Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Анестис Кеселопулос

elder sophrony saharovЖивотът на християнина е „скрит с Христа в Бога“.[1] Това достойнство на духовния живот, което подчертава св. ап. Павел, отличава може би в най-висока степен и живота на стареца Софроний. Той никога не говореше за духовните си борби със себеизтъкване или самореклама, нито позволяваше на хората, които бяха близо до него и го следваха, да говорят за неговите добродетели и харизми. Вярваше, че „не само словото на Бога ни повелява да крием нашия вътрешен живот от външни очи, но и здравият духовен инстинкт, подобно на „категоричен императив“ ни забранява да нарушаваме тайната на душата, която стои пред Бога“.[2]

Опитът беше научил стареца Софроний, че „молитвата на покаянието пред Всевишния е най-съкровеното място на нашия дух“, като той подчертаваше, че „е необходимо да избягваме и насочеността към самите нас, защото така ставаме жертви да духа на тщеславието или самодоволството“.[3] Едва към края на живота си, когато