„Светост без граници“ – нова книга за преп. Мария (Скобцова)

Неотдавна немското издателство „ISIA Media Verlag“, Лайпциг, отпечата още една книга на Ксения Кривошеина, посветена на преп. Мария (Скобцова), известна и като св. Мария Парижка. Книгата е озаглавена Майка Мария (Скобцова): Светост без граници и е посветена на осемдесетгодишнината от мъченическата кончина на св. Мария (Скобцова), настъпила на 31 март 1945 г., в концентрационния лагер „Равенсбрюк“.

Новата книга може да бъде поръчана онлайн на страницата bukinist.de (тук), както и от други интернет-книжарници.

Публикуваме Предговора към новата книга, написан от прот. Андрей Кордочкин:

Пророчеството на майка Мария се изпълни

Било е именно пророчество, в най-дълбокия, библейски смисъл на тази дума. Как иначе през 1936 г. може да се предскаже, че съветската епоха ще завърши, а хора с „извратена, несвободна и болна психология“ ще дойдат в Църквата и ще се превърнат в нейна движеща сила? „Не трябва да имаме никакви илюзии – в случай на признаване на Църквата в Русия и в случай на ръст на нейния външен успех тя не може да разчита на никакви други кадри, освен на кадри, възпитани в некритичния, догматичния дух на авторитета“ – пише тя (Настоящето и бъдещето на Църквата). Тези думи се изпълниха. В отсъствие на културата на несъгласието и на свободната дискусия вчерашните ревнители на марксистките догмати станаха „изтребители на ересите и пазители на ортодоксѝята“. Патриаршески говорители открито разсъждават за Църквата в категориите на сляпото армейско послушание. Корпоративната лоялност стана главна религиозна и гражданска добродетел. Инакомислието се приравнява до предателство, репресиите се оправдават с необходимостта от „консолидация“.

Не трябва да учудва, че за мнозина днес думите „аз вярвам в Църквата“ са лишени от смисъл. Какво означава това – да вярваш в институт, който не може да отличи доброто от злото? Как да се държим и какво да правим?

Майка Мария не ни е оставила никакъв отговор, но ни е оставила своя образ, който сам представлява и самият отговор

За мен да „вярваш в Църквата“ означава да вярваш, че вятърът и огънят, които са слезли върху апостолите в деня на Петдесетница, не са изчезнали. Те са живи в хората, а не в структурите. Този огън ту тлее, ту се издига високо. От този шум и тази топлина за мнозина наоколо става некомфортно, а носителите на Този Дух са неудобни не само във времето на своя земен живот, но и след това. За майка Мария не се намира място нито в обичайното монашество „по послушание“ и „по благословение“, нито в новото „военно-полево православие“. В това неудобство обаче се явява нейната свобода. Тя ни е показала, че християнството може и трябва да бъде независимо от национализма, от безкрайните мъртвородени „руски идеи“. „Такава свобода, че свят ти се завива“ – казва тя веднъж. И привидната непохватност на късогледата монахиня е само един видим образ на това как християнството не се помества в света.

Нейният път на отказа ѝ от „уставния“ монашески живот може и да изглежда като „нетрадиционен“, на ако традицията е наистина предаване на огъня, а не поклонение пред пепелта, то трудно е да се намери по-традиционна светица от нея. „Обитават собствената си родина, но като пришълци. Участват във всичко като граждани, но страдат като чужденци: всяка чужда родина е тяхна и всяка родина – чужда“ – тези думи от древното Послание до Диогнет се отнасят в пълна мяра и до майка Мария.* Тя много е разсъждавала върху Русия, върху отговорността и призванието на Църквата в изгнание. Емиграцията (или, както сега биха го казали, „релокацията“) не става за нея проклятие, а открива път към изпълняване на древната монашеска добродетел на странничеството, без което, ако вярваме на Лествицата, по-нататъшното възхождане е невъзможно. „Сега ми е ясно: или християнството е огън, или него го няма. Иска ми се просто да бродя по света и да викам: Покайте се, защото се приближи Царството небесно“.

Тя мечтае: „При първа възможност ще замина за Русия – някъде на Волга или из Сибир. В Москва ми трябва да прекарам само един ден – да ида на гробища, на гроба на Гаяна. След това ще странствам някъде из Сибир, ще мисионерствам сред обикновените руснаци“. Какво би станало с нея тогава ли? Какво ли би се случило с нея днес? От чии ли благословения би се нуждаела? Под кои църковни канони и статии от Наказателния кодекс би попаднала? Та нали съгласно федералния закон „… граждани, осъществяващи мисионерска дейност от името на религиозна група, са длъжни да притежават решение на общото събрание на съответната религиозна група за предоставянето на съответните пълномощия, с указани писмено потвърдени реквизити за получаване и регистрация на уведомление за създаването и началото на дейност, посочена от тази религиозна група, издадено от териториално поделение на федералния орган на държавна регистрация“. Нея подобни правила кой знае колко не са я интересували, нейната проповед на свобода не би продължила дълго и изборът пред нея би бил същият този, който и в окупираната от немците Франция: емиграция или лагер.

Но тя продължава да се обръща към нас – със своите лекции и статии, с историята на своя живот, с усмивката от своята снимка. Нека огънят, който тя е носила в себе си, да стопли всички читатели на тази книга и разсее около тях тъмнината, в която днес светът се е потопил така, както и във времето на нейния изгнанически живот.

* Цитатът от Послание до Диогнет е според превода на Светослав Риболов – в: Светоотеческо наследство. Изборник, С.: „Омофор“ 2001, с. 109.