Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Андрей Ткачов

b7Предлагаме на читателите на Двери статия от руския свещеник прот. Андрей Ткачов – част от дискусията в руските църковни среди за същността на изповедта и истинското покаяние. Дискусията бе провокирана през изминалата година от статията на прот. Павел Великанов „Неразкаяно покаяние”, предизвикала широк дебат за профанизацията на изповедта, превърнала се в атрибут към причастието. Какво в днешно време е изповедта за усърдния мирянин, за какво трябва да се каем и има ли полза от рутинната изповед – върху тези въпроси разсъждава прот. Андрей Ткачов.

Очевидно практикуването на изповедта в нашите църковни среди в повечето случаи не отговаря на потребността от качествена промяна на църковния живот и вътрешното израстване на вярващите.

Ето какво пише прот. Павел Великанов в своята статия „Неразкаяното покаяние”: „Ако попаднем на особено усърден духовник, който се заема да прокопае километрични тунели в душата ни… в надежда да открие нещо изключително, можем да натрупаме цяла камара от тези отломки. Но опитните хора знаят, че подобни „дълбоки гмуркания” в дълбините на душата най-често не водят до нищо добро. И затова от ръка на ръка се предава един „оптимален” списък с грехове, който напълно органично отразява типичното състояние на душата и нейните стандартни немощи”.

Отваряне на целия текст

Автор Архидякон Джон Хрисавгис

Fr John_ChryssavgisВъведение

Няма въпрос, който да е повече съществен и, в същото време, повече неразбиран – еднакво толкова съдбоносен и толкова критичен – от въпроса за духовния авторитет. Различните измерения и проблеми на духовния авторитет съдържат в себе си централeн аспект от живота на една Църква, която все още не е била педантично разграфена от църковните или академичните кръгове. Съответно, наблюдава се и учудваща оскъдица на информация в светоотеческото предание върху отклоненията в отношението или злоупотребите от страна на „стареца” във връзка с упражняването на духовното ръководство. Дори най-основните източници, разглеждащи специфичните качества или харизми, необходими за практикуване на духовно отчество,[1] на практика не обръщат внимание върху потенциалните опасности или разрушителните ефекти от псевдо-ръководството. Християнските класици в духовната литература по правило не биха подминали отговорностите, свойствени за духовния ръководител, но рядко биха подложили на съмнение резултатите от неуместното ръководене. Против възможната вреда от „подчиняването на учител, който няма опит, или на такъв, който сам все още е подчинен на страстите, тъй като такъв би посветил [учениците си] в дяволския живот, вместо в евангелския”,[2] Отците на Църквата предлагат само общи съвети.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Кирил Тошев

dqdo-Nazarij 2-2006Изминаха вече две години от кончината на праведния архим. Назарий – дългогодишен игумен на Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил” край София. Тази година на 9 юни ще се възпомене неговата памет в манастира отново от духовните му чеда и всички онези, които „помнят своите наставници във вярата” и не забравят, че те са духовните им родители. И както винаги, когато си спомняме за някого, е редно да разкажем нещо за живота му. За разлика от повечето други православни страни, ние българите (необяснимо защо) все мълчим по въпроса за живота и духовния подвиг на малкото ни родни праведници. И макар не „в духа на Дядото”, с присъщото му отбягване на показността, ще си позволя да кажа нещо за него. Нека ми прости!

Старецът Назарий беше скромен и същевременно велик духовен наставник, чрез онзи дар на „старчеството”, с който го бе дарил Господ за предания му „живот по Бога”. В годините назад, и през социализма, и през 90-те – в прехода, пък и по-късно, неговата обител – Кокалянският манастир стана „духовен оазис” (по думите на Неврокопския митрополит Натанаил), в който намираха утеха и напътствие стотици човешки души, търсещи искрено Бога. И както се казва: „Който търси, намира!” Мнозина православни намериха духовна утеха, напътствие във вярата, в живота, чрез примера, словата и молитвата на „Дядото”. Той беше благодатен – факт, очевиден за всички. Дарената му от Бога благодат преливаше, като от препълнена чаша и се докосваше до сърцето на всеки, който общуваше със Стареца. Всеки усещаше нахлуващия духовен мир, надежда, неописана радост, сигурност – плод от всяка среща с него. За духовните чеда всяко качване до Обителта и разговор с отец Назарий беше средство да напълниш душата си с благодатни сили. Както някои се изразяваха: „Отиваме да заредим батериите при Стареца!” – Онези духовни батерии на сърцето, които бързо се изчерпваха от теготата на ежедневието и суетата на мирския живот.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony_BlumВ началото съм длъжен да Ви помоля за прошка задето нямам текст на доклада си и се надявам само на молитвите на някои сред вас, щото днес да се получи някакъв въобще доклад.

(на катедрата пред митрополита звъни малък електронен будилник; той го взема в ръка, изключва го и настройва времето, продължавайки да говори)

Второ – с мен е този будилник, който честно ще звънне след 20 минути, така че да сте спокойни, че няма да прехвърля своето време.

Темата на моя доклад е „Духовност и духовничество” или, – ако предпочитате – духовно ръководство или душегрижие.

Бих искал…

(будилникът звъни, митрополитът го изключва и го слага в джоба си)

Бих искал отначало да определя думата духовност. Защото, както често се случва, когато говорим за духовност, ние говорим за определени религиозни изразявания на нашия духовен живот – такива, като молитвата и подвижничеството – и това е ясно от такива книги, като например книгите на Теофан Затворник.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов
1Старчеството в църковната традиция. 8.

Порталът „Богослов.ру” завършва публикуването на доклада на Алексей Лвович Беглов, посветен на мястото на старческото ръководство в духовната традиция на Руската църква
 
Вече отбелязаната характерна черта на руското старчество от синодалния период – неговата откритост към света и чувствителността му към неговите нужди и стремежи, може да постави следния въпрос: не се ли е превърнало през този период духовното ръководство в достояние не само на монашеството, но и на изтъкнатите представители на бялото духовенство? Още повече, че – както видяхме – изключителното положение на духовното ръководство в църковния живот през този период обуславя появата сред старците на такива необичайни фигури, като Иван Троицки и отец Петър Томаницки. Нима това обстоятелство не потвърждава тезата, че на границата между ХІХ и ХХ век старчеството е прекрачило границите на манастирската практика в собствен смисъл, за да се превърне в достояние на белите свещеници?

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов
1_43.jpgПродължение: Старчеството в църковната традиция. 6.

В историографията се е утвърдило мнението, че в Русия старческото ръководство идва сравнително късно – не по-рано от ХV, а може би и през ХVІІІ век.[1] Игор Смолич, например, предлага историята на руското старчество да бъде водена от преподобния Нил Сорски († 1508 г.). Толкова късното начало е обусловено от отсъствието в Русия в предходния период на преки свидетелства за старчество. В своя труд историкът пряко заявява това:
 
„За съжаление, иначе богатият материал по история на манастирите в Древна Русия, съдържа твърде малко от онова, което ни е необходимо, за да разберем какви са основните форми на старчеството и пътищата на аскетическото възпитание. Разказите за светците и манастирските устави не ни позволяват за хвърлим светлина върху този въпрос. Дори в житието на преп. Сергий Радонежки († 1392 г.), който е най-значимата личност на своето време, не се посочва пряко имало ли е в неговия манастир старчество като вече формирало се явление”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов
1_70.jpgПродължение: Старчеството в църковната традиция. 7.

Като християнска аскетическа практика старчеството се появява в древността, но във всяка историческа епоха придобива особени, само нему свойствени черти. По-горе вече видяхме, че вътре в рамките на руската аскетическа традиция през ХІХ век имат място някои изключителни за източно-християнското старчество черти (по-конкретно появата на наставника-мирянин и на белия свещеник). С какво обаче може да бъде обяснена тази особеност на руското старчество през посочения период? За първи път с цялата си отчетливост този проблем е поставен от Василий Екземплярски. Той пише, че руското старчество не прилича на източното, че то е навлязло твърде много в света, че твърде много е свързано с него:

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Беглов

1_37.jpg
Продължение: Старчеството в църковната традиция. 5.

 


Почти всички от древните паметници на аскетическата писменост, посветени на практиката на старчеството, отделят голямо внимание на действията и настроенията на ученика. Дори цитираното вече наставление на Ориген е обърнато, преди всичко, към потенциалния последовател на духовния ръководител, като описва именно неговите действия. Тези действия преминават през два основни етапа. И тук всички отци-аскети, които по един или друг начин са се докосвали до темата за духовното ръководство, са единодушни. Същността на първия етап се заключава в търсенето на стареца, понякога продължаващо дълго и трудно, при пълно съзнание за отговорността на извършвания избор. След като пък изборът е направен, започва вторият етап. Този етап се заключава в пълно послушание спрямо избрания наставник, послушание „дори до смърт”.[1] При това, на първия етап за ученика е важно да намери такъв старец, който да е опитен в лекуването на неговите (на ученика) страсти. Може да се каже, че от ученика се очаква да улови и със своя избор да изяви родството на своето вътрешно устроение с това на стареца. Това показва и цитираният по-горе преп. Йоан Лествичник:

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме