Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Ангел Величков

Fr Angel VelichkovНа Всеправославния събор в Крит през 2016 г. бяха приети документи, опитващи се да урегулират проблемите на „православната диаспора“, и да я приведат в съответствие с православната еклисиология. Документите бяха съставени на четвъртото подготвително предсъборно заседание в Шамбези още в 2009 г. Но „решението“, което прие Съборът всъщност беше потвърждение на вече съществуващата повсеместно неканонична практика: православните, живеещи извън своите канонични територии, да се управляват от местни епископски „синоди“ с многонационален състав. Така Съборът временно прие каноническия компромис, понеже не се намери никакъв друг изход.

Две години по-късно Московската патриаршия прекъсна евхаристийното общение с Константинопол, и с това замрази за неопределено време всички шансове съборността да продължи да бъде главен ръководен принцип сред православните. Тази частична схизма нанесе още по-тежък удар на т. нар. православна диаспора, която се превърна в бойно поле на конфликта между двете „велики сили“. Защото именно в условията на емиграция става срещата (или сблъсъкът) на мултинационалното православие.

Отваряне на целия текст

Автор Николай С. Трубецкой

N S Trubetskoy1

Реформата на Петър Велики прокарва рязка граница между две епохи в историята на руската култура. На пръв поглед изглежда, че при Петър се случва пълен разрив в традицията, и културата на следпетрова Русия няма нищо общо с допетровата, не е по никакъв начин свързана с нея. Такива впечатления обаче обикновено са погрешни: там, където на пръв поглед има толкова резки прекъсвания в историята в някой народ, по-близкото разглеждане най-често води до установяване на привидността на този разрив и на незабележими на пръв поглед връзки между двете епохи. Така стоят нещата и по отношение на следпетровата култура спрямо допетровата. Както е известно, историците на руската култура постоянно посочват редица явления, които свързват следпетровския период на руската култура с допетровия и които позволяват да се твърди, че реформата на Петър Велики е била подготвена от определени течения в допетровата култура. Ако насочим поглед към споменаваните от тях свързващи брънки между културата преди и след Петър Велики, пред нас възниква картина, която можем да опишем така: за рязко и цялостно прекъсване на традицията можем да говорим само в случай, че под „руска култура“ разбираме само нейната великоруска разновидност, а в западноруската (в частност украинската) по времето на Петър няма рязко прекъсване, и тъй като тази украинска култура е започнала да прониква в Москва и преди Петър, пораждайки там определени близки ѝ течения, можем да смятаме, че културната реформа на Петър вече е била подготвена във Великорусия.

Отваряне на целия текст

Автор Антон Карташов

Ecumenical PatriarchateВъведение

Благодарение на външното разделение и вътрешния разпад на Всеруската църква на сцената забележимо се появи традиционната на Изток първенстваща роля на Вселенския патриарх. Междунационалните антагонизми на православните страни и народи усложниха въпроса за авторитета на Константинополската катедра, внасяйки привкуса на националните пристрастия и пораждайки известната между славянските църкви тенденция църковното първенство на Константинопол да се сведе до възможния минимум. Същевременно в наши дни сме изправени пред неотложния въпрос да изградим някаква форма на организирана, координирана дейност на цялото православие както на външното междуцърковно поприще, така и при разрешаването на вътрешните проблеми. В тези условия е напълно невъзможно да се откажем от използването на традиционната за нашата източна история практика за някакъв вид първенство на центъра в Константинопол. Трябва да изучим тази практика, да я вземем предвид и да изградим нов modus vivendi на нашите църкви под формата на съборни връзки, взаимодействие и взаимопомощ. Необходима е нова междуправославна конституция, при която автокефалната самобитност на нашите църкви няма да изключва, каквато е практиката сега, тяхното редовно и делово общуване.

На тези практически интереси посвещаваме настоящата справка за апелационните предимства на „Вселенската” катедра с препратки към цялата достъпна ни на руски език литература.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoДнес (текстът е публикуван на 20 май 2018 г., бел. прев.) е ден на памет за отците от Първия вселенски събор. След Литургията се четат две зачала, в които звучи темата за християнското единство: обръщението на ап. Павел към ефеските презвитери и част от Първосвещеническата молитва на Иисус Христос от Евангелие според Йоан. „Опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние” – моли се Иисус на Своя Небесен Отец (Иоан 17:11); „… аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото” – предупреждава презвитерите ап. Павел (Деян. 20:29).

Всичко това се чете в деня на паметта за Първия вселенски събор и се пречупва през столетията до наше време. Ние четем тези текстове и възпоменаваме Никейския събор, докато в същото време сами сме въвлечени в бурно обсъждане на въпросите за бъдещето на нашата Църква в Украйна.

Отваряне на целия текст

Автор Антон Карташов

A KartashevСъпоставяйки тези две понятия, ние съзнателно ще нарушим добрия схоластичен обичай и няма да им дадем определения, а ще ги използваме в техния общоприет и ортодоксален смисъл. Много по-важно е да изясним на каква основа ще бъдат съпоставяни тези идеи. В този случай основите са две – едната е догматико-мистическа, а другата е практична, тактическа.

1

От догматично-мистична гледна точка поставеният въпрос е само частен момент от общия голям въпрос за отношението на Църквата към човешката история и културно творчество. Колкото и странно да е, след 2000 години християнска история, този въпрос въпреки своята житейска важност и досега не е намерил своето съборно разрешение в Църквата. А не е намерил, защото не е бил църковно поставен. А не е бил поставен, защото не е бил осъзнат. И досега е много трудно той да бъде разяснен именно като църковен въпрос. На повечето хора им се струва несъществуващ поради своята уж догматична елементарност. Обикновено се смята, че той е ясно предрешен от цялата християнска догматика и отговорът е обикновен извод от общоизвестното църковно учение. Така подхождат към този въпрос повечето богословски автори от всички изповедания. Макар и да го признават за труден и служен, те все пак смятат, че той все пак не е трагичен, не е такъв, заради който е необходимо да се свика вселенски събор. За православното съзнание обаче той е именно такъв. Междувременно вече липсват предишните съборни средства и начини той да бъде поставен за разрешаване. Времето на всенародните вселенски преживявания на църковните проблеми е отминало. Не само християнските маси, но и знаещите всички тайни на догматиката йерарси и богослови са свикнали да мислят, че в областта на вероучението е напълно възможно да се справиш с натрупаното наследство от догматични определения от древното християнство и да решаваш всичко по пътя на богословските изводи и практическо приложение на завещаното от отците. И наистина, не бива изкуствено да възкресяваме психологията на отминалите вселенски епохи. Би било фалшиво механично да имитираме това, което го няма. А в ново време действително в умовете и сърцата на християнското човечество я няма връзката между догматите на Църквата и най-важните и централни проблеми на общата култура.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме