Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Джон Макгъкин

Fr John McGuckinВладико, отци, сестри и братя, събрали се тук тази вечер, позволете ми в началото да изкажа благодарността си на настоятелите и ръководството на това прочуто и обичано православно училище, което ме удостои със степента почетен доктор по богословие. Това е още една дъска, закована в моя „богословски дом“, който ще трябва един ден да представя пред Господа на славата. Ще ми се да вярвам, че разглеждайки усилията ми, Господ ще ги оцени също тъй добре както вас, а може дори да каже: Bene scriptpsisti de me,[1] както e рекъл нявга на прочутия философ от Аквино. Това без съмнение е единствената цел или τέλος в усилията на един богослов, понеже писането за Бога в Христа е средство за доближаване до пророческата задача да се възвести Благата вест в съвременния свят. И ако човек не може да пише добре за Бога, сиреч да изрисува икона, имаща известно подобие с архетипа, той би трябвало да пише по-скоро художествени произведения, които ще нанесат по-малко вреда. Понеже страхът, измъчващ постоянно един богослов, е да не би да чуе казаното някога от Бога на Йов и на богословските му съветници: „… кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл?“ (Иов 38:2). И наистина, както изтъкват и отците-отшелници, писането на книги може да бъде тежка отговорност. В една ранна монашеска история, описваща слизането в Ада, се разказва за богослов от древността, чието вечно наказание е било да стои затънал до гуша в блатото. Стъписан, че го вижда там, развълнуваният посетител го запитал: „С какво заслужи тази ужасяваща участ, след като написа толкова прекрасни творби?“. И получил отговора: „Тук съм тъкмо заради книгите си“. А после, според автора на историята, добавил лукаво: „За щастие главата ми е навън, тъй като Бог ми позволи да стъпя върху раменете на един епископ“. Тук разбираме, че древните монаси са изпитвали здравословно подозрение както към богословите, тъй и към епископите. Ще отмина тези предразсъдъци само след като добавя бележката на един професионален историк ‒ че пустиножителят, написал този текст, сам е бил богослов. Който върви напред, стига до мястото, от което е тръгнал.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Владиков

G PashevКато български богослови и общественици проф. протопрезв. д-р Стефан Цанков и проф. Ганчо Пашев заемат ключово място в съзиждането на богословското образование в страната, а трудовете им се радват и на международно признание. Парадоксалното обаче е, че в България те са сравнително слабо познати (основно на специализираната научна аудитория), а голямата част от това и без друго недостатъчно внимание е фокусирана само върху някои аспекти от тяхното разностранно богословско творчество. Например о. проф. Цанков е известен преди всичко (да не кажем само) като специалист по канонично право, макар неговите трудове да обхващат също така етиката, социологията и антропологията, а проф. Пашев е още по-слабо познат, макар че е първият православен професор, поканен да изнесе лекция в Католическия университет на Загреб (1943 г.),[1] и въпреки интересните и задълбочени антропологически размисли, които представя, но които са останали в сянка. Целта на този текст е да осветли творчеството (с фокус към социално-етичните въпроси) на двамата наши големи богослови, положили началото на богословското университетско образование в България и на списание Духовна култура. Изложените факти дават основание да смятам и да се надявам, че осветляването и фокусирането върху социално-етично-антропологичните аспекти в творчеството на двамата автори, тяхното критично изследване и съотнасяне с творчеството на големите богослови на 20 в. ще бъде импулс за творческо вдъхновение на съвременното българско богословие.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Мария (Скобцова)

2 St Maria SkobtsovaТемата на тази статия като цяло се отнася до това, възможно ли е – при определени уговорки – между думата „кръст“ и думите „сърп с чук“ да бъде изписан съюзът „и“ или при всички обстоятелства там трябва да се постави „или“.

