и сега ни има. И парализирани, и незрящи, и глухи, и хора с най-различни болести и увреждания… Ние не винаги чакаме ангел Господен да слезе и да раздвижи водата, за да се изцелим като в онази къпалня във Витезда. Ние сме сред вас и понякога просто се нуждаем някой да ни каже добра дума, да ни попита как сме, да ни помогне да се изкачим по стълбите или на тротоара…
Аз, която живея вече почти 47 години с тежка форма на детска церебрална парализа и се придвижвам с инвалидна количка, от време на време се питам: „Защо на мене? С какво го заслужих? С какво не бях достойна Бог да помогне и на мене да проходя? Ако бях здрава или бях по-добре, вероятно щях да имам семейство, деца, да изградя кариера, да пътувам… А сега, докато съм жива, ще се нуждая от чужда помощ…“.
Но когато се обърна назад в годините, виждам и усещам, че Господ винаги е бил до мене, винаги ми е помагал. Та аз съм се родила в седмия месец от бременността на майка ми, с тегло само 900 грама, отглеждана съм в кувьоз 53 дни и ето ме, жива съм вече толкова години… Оцелях след немалко перипетии и изпитания. Живея благодарение на Бога и на волята си за живот, на близките си, на хората, които са ми помагали! Имах по пътя си прекрасни лекари и учители. Щастлива съм, че успях да завърша средно гимназиално образование.
Благодарна съм, че имам съхранен говор и интелект, че мога да общувам, да разсъждавам, да чета, да се докосвам до удивителния свят на художествената литература, психологията, богословието… Дори издадох своя стихосбирка преди много години и преведох немалко богословски текстове от руски. И все още превеждам. А как обичам прекрасната класическа и църковна музика!
Радвам се, че повярвах в Бога още в ранните си юношески години, че Бог докосна сърцето ми… Православна християнка съм. Когато имам възможност, с радост посещавам храма и присъствам на Литургията. Обичам да се моля и насаме, в тишината на своята стая… Понякога се просълзявам.
Вярата ми помага да живея по-осмислено и отговорно, да приемам живота, природата и хората като Божии творения, да ги обичам и ценя. Помага ми да надмогвам себе си и собствените си слабости, да се развивам интелектуално и духовно. Старая се да спазвам християнската етика.
Понасям трудно неправдите, които хората сами създават. Сега, когато в света бушуват две големи войни, се чудя: защо човеците се мразят все по-жестоко и се избиват все по-брутално помежду си? В тези войни загиват и биват осакатявани десетки хиляди, които биха могли да учат, да работят, да създават семейства, да отглеждат деца, да творят духовни и материални блага, да се радват на живота… А разрушената инфраструктура – жилищни сгради, учебни заведения, болници, храмове, културни институции?… А милионите бежанци, които трябва да започват живота си наново в други държави, да разчитат на чуждото милосърдие и доброта?… А неизброимите разделени семейства, безследно изчезналите, страхът и безпомощността в очите на хората, голяма част от които изгубват завинаги вярата в човечността и дори вярата в Бога?… Войната често убива всяка човешка надежда и оставя милиони опустошени души за десетилетия напред.
Защо допускаме това? Защо се самоунищожаваме?
Боли ме, че въпреки постиженията на науката и технологиите отделният човешки живот се цени все по-малко.
И в нашата българска действителност положението не е много розово. Агресията все повече завладява и нашето общество. Пребити хора по улиците, огромен брой случаи на домашно насилие, обезобразени жени… Защо? Толкова ли е трудно да приемем, че човекът до нас също има правото да съществува?!
А младежите, които нито учат, нито работят, изгубили ориентир и посока?…
А грижата за възрастните хора в България? Често забравени в домовете си или изоставени в институции, копнеещи за малко внимание и топла дума…
И още, и още проблеми… Нека да започнем лека-полека да ги решаваме. Да правим и малкото, което можем, за да облекчим и своя, и живота на хората около нас.
За себе си си пожелавам само още години живот, за да направя още добри неща!
