Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Сергей Аверинцев

S S AverintsevВ началото беше Словото – за всеки, дори и неизкушения читател на Евангелието според Йоан е очевидна смисловата връзка на това в началото с другото в началото от кн. Битие и изобщо от целия библейски корпус: В начало Бог сътвори небето и земята. Кн. Битие ни казва именно как Бог е творил битието от небитие – със Словото Си. „И рече Бог: да бъде светлина; и биде светлина”. Творецът извежда творението Си в битие, наричайки, обръщайки се към нещата – ще се одързостим да кажем, разговаряйки, заговаряйки с тях; и те са започвали да съществуват, защото битието е пребиваване вътре в разговора, вътре в общението. А доброволното и окончателното – във вечността – отделяне на сътворения ум от общението с Бога, разкъсването на това общение, отказът да слушаш и да бъдеш чуван – не е ли това, което в Апокалипсиса е наречено втора смърт? Вместо диалога, който е започнал в началото, за да продължи вечно – пребиваване извън този разговор, също вечно, но само защото самият диалог е вечен.

Чувстващият библейския език, лесно ще разбере, че началото, за което става дума в двата случая, е нещо повече от времевата категория на Big Bang, от темпорална точка, нулев момент, изходен пункт за физическа продължителност. Още гръцкото ἀρχή притежава извънредно богата семантика на онтологически принцип („принцип”, т. е. principium, е и естественият превод на гръцкото ἀρχή, в частност за двата обсъждани текста, които във Вулгата звучат съответно като „in principio erat Verbum” и „in principio creavit Deus coelum et terram”). Това е семантиката на битийната основа, на извора на битието (нем. „Urgrund” и „Ursprung”). Когато Ориген пише съчинението Περί ἀρχῶν, За началата, той има предвид именно „принципите” и „основите” на съществуващото. Да продължим обаче и по-нататък – и в двата библейски текста зад гръцката дума стои семитска семантика. Еврейското berešit произлиза от един корен с думата roš, „глава”. През 2 в. Акила, в опит да направи нов, строго буквален гръцки превод на Ветхия Завет, за да надмогне, доколкото е възможно, ъгловатата точност на Септуагинта превежда berešit не с думите в началото, а „в главното”, ἐν κεφαλαίῳ. Словото Божие не е просто действаща причинаcausa efficiens, по аристотелистко-схоластическата терминология, а така и функционална причина – времево начало на световния процес. То също така е и „формална”, и „целева” причина на съществуващото, като „Главното” – Първообраз на първообразите и Цел на целите.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

3 Fr John RomanidesКой е о. Йоан Романидис?

Йоан Сава Романидис е роден на 2 март 1927 г. в Пирея, скоро след гръко-турската война, геноцида над гърците в Турция и подписания в лятото на 1923 г. Лозански мирен договор. Според него Източна Тракия и значителна част от Западна Мала Азия (районът около Смирна, днес Измир) се присъединяват към Турската република. Това довежда до огромно преселение на християни от Турция към Гърция и към Новия Свят. В нощта на 13 септември 1922 г. клането в Смирна предвещава края на десетгодишния процес на етническо „прочистване” на Турция от християните. За десетилетие на териториите на бившата Османска империя са убити около 3 милиона християни. САЩ е единствената велика сила, която не подписва Лозанския договор, не признава новите турски граници и протестира активно против гоненията на гърците, което отваря вратите на страната за огромната емиграция на православни гърци от Турция към САЩ. На обратния полюс е новата руска власт на болшевиките, които не само подпомагат финансово Ататюрк за военното организиране на „новата турска армия”, но и изпращат оръжие и войници на негова страна – да смаже християните и специално гръцката армия в Мала Азия.[1]

Роденият в семейство на гърци от Понт (североизточната част на Турция на Черно Море) Йоан още невръстен напуска новоприелата ги Гърция, където само за около две години прииждат повече от милион бежанци. За нова родина родителите му избират САЩ. Тук десетилетия наред той работи като свещеник, учител и богословски съветник в различни комисии на Константинополската вселенска патриаршия по диалога с други християнски деноминации. Семейството се установява в Манхатън: там Йоан израства и успешно се учи. Впоследствие постъпва в Православната академия на „Светия Кръст” в Бруклайн, Масачусетс, продължава в Йейлския университет, Кънектикът – един от най-реномираните в САЩ, и специализира в богословската академия „Св. Сергий”, Париж. Макар и син на имигранти, той успява да получи отлично образование, но решава да докторира в първата си родина – в Атинския Каподистриев университет, вярвайки, че тъкмо там ще научи най-доброто за православната традиция. Както предстои да видим, до голяма степен очакванията му не се оправдават.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffОснован на Босфора през първата половина на 4 век като Нов Рим и замислен да бъде столица на християнската Римска империя, Константинопол (чието древно име е Византион) постепенно и сигурно се издига до нивото на главен интелектуален център на източното християнство. След като през 5 век загубва цялата си западна половина, империята успява да оцелее в продължение на столетия, обединена от три елемента, които обикновено смятат за конституиращи византийската цивилизация като такава: християнската вяра, римската политическа традиция и гръцкия език. Не трябва обаче да се забравя, че употребата на гръцкия език като официален държавен и като основен проводник за творческите сили на византийската мисъл не означава, че християнската общност във Византия е от гръцки национален характер. Нейният мултиетнически и мултикултурен характер се запазва чак до самия край на Средните векове. Арменци, сирийци, славяни, грузинци и представители на всички останали етнически групи или намират път към византийската йерархия, или – когато политическите обстоятелства позволяват това – образуват независими държави. Тези държави обаче продължават да се смятат за части от същия този християнски свят, който има своя център в лицето на Византия, а поместните им църкви – за членове на каноничните структури на същата тази Православна църква, която има своя център отново във Византия. От нея цялата византийска общност[1] получава нормите на своята традиция, образците на религиозната си мисъл и критериите за своето богослужение и духовност.

През 5 век Християнският изток все още има много центрове. Екзегетическите и богословските традиции са различни в Александрия, в Антиохия, както и в сирийски говорещата Месопотамия. Ожесточеният антагонизъм, резултат от христологическите спорове и последвалото ги разделение, към което се придържат повечето сирийци и египтяни, съществено отслабва древните интелектуални центрове на Близкия Изток. Тези центрове са изолирани изцяло от Константинопол вследствие от мюсюлманските завоевания през 7 век. Двата Рима – старият на Тибър и новият на Босфора, остават лице в лице вътре в центъра на имперското православие.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril GovorunВъв връзка с дискусията за дисертабилността на богословието и в по-общ план – за неговата научност, неизбежно възниква въпросът за богословския метод. На този въпрос обаче съвременното православно богословие не дава еднозначен отговор.

В академичното гръцко богословие например за осъдителна се смята самата възможност за съществуване на православен богословски метод. Студентите в гръцките богословски факултети и до сега учат, че такъв метод не може да има, а когато възниква, той открива пътя за всички ереси. Този теологумен за православния богословски метод се образува в средите на онези гръцки професори, които през 19 и 20 век учат в немски университети, където богословският метод често заема мястото на самото богословие. И наистина, в класическото немско богословие на методологията се отделя непропорционално голямо значение – методът се издига в ранг на гаранция за истината. В резултат от това мнозина гръцки студенти в немските университети са развили своего рода алергия към методологията. И, ставайки професори в гръцките университети, те я предават на анатема.

Наистина ли обаче тази анатема е така еднозначна? Резултатът от изгонването на богословския метод от гръцкото академично богословие е образуването на епистимологичен вакуум, който веднага се запълни от случайни субстанции – отломки от различни методологични подходи, свързани помежду си хаотично и често противоречиво. Това е нанесло и продължава да нанася вреда на гръцкото академично богословие, като снижава неговата академичност и авторитет. Сред студентите пък в по-добрия случай възниква чувство за незавършеност на образованието, а в по-лошия – за богословска каша в главите. Трябва да признаем, че гръцките професори по богословие осъзнават този проблем и затова по правило си търсят наследници от средите на онези, които са учили на Запад – в университетите, където методологията не е предадена на анатема. Много рядко професор по богословие в Гърция може да стане някой, който е израсъл само в родните аудитории – в условията на методологична анархия.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovВ този кратък текст ще се опитам да изложа най-основните черти на православното християнство и на православното богословие въз основа на своя собствен опит. Макар от години да се занимавам с писменото наследство на древните християнски писатели, които в Църквата наричаме свети отци, не претендирам за дълбоки познания по систематично богословие или християнска философия. Онова, което ще изложа е по-скоро набрано от градината на отците, които сами едва ли биха се наредили сред академичните теолози-систематици от постренесансов или съвременен тип.

Макар през последните две десетилетия у нас да бяха публикувани много и ценни богословски изследвания, като най-сериозен дял заемат православните, обществото ни сякаш остана глухо за тези задълбочени трудове, а в последно време, поведено по общата „световна мода по религиите”, отново прегърна старата препрана и пак предложена на нашата общественост стара „националистическа концепция” за православно християнство, която е донесла много мъки и беди не само на християните в нашата страна, но и в целия православен свят. И това не е случайно. През последното десетилетие, дори може би малко повече, из православните страни, пък и не само там, се носи една устойчива схематизираща православието представа. Често то се представя от хора като Александър Дугин и подобни на него философстващи теоретици на „социалния инжинеринг” като идеология, някаква културна парадигма с имперска месианска окраска. Дори в нашите периферни краища на света то отново вече бива представяно като белег за „национална принадлежност”, характеристика за отличие по расов признак, или дори като „кабел за връзка” с „останалите славяни”.[1] Всъщност, като изключим втората половина на 19 век и повечето от 20 век, православното християнство никога не е било възприемано и не се е себевъзприемало като нещо такова. То винаги е живяло с усещането, че изпълнява тук на земята божествения план за спасение на човечеството – без оглед на раси и полове, на възрасти и континенти, а още по-малко на партийни пристрастия, политически убеждения, националистически и имперски комплекси. Едва ли някой от отците на Църквата е мислил за „измеренията на националната сигурност на Православната църква” – нещо, което днес се опитват да ни пробутват същите тези, които преди само малко повече от две десетилетия ни забраняваха да ходим на службите на същата Православна църква и убеждаваха колко назадничава и непрогресивна, пък дори и контрареволюционна е тя.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievВъв Византия не може да бъде текстуално установена политическа теология в тесния смисъл на понятието.

Политическата практика в Източната римска империя дава примери за спонтанно или съзнателно вкарване на религиозното в резонанс с политически мотиви и цели, както забелязва и Карл Шмит.[1] Доказуема е употреба (и дори злоупотреба) на богословски позиции в полето на политическото. Същият автор обаче формулира понятието „политическа теология” много по-тясно. Може би най-прочутото му изречение по темата гласи: „Всички съществени понятия на модерното учение за държавата са секуларизирани богословски понятия”.[2] Но понятията са по дефиниция част от научния инструментариум. Самият той, говорейки за „теология”, има предвид най-вече теологията като наука, респ. рационалната теология.[3] В центъра на вниманието застават експлицираните политически теории.

Мисленето за Византия налага при това положение да се търси не „политическа теология”, а „политическа философия”. Там същинската теология се гледа като самоизричане на Бога, дадено като духовен опит, чийто характер прави невъзможно вербалното му изразяване. Спекулативната, рационалната или дискурсивната теология пък се схваща като (висша) част от първата философия.[4] Това положение, формулирано с острота при Фотий от Константинопол,[5] има валидност за всички византийски мислители. Става дума за философия, самозаявяваща се като християнска: κατὰ Χριστιανοὺς φιλοσοφία.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Пьотр Гнедич

Fr P Gnedich1. Основни направления в руското богословие през изучавания период

Изучаването на развитието на руската богословска наука в последния половин век и разглеждането на голямо количество трудове, обединени от една тема, ни задължават да направим няколко извода. Те обаче не биха могли да се градят върху изкуственото съединяване на отделните елементи от разглежданите тълкувания на догмата за Изкуплението в един нов опит за подобно тълкуване. Такъв подход отново би стъпил върху индивидуалните възгледи на автора, а и самият опит не би бил свободен от недостатъците, присъщи на всички еклектични системи и обединения. В известна степен това би се оказало и излишно, тъй като в систематизацията и методите за разглеждане на отделните произведения вече присъстват принципите на някакво обединение. Според нас по-правилно би било тук да се определи кое е основното направление в руската богословска наука при изучаване на догмата за Изкуплението и да се посочат онези изводи, които биха могли да се признаят за резултат от това проучване.

Първо, руската богословска наука от самото начало на изучавания период се отказва от „школското” разбиране за изкуплението, с неговото типично излагане по системата на митрополит Макарий (Булгаков). Нейните усилия вече повече от половин век са насочени към създаването на ново систематично изложение на догмата за Изкуплението по пътя на критичното разглеждане на изложението на митр. Макарий, чрез анализиране на първоизточниците на църковното вероучение. В това общо определение се вместват всички разнообразни направления, частни мнения и твърдения, изказвани през изучавания период относно догмата за Изкуплението. И в това разнообразие обаче основното направление личи съвсем отчетливо, като стремеж не към създаването на собствено тълкувание, а като усвояване на светоотеческото разбиране за догмата, което е по-правилно да наречем църковно. Отклонението от това разбиране в учебникарското представяне е първата причина за критиката срещу него в самото начало на изучавания период. Тогава верността към светоотеческото учение е обявена за път на руската богословска наука, който по мнението на патриарх Сергий (Страгородски), „е присъщ само на нея и е единственият истинен”.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovБогословски книги на славянски диалект или на старобългарски език в средновековна България се пишат от 9 в. Повечето от тях са преводи от гръцки език на библейски, литургични, канонични и патристични текстове. Според някои изследвания преводите са представлявали повече от 80% от цялата старобългарска книжнина.[1] Оригиналните творения на автори от Първото българско царство са сравнително малко. Един от най-популярните от тези преводи, който обаче комбинира превод, компилация и оригинални елементи в изложението си, е Шестоднев, съставен от екзарха на Вселенската патриаршия в столицата на тогавашна България на име Йоан. Вероятно текстът е издаден някъде в началото на 10 в. и в съдържанието си се опира на особено обичания във Византия Шестоднев на св. Василий Велики, но същевременно съдържа и части от други съчинения с екзегетичен и естественоноучен характер, както и бележки от съставителя, включително забележителното описание на тогавашния царски дворец. Тази книга очертава много важен проблемен пункт между християнството и паганизма, в опит да се дистанцира от последния на базата на богословието на творението.[2]

Макар още в онази епоха в Българското царство да се появяват важни съчинения на славянски език, гръцкият остава важен административен и елитарен език за клира, за аристокрацията и като цяло за богословстването в продължение на следващите векове. Това става още по-явно във Второто българско царство, което се ограничава до територията на Балканския полуостров и славянският елемент в него силно се редуцира. Което, от своя страна, води и до постепенно отслабване на използавнето на славянския през Османската епоха. Като книжовен език славянският се завръща в доста променената форма на един вече български в края на 18 и през първата половина на 19 в., в рамките на т. нар. „национално формиране”. Неговата поява като книжовен език, на който вече се пишат и научни текстове, е свързана с влиянието на Руската империя и с руското образование на Балканите – в рамките на Османската империя.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме