Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Борис Маринов

Memory eternalОсмислянето и оценката на комунистическото минало на страните и народите от бившия „социалистически блок” е процес, който продължава вече трето десетилетие, и проблем, който все още не е намерил еднозначно решение в обществата, преминали през практическото реализиране на идеите на марксизма и ленинизма. За мнозина това минало е травматичен спомен за отнета свобода и преживени репресии, докато за други то продължава и до днес да бъде обект на носталгия. Така, в страните, преминали през епохата на изграждането на „развитото социалистическо общество”, днес сме свидетели на най-различни начини за справяне с това минало, вариращи от тоталното му отричане и морално заклеймяване до оправдаването му и повече или по-малко прикритите опити за неговото легитимиране като време на някакъв „възход” и естествен етап от развитието на съответните общества и държави.

Нееднозначно продължава да бъде осмислянето на комунистическото минало и в неговия църковен контекст. Държавното преследване на християнската вяра и опитите за нейната подмяна с комунистическата идеология е горчив опит, преживян във всички страни и общества от „социалистическия лагер”. На репресии и гонение са подложени християните от всички изповедания, попаднали в хватката на комунистическата власт – както православни, така и римокатолици, и протестанти от различните разклонения на реформираното християнство. Тоталитарният атеистичен режим не подминава никого.[1] За всички християни, преживели десетилетията на държавен атеизъм през двадесетото столетие, тази епоха може без преувеличение да се сравни с времената на най-тежките и кървави гонения против Църквата: в Римската империя или под мюсюлманска и друга иноверна власт. Същевременно обаче нашите църкви и общества все още остават в дълг към паметта за стотиците и хиляди жертви на комунистическите репресии, а причините за това са от най-различен характер, но всички те имат отношение към механизмите на функциониране на паметта за живите свидетели на Христос от тази епоха.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceВойната

През есента на 1914 г., заедно с дъщеря си, Елисавета Юриевна заминава от Москва в Анапа, където разчита да прекара, както обичайно, цялото лято.

На 19 юли (1 август по нов стил) 1914 г. обаче започва войната, която рязко променя цялата подредба на живота изобщо в Русия, да не говорим за Москва и Петербург.

С началото на войната и раздялата на А. Толстой със С. Димшиц срещите между Кузмина-Караваева и София Исааковна започват да намаляват. Наистина, някое време контактите между двете млади жени продължават – та нали те са били не само приятели и художници, но и майки на малолетни дъщери, които при това не се отличават с крепко здраве. Август 1914 г., от Петербург на юг, Димшиц телеграфира на Кузмина-Караваева: „Върнах се [от] Москва… Нужно е незабавно да дойдете. Правя постъпки за бъдещето на Марианочка” (дъщерята на А. Толстой).[1] По време на техните московски срещи, в за нея свойствения маниер, Димшиц е нарисувала портрет на Елисавета Юриевна. В него художничката успява да предаде дълбокото вътрешно напрежение и затаена тъга, които са излъчвали очите на нейния модел. По психологическата си изразителност портретът може да бъде отнесен към явните успехи на Димшиц.[2]

Скоро след това Елисавета Юриевна се завръща в Петроград, където цари еуфория на патриотичните чувства от първите месеци на войната.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceВ света на изкуството

В 1909 г. Лиза Пиленко завършва гимназия, получава диплома със сребърен медал и през лятото заминава за имението си в Анапа. След завръщането си в Петербург на 1 септември 1909 г. става слушател във философския отдел на Историко-филологическия факултет на Бестужевските курсове.[1]

Няколко месеца по-късно, на 19 февруари 1910 г., неочаквано за обкръжението си, 18-годишната Елисавета Пиленко, се омъжва за Д. В. Кузмин-Караваев (1886-1959), след което животът ѝ рязко се променя.

Дмитри Владимирович Кузмин-Караваев вече блестящо е завършил Юридическия факултет на Санкт-Петербургския университет, притежава множество таланти и голяма художествена чувствителност. В света на изкуството той е у дома си, дружи с литератори, художници и актьори, близък е до кръга на естетстващите модернисти. Благодарение на него Лиза се потапя изцяло във водовъртежа на художествения живот на Петербург. По онова време революционната нагласа на епохата, бунтарството и брожението в сърцата и умовете на интелигенцията, търсенето на незнайния „нов” герой (за който е писала и самата тя) намират пълно отражение в идеите и художествените методи на модернизма. В живописта, в поезията, в театъра се появяват нови методи на пластичното изразяване. Възникват течения с понякога неочаквани наименования: акмеизъм, неопримитивизъм, лъчизъм, футуризъм, късен символизъм, дадаизъм – всички те дали немалко блестящи имена в „руския авангард”. „Руският авангард” от 1910-те пък клони към примитивната картина, към иконата, към фолклора. В този стил тогава работят практически всички авангардисти, включително Н. С. Гончарова, М. Ф. Ларионов, А. А. Екстер, О. В. Розанова и др.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceПътят към висините

… Иконописците да виждали тази красота, чрез която се спасява светът, и са я увековечили в багри. Самата мисъл за изцеряващата сила на красотата отдавна вече живее в идеята за явената и чудотворна икона! Та тази сила да ни послужи като източник на утешение и на бодрост посред крайно трудната борба, която водим, посред безкрайната скръб, която изпитваме. Нека утвърждаваме и обичаме тази красота! В нея се въплъщава онзи смисъл на живота, който никога няма да погине. Няма да погине и народът, който с този смисъл свърже своите съдбини.

Е. Трубецкой, Умозрение в багри

„Красотата ще спаси света” – произнася един от героите на Достоевски. Истина ли е това или е умозрителна идея, която откъсва от реалния живот – така, както е откъснала княз Мишкин? За това спорят и днес. Разбира се, ако разглеждаме красотата само като естетическа категория, то да се говори за спасение е безсмислено. Ако обаче си спомним, че в светоотеческата литература красотата е едно от наименованията на Иисус Христос, Спасителят на света, то думите на Достоевски придобиват най-дълбок смисъл… Този смисъл и живот, и творчество е утвърждавала майка Мария. В 1937 г. тя пише, че Иисус – това е вечната Истина и Красота, пред която нашата природа е „уродство”; спасявайки света, Христос „отново и отново полага душата Си за Своите приятели…”.[1]

*   *   *

Елисавета Юриевна Кузмина-Караваева (Скобцова; в монашество майка Мария) е известна преди всичко като автор на лирични стихове, зазвучали за първи път в епохата на Александър Блок. Днес, когато значителна част от литературното наследство на майка Мария е върната обратно на читателя, нейното име бива здраво свързано със Сребърния век. Малцина обаче знаят, че природата и Бог са одарили тази забележителна жена още и с истински художествен талант. Някои изследователи даже поставят художественото творчество на майка Мария над поетичното. Тук веднага трябва да направим уговорката, че Елисавета Юриевна, – както и мнозина от своите съвременници, – не е имала никакво специално художествено образование. Нямала е и какъвто и да било персонален учител – „маестро на живописта”. За развитието на нейния природен талант повече от всичко е способствало нейното обкръжение, средата ѝ. До 1920 г. това е бил преимуществено петербургският кръг: Александър Блок, Вячеслав Иванов, Николай Гумильов, Наталия Гончарова, Максимилиан Волошин. В емиграция – парижкия: отец Сергий Булгаков, Николай Бердяев.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceПодвигът на майка Мария

… Ще дойде ден, когато, в безбрежността на световете,
на стихията докрай преодолели разрушението,
Твореца да възпеем ще се изправим ние от гробовете,
изпълнили заповедта и възкресението.

Така е написала недълго преди своята гибел в концентрационния лагер Равенсбрюк монахиня Мария (Скобцова). Тя приема смъртта на 31 март 1945 г., – в дните на светата Четиридесетница, – когато, в надеждата поради Христовото Възкресение, се обновява и оживотворява целият прекрасен Божи свят.

На пръв поглед може да изглежда, че избраният от майка Мария път не е пътят, по който са възхождали от сила в сила великите отци на иночеството. Само че истинското монашество се състои в отричането от себе си: „Тогава Иисус рече на учениците Си: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мат. 16:24). Така че и животът, и смъртта на майка Мария са път на отричане именно от себе си; път на служението на далечни и близки (Еф. 2:17); път на деятелната, състрадаваща и милваща любов.

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Metr Hilarion_AlfeevТези думи на нашия Господ и Спасител са казани на всички християни, които са живели, живеят и ще живеят до края на дните

В същото време историята на Църквата ни доказва, че не винаги и не във всяка страна ненавистта, за която говори Христос, се е увеличавала особено и е прераствала в гонения. Ще се докосна както до историята, така и до съвременни въпроси, свързани с феномена на мъченичеството за Христос и с вярата в Него.

Църквата, държавата и владетелят: историческият контекст[1]

Гоненията са били почти повсеместни в началото на християнството – в древната Църква. За езическия свят, привикнал да се ръководи от материални категории, е било много трудно да приеме учението на Христос, да го пропусне през своята душа и да го примири с особеностите на културата, на манталитета и възпитанието от онова време. Как е възможно, например, да обичаш своя враг и да му прощаваш? За древния човек, особено за воина, тази мисъл е недопустима. Страните и народите тогава се намирали в постоянна война – и с външни врагове, и вътре в държавата – още повече в колосална държава, каквато е била Римската империя. Как е възможно безкрайно да прощаваш? Та нали го има съдът, с добре разработеното му римско право. Идеите на божествения Учител докарвали мнозина до недоумение, а то много често прераствало в ненавист – в злоба към тези, които успявали да вместят Новия Завет. Отначало те били малцинство и мнозина от тях станали мъченици, преследвани.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Сигов

Konstantin Sigov… Здрави са връзките на Господнята любов;
по-силни от родилни мъки и смъртни мъки

преп. Ефрем Сирин[1]

Свидетелите – „заминаващото поколение”?

Въпросът „дали сме свидетели на правдата?” е ключовият богословски въпрос на Сурожкия митр. Антоний, когото с право днес наричат отец на Църквата. Не безпогрешността на мненията, а готовността да постави себе си под въпрос придават енергия и плодотворност на неговото питане.

„Свидетели ли сме ние, че Господ е жив, че аз съм Негов, че Той ми е скъп, че Той ми е близък, че Той е моят живот, че Той е правдата на живота и то единствената правда?”.[2]

Нека се опитаме да осъзнаем кардиналното значение на този въпрос за вярното разбиране на църковното предание. Православните винаги говорят за преданието. Но какво се разбира под тази дума? В отговор на този въпрос епископ Калистос развива мисълта на патролозите на 20 век: „Преданието е свидетелство на Духа: „кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина” (Иоан 16:13). Именно това божествено обещание е основа на православната вярност към преданието”.[3] Свидетелството е израз на самата същност на Преданието, разбирано не статично, а динамично. Категорията свидетелство е неразделно свързана с категорията предание: деянията на мъчениците от 20 век преоткриха тази първохристиянска връзка под вековните напластявания.[4] Към тях може да отнесем думите на св. Поликарп от неговото „Послание към филипийци” (1, 1): „Образи на истинска любов… пленници в почетни окови – венци на истинските избраници Божии”. Забравянето на тази връзка, изместването ѝ на втори план е важен проблем на еклисиологията. Повърхностният поглед върху свидетелството изопачава отношението към Преданието и лишава от вярна перспектива схващането за традиция.

Отваряне на целия текст

Автор Ив Аман

Fr Alexander_MenЗначението на отец Александър много често е било възприемано през призмата на обстоятелствата, при които протече неговата подвижническа дейност, но опитът му далеч надхвърля условията на живот в атеистичната държава. Личността на отец Александър е многостранна и може да бъде разглеждана от различни гледни точки, но днес бих искал да се спра на нейния главен аспект – отец Александър като образец на християнски пастир в наши дни (или на „границата на епохите” според книгата на Андрей Еремин, посветена именно на тази тема).

Въпреки очакванията, 21 век се оказа изпълнен с тревоги, страхове и несигурност. Определят го единствено по отношение на предишни епохи с представката пост. Това е времето „след”. Нашият век е определян включително и като постхристиянски.

Постхристиянски – Сергей Сергеевич Аверинцев изрази своето разбиране за постхристиянството. Той каза, че на съвременните християни е отредено да изповядват своята вяра, след като вече е отминало времето на външното тържество на християнството, след като Ницше е възвестил за смъртта на Бога, след като в Съветския съюз е било заявено за пълното изкореняване на всякаква религия. През 20 век – продължава Сергей Сергеевич – беше сторено и наговорено срещу вярата повече, отколкото през всички отминали исторически епохи. Връщането към доатеистичните времена е невъзможно, съвременното общество така или иначе е дълбоко секуларизирано. В предишните епохи в окръжаващата действителност множество знаци напомняли за Бога, Църквата задавала ритъма на всекидневния живот на хората. Вярата се предавала от бащи на техните деца, предавала се от поколение на поколение. Вече на можем да разчитаме на подобен механизъм на предаване, констатира Сергей Аверинцев. Това ни отнема всяко чувство на лъжлива безопасност и едновременно ни внушава голяма надежда. Съвременната епоха дава шанс на християнството да бъде мисионерска религия, религия на новообърнати, религия, основана на динамиката на Благата вест.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме