Мястото и значението на Българската православна църква в българското общество в края на Студената война според френските дипломатически извори

Въведение

След започнатата от съветския лидер Михаил Горбачов политика на сближаване с държавите от западното геополитическо пространство начело със САЩ обществено-политическото развитие на държавите от Източния блок започва да представлява интерес за Франция, която е една от водещите страни в т. нар. Западен лагер. Поради това в края на Студената война (1986-1990 г.) от френските дипломатически мисии постъпват различни телеграми, анализи и прогнози за обществено-политическото развитие на страните от Източния блок, включително в религиозната сфера, която е особено важна с оглед свободното упражняване на религиозните свободи, което е част от основните права и свободи, застъпени в т. нар. Трета кошница от Хелзинския заключителен акт, подписан през 1975 г., и спазването на които се превръща в основно средство за натиск от Запада над страните зад т. нар. „Желязна завеса“. От наличните френски документи за религиозния живот в България може да се направи анализ на неизследваната до този момент проблематика – какво е мнението и по какъв начин френската дипломация възприема ролята и позициите на Българската православна църква (БПЦ) в обществения живот на страната.

Методология на изследването

За целите на настоящия доклад е използван аналитичният метод на изследване, като са разгледани и коментирани първични източници – дипломатически документи от архива на френското Министерство на външните работи в периода 1986-1990 г.

Резултати

Що се отнася до ролята на БПЦ в обществото в навечерието на промените, любопитен документ представлява записка от специална среща на френските посланици в страните от Централна и Източна Европа, провела се на 3-4 октомври 1988 г. Този документ позволява да се съпостави ролята на БПЦ с тази, която имат църковните организации (православни, римокатолически, протестантски) в останалите страни от региона. За БПЦ сведението е лаконично: споменато е, че в България практикуването на религия среща от около две години значителна толерантност, особено по време на големите религиозни празници Рождество и Възкресение Христово. Изрично е посочено обаче, че за българските управляващи религията представлява единствено „социо-културно явление“, чийто духовен аспект е прикрит и трябва да бъде ограничаван.[1]

Документи, отнасящи се до мястото и ролята на БПЦ в българското общество има през целия изследван в настоящата публикация период (1986-1990 г.). Основната теза в тях е, че БПЦ е пряко зависима от властта в София и служи като нейна функция. Така например, анализ от 11 октомври 1986 г. интерпретира обръщение на българските религиозни общности, издадено по повод Международната година на мира. То е прието на организирания в София на 24-27 април 1986 г. Форум на мира, в който взимат участие представители на различни религиозни общности в България, сред които е и Българският патриарх и Софийски митрополит Максим. Приетият на този Форум документ подкрепя инициативите на съветския лидер Михаил Горбачов и на останалите страни от Варшавския договор за разоръжаване, а също и българската инициатива за превръщане на Балканите в зона без ядрено и химическо оръжие, както и за призива Международната година на мира да прерастне в десетилетие на мира и се призовават останалите църкви и религиозни общности да подкрепят съветските мирни инициативи.[2]

Всичко това е причина френските дипломати да определят организирания Форум за мир като събитие в подкрепа на съветските инициативи, като според тях така се доказва пряката зависимост на Църквата от държавата. Фактът, че Форумът е представен на страниците на официоза на властта в-к Работническо дело, не оставя илюзии за истниския характер на събитието, т. е. неговия пропаганден характер. Като доказателство е дадено присъствието на зам.-министъра на външните работи и председател на Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове Любомир Попов, за когото френският посланик Бертран дьо Латайад отбелязва, че през ноември 1985 г. папският пратеник монс. Поджи е констатирал твърдостта му по отношение на Църквата, като я е сравнил със „стара мома, която няма да бъде убита, но която няма да има потомство“, т. е. Попов е изразил целенасочена политика по недопускане млади хора да ходят на църква, а след като възрастните миряни изчезнат, то самата църковна институция също ще отмре,[3] което прави неговото присъствие на събитието невъзможно, освен ако не е с чисто пропаганден характер. Това се явява доказателство за срещаната в документите теза, че БПЦ не е нищо повече от фасадна организация за употреба от комунистическия режим. За това говори и заключението, че Форумът потвърждава безпрекословното подчинение на Църквата на държавата, а вероизповеданията са толерирани само и едниствено когато служат за целите на властта. Това означава вярата и религиозният живот да бъдат поставени в изключително тесни рамки, което според анализа е добре познато от българските мюсюлмани и принадлежащите към други изповедания, като е вметнато и за потвърдената на XIII конгрес на БКП решимост на властта да се бори срещу „религиозните остатъци“.[4]

Негативното отношение към БПЦ може да се проследи и в редица телеграми от 1987 г., които представят БПЦ като привилегирована спрямо другите вероизповедания, като са посочени и конкретни дейности, с които БПЦ акумулира печалби. На нейния статут е противопоставена Римокатолическата църква, която според донесенията се намира на ръба на закона. В тази връзка трябва да се отбележи фактът, че французите, като римокатолици, е нормално да изпитват недоволство от недоброто състояние на тяхната църква в България в сравнение с БПЦ. Все пак в телеграмите се споменават рестрикциите над свободното разпространение на християнската вяра, на които е подложена и Православната църква, както и че много църкви, които не са културно-исторически обекти, са оставени на милостта на природата.[5] Според анализираните документи един добросъвестен наблюдател би могъл да се заблуди от външните впечатления и да заключи, че в България религиозните свободи се спазват, като е посочен и конкретен пример.[6] В действителност обаче управляващите в София остават враждебни към религията, тъй като я смятат за „чуждо тяло в социалистическото общество“. Според посланика не е случаен фактът, че Комитетът по въпросите на БПЦ и религиозните култове се управлява от човек с ранг на зам.-министър на външните работи.[7] Така се подчертава пряката зависимост на БПЦ от правителството в София, което пък служи за доказателство за вече посоченото мнение на френската дипломация, че БПЦ е част от многобройните организации, които са функция на властта.

След промените от 10 ноември 1989 г. френските дипломати следят подробно еволюцията на обществено-политическия живот в България, включително и развитието на религиозния живот в започващия преход към пазарна икономика и нови обществени отношения в България. За променящата се роля на Църквата в българското общество свидетелства телеграма на френския посланик, изпратена на 25 май 1990 г., която описва религиозната обстановка в България, както и мнението му за предложения от властта Законопроект за вероизповеданията. Според документа новите управляващи все още не са отговорили на очакванията на различните вероизповедания за промени. Посланикът критикува представения от правителството проект за реформа на Закона за вероизповеданията, определен като „разочароващ“. Той цитира мнения на „независими религиозни личности“, според които законопроектът не предлага никакви значими промени, запазва се държавният контрол над църквите в лицето на Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове, който според телеграмата притежава прекомерни правомощия.[8] Дори и да е истина, че правителството желае да запази дискретен контрол над религиозния живот, според посланика „предложението за запазването на Комитета за култовете, синоним на произвол и унижение, беше възприето като обида“. Коментарът на законопроекта продължава, като е изтъкнато, че той не съдържа разпоредби, позволяващи обучението по религия, като е вметнато, че „… различните църкви винаги са третирани просто като извършители на религиозни обреди, а ролята им се ограничава единствено до изпълнението на ритуали“, както и че не се споменава нищо за реституция на религиозни имоти, въпреки решението на БПЦ да се пристъпи към реституция на сградата на Софийската семинария, използвана като Дворец на пионерите. Всичко това посланикът представя като причина защо много представители на вероизповеданията, на които законопроектът е бил изпратен, не са отговорили, а други са направили предложения за поправки на всеки член. Религиозните представители са посрещнали зле и факта, че законопроектът, който вече веднъж е бил отхвърлен на Кръглата маса, която се провежда между управляващите комунисти и новосъздадената опозиция в периода януари-май 1990 г., е бил преработен от правителството и е внесен в Народното събрание без никаква консултация, като последното не се е произнесло по законопроекта, тъй като малко след това е било разпуснато.[9]

Въпреки това, според телеграмата, обстановката между държавата и Църквата остава спокойна, православните религиозни прояви са впечатляващи по мащаб, а Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности (КЗРПССРЦ) на Христофор Събев е признат от държавата. Възможно е информацията за написването на доклада да е взета именно от този Комитет, тъй като самият анализ прави впечатление със своето отрицателно отношение към БПЦ, а изразените тези се изтъкват две години от представителите на т. нар. Синод на Пимен като причина за разкола в БПЦ. Дьо Латайад споменава, че сред представителите на духовенството не е извършена чистка и сега сред неговите редове са инфилтрирани представители на БКП и на Държавна сигурност. Посланикът обръща внимание, че Църквата остава единствената институция, която не се е пречистила, дори на равнище висши духовници, въпреки че според него те са били „явно свързани с живковската номенклатура“. Той споменава също, че запазването на патриарх Максим, „въпреки дългогодишната и пълна негова сервилност към предишната власт“, е предизвикало критики. Не такова е описанието за новия главен мюфтия Недим Генджев, който е похвален, че развива забележителна дейност.[10]

Изрично се споменава, че „независимите“ религиозни дейци, не само от БПЦ, продължават да заклеймяват режима, като тук отново се споменава името на Христофор Събев. Остава отворен въпросът кои са тези религиозни дейци и дали наистина те са независими. Накрая посланикът заключава, че все пак в България вече има пълна свобода на изразяване, защото преди 10 ноември 1989 г. същите тези духовници са говорили с далеч по-голяма предпазливост.[11]

От анализа на разглежданите документи може да се забележи определено пристрастие от страна на френската дипломация към КЗРПССРЦ на Христофор Събев. За това свидетелства наличието на специален анализ за неговата дейност, в която се споменава и БПЦ. Анализът присъства в справка от началото на 1990 г., създадена по случай предстоящото частно посещение на българския министър-председател Андрей Луканов в Париж. В документа самият Комитет на Христофор Събев е представен като противоположност на „враждебността на една религиозна йерархия, силно компрометирана с комунистическата власт“. Представени са идеите, целите и дейностите на КЗРПССРЦ, сред които присъединяването му към коалицията СДС и първото бдение на открито, организирано от Комитета на 7 декември 1989 г. За това, че КЗРПССРЦ на Събев е представен като положителен антипод на БПЦ, свидетелства и донесението, че малко преди 10 ноември Св. Синод е участвал в организирана от властта кампания срещу Комитета, заявявайки, че неговото съществуавне е несъвместимо с каноничното право, като отново е вметнато, че Синодът не е бил реформиран след 10 ноември, но ще участва в изработването на новия закон за вероизповеданията.[12] Друг сигнал за френското пристрастие към Комитета на Събев е удивителното сходство между горепосочените твърдения във френските анализи с изразените мнения през 1992 г. от привържениците на т. нар. Синод на Пимен по време на разкола в БПЦ, които посочват като причина за отделянето им от Св. Синод на БПЦ принадлежността на висшия клир към структурите на бившата Държавна сигурност (ДС), като същевременно основните действащи лица в този т. нар. Пименов синод са именно доказани бивши агенти на ДС. Поради това може да се направи изводът, че френските дипломати са осъществявали контакт предимно с представители на КЗРПССРЦ, като последните са оказвали влияние за формирането на френската оценка за развитието на религиозния живот в България, а оттам – и на отношението към БПЦ.

Спорното отношение към БПЦ е изразено и в още един анализ, който показва развитието на ситуацията с правата на човека в България след 10 ноември 1989 г. В него е казано, че се подготвя нов закон за вероизповеданията с участието на всички засегнати страни, което е знак за ясен напредък в развитието на религиозните свободи. Споменато е, че „независимите религиозни движения вече действат свободно“. На този фон изрично се подчертава, че управляващите продължават да имат контрол над клира в БПЦ,[13] което показва, че френската дипломация продължава да възприема БПЦ като останка от отишлия си вече комунистически режим.

Изводи

Предвид привилегирования статут на БПЦ в сравнение с този на другите вероизповедания французите смятат, че Българската църква е поредната организация, пряко зависима от държавната власт, което обуславя недоверието и резервираността на дипломатите към нея. Това, както и общата подкрепа на Франция към опозицията в България, е и причина след промените от 1989 г. французите да проявят интерес към новосъздадения Комитет за защита на религиозните права и предвид неговата опозиционна насоченост да проявят предпочитание към него, а неговите позиции да намират място във френските анализи.

Заключение

Сред многобройните анализи и доклади на френските дипломати за обществено-политическата обстановка в България в самия край на Студената война документите, които описват религиозната ситуация в България, представляват ценен извор, който показва мнението на френската дипломация за основната българска църковна институция – БПЦ. Френските представители се отнасят с недоверие към Българската църква, тъй като тя се ползва с малко повече свобода в сравнение с другите вероизповедания на територията на страната, като на моменти френските дипломати забравят, че БПЦ също е подложена на сериозни ограничения, както и че в миналото нейни представители също са били жертви на гонения. Така се поставя темата за цялостното възприемане на православието от страна на Западния блок с оглед на факта, че то остава доминираща религия и в СССР – основния идеологически враг на Запада, и е дълбоко свързано с руската държавна традиция.

* За първи път този текст е публикуван в: Духовност българска: 155 години от учредяването на Българската екзархия и 80 години автокефалия, С.: Академично издателство „За буквите – О писменехъ“, 2025, с. 240-246 (бел. ред.).