В нашето време сякаш окончателно се изяснява, че в света се борят две сили – силата на християнството и силата на безбожния, войнстващ комунизъм, а промеждутъчното пространство между тях все повече изчезва, пропада, при пълно отсъствие на воля и на творчество. От тази пък изключителност на казаните две сили все по-ясна става тяхната непримиримост, тяхната несъгласуемост. По такъв начин, като че ли съвършено ясно е и това че между символите на тези сили, между Кръста и „сърпа с чук“, трябва да съществува същата тази несъчетаемост, същата непримиримост, която съществува и между тези две сили. И това действително е така, в случай че придадем на символа на сърпа и чука онова условно значение, което са му придали комунистите, а именно „сърп и чук“ като символ на диктатурата на пролетариата, символ на въвежданата с желязо и с проливане на кръв система на принудителното щастие, на поглъщането на човешката личност от безличния колектив, на класовата война и на уравниловката. Към това можем да добавим и още много, което самите комунисти не биха добавили, ала което по същество днес трябва да бъде свързано с този символ – той говори за робство, насилие и мъртвило, за ГПУ[1] и Соловки,[2] той говори и дори крещи за гоненията срещу Църквата, за безбожната „петилетка“ и за всичко онова, което е пряко противоположно на християнското отношение към живота, човека и труда, към творчеството и към историческия процес, към отношенията между класите и пр. И така, изглежда като че ли в заглавието на тази статия трябва да се постави думичката „или“ и да се смята, че и самата тази тема – във вида, в който първоначално е озаглавена – не съществува? Междувременно обаче… междувременно на света в момента е необходима и е насъщна автентичната идея на сърпа и чука, само че очистена от своето комунистическо извращаване. Нещо повече – не само на света: на Кръста е необходимо тази автентична идея на сърпа и чука да бъде въплътена. С други думи, днес все по-ясно и по-ясно става, че известните думи от Интернационала, че „избавление не ще ни никой донесе, … с освобождението си със своите си ръце ще се сдобием“, се нуждаят от съществена корекция; че със своите собствени ръце никой с нищо не може да се сдобие!

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Митрофанов

Fr G Mitrofanov„Голяма е ползата от книжното учение; от книгите сме наставлявани и поучавани в пътя на покаянието, защото от книжните слова придобиваме мъдрост и въздържание. Те са реки, напояващи вселената; те са източник на мъдрост; в книгите има неизследима дълбочина…”.[1] Тези изразителни думи от Повесть временных лет отдавна се разглеждат като една от най-ярките илюстрации за това колко високо са оценявали значението на просвещението в Руската православна църква от най-дълбоки времена. В действителност обаче църковно-историческият контекст на тези думи споменава – а в някакъв смисъл и предопределя – решението на още по-важен проблем: за съотношението в църковния живот между литургическата и просветната традиции. И наистина, както създаването на самата Повесть временных лет е плод от дейността на няколко поколения монаси в Киево-Печорския манастир, станал една от първите твърдини не само на православен литургичен живот, но и на руското духовно просвещение, точно по същия начин можем да кажем, че руската духовна култура и особено руското просвещение с неговата дълбока и разнообразна светогледна проблематика, с цялата изисканост и изразителност на художествените форми възниква и се развива благодарение на богословското творчество и литургичния живот на Руската православна църква.

„Просвещението не е случаен резултат от влиянието на църквата – пише един от водещите руски църковни историци Антон В. Карташов – то е неизбежен неин спътник, макар това все още да не определя висотата на неговото равнище. Когато св. Владимир въвежда християнството в Рус, заедно с промяната на вярата той най-много се грижи за превръщането на своя народ в просветена културна нация, по подобие на Византия”.[2] И напълно закономерно е, че с блестящия си пример именно Византия подтиква Древна Рус към приемането на християнството и, бидейки по онова време най-просветената страна в християнския свят, е длъжна да поеме сложната и отговорна мисия за духовната просвета на огромния нов християнски народ.

Отваряне на целия текст

Автор Александър И. Кирлежев

A KyrlezhevВъпросът, който е изведен в заглавието, днес става все по-актуален. В случая имаме предвид пространството на християнската култура в широк смисъл. И актуалността на този въпрос се открива както в „европейски” мащаб,[1] така и в наш, руски. Всичко това е свързано с изменението на отношението към религията в обществото или, както казват понякога, с нейното завръщане в културата.

Така например, днес съотношението религия – наука, което дълго време е било по определение конфронтационно, се смята за такова единствено от неголяма група учени – атеисти или агностици по своите възгледи, или в рамките на прилаганата от тях научна процедура (т. нар. „методологически атеизъм”). Някои философи, даже със съветска школовка, без особени проблеми различават научно и извън-научно знание, отнасяйки последното към изкуството и към религията. А приемането, сравнително неотдавна, на образователния стандарт „Теология”[2] и откриването в редица руски университети на катедри по теология изглежда завършиха историческия цикъл когато богословието е било изцяло изтикано от културно-образователната сфера.

Отваряне на целия текст

Автор Тарас А. Борозенец

T A Borozenets„Възлюбени, като препашете чреслата на ума си, бидейки бодри, напълно се надявайте на принасяната вам благодат при явяването Иисус Христово”
(1 Петр. 1:13).

„Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека”
(1 Иоан. 2:15-17).

В тази статия ще се опитам да отговоря на един единствен въпрос: какво трябва да бъде православното богословие? Именно трябва, а не какво е, било е или може да бъде. Защото богословието не е неподвижна съвкупност от категории, аксиоми, принципи, догматични формули, теологумени и аргументи, а преди всичко абсолютно императивен призив към богочовешка синергия. И така, към какво ни призовава православното богословие?

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Лоски

Apocalypse Chora monasteryКогато говорим за „последните неща”, т. е. когато засягаме проблемите, които днес е прието да се наричат есхатологични, навлизаме в област, където постоянно се уверяваме в безсилието на нашето богословско изследване, изправено пред множество различни аспекти, които ние трябва да обхванем едновременно, пред множество пресичащи се и променящи се равнища, които мисълта не може да фиксира, без да ги изопачи.

Нека си припомним, че дори науките, изучаващи материалните реалности, т. нар. „точни науки”, дори те днес трябва да прибягват до понятието за взаимното допълване, а друг път им се налага да поддържат едновременно две противоположни теории без да се опитват да ги примирят, за да ни дадат представа за някой физичен феномен в цялата му сложност, като например феномена на светлината. Още повече казаното се отнася до онази реалност, за която четем, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9; срв. Ис. 64:4). За да избегнем двойната опасност твърде много да обясняваме или пък обратното – твърде много неща да отнасяме към областта на неизразимата тайна, ще си позволя да засегна есхатологичната тема едва в края на този очерк, да подходя към нея, така да се каже, по заобиколни пътища, които ще ни покажат как именно християнският богослов може да говори за изпълнението на господството на Бога.

Отваряне на целия текст

Автор Кирил А. Максимович

K A MaximovichВ предишния брой на Вестник ПСТГУ I: Богословие. Философия, 4 (54), 2014, с. 133-138 беше публикувана рецензия за новата монография на Джордж Демакопулос върху развитието на идеята за папския примат в западното християнство през 5-7 в. В тази рецензия, написана от младия, но вече достатъчно известен професионалист в своята област, историк на ранната Църква д-р Георги Е. Захаров, закономерно са намерили отражение възгледите за папския примат не само на рецензирания автор, а и на самия рецензент. В контекста на книгата на Демакопулос идеите на Захаров заслужават колегиален анализ и дискусия, поради което се наложи да пристъпим към този доста „екзотичен” жанр за научен дискурс, а именно рецензия на рецензията. Вероятно, като се вземе предвид еднотипната филологична терминология (метаезик, метатекст и др.), този жанр е целесъобразно да бъде наречен „метарецензия”.

За по-ясно представяне същността на спора е целесъобразно да се предложи едно терминологично уточнение на понятията първенство (privilegium, primatus – в значението „първенство сред равни”) и власт, главенство (potestas – в значението „превъзходство над другите”). Римският „примат” в първото от уточнените значения не е бил поставян под съмнение в Църквата никога и в този аспект няма повод за дискусия. В първите векове, по отношение на Римската апостолическа катедра, в папския дискурс в този смисъл се е употребявал терминът auctoritas. Трябва да се има предвид, че в архаична юридическа словоупотреба този термин е имал значението на „право на собственост”, а в периода на късната република към него се прибавят още значенията на „преценка”, „право да се санкционира и (или) да контролира нещо”, което de facto придава властови статут на лицето (или на органа), който притежава auctoritas. Тъкмо от тази „административна” сфера на употреба по-късно се развива значението „авторитет, (неформално) влияние”. И така, още в древен Рим терминът auctoritas предимно е бил използван за означаване на действителна (формална) власт, а е можел да посочва и неформална власт (влияние, авторитет).[1] Играта с тези две значения на понятието е станала един от най-важните риторични маниери на папския дискурс от първите векове на християнството[2] и чак до наши дни.[3]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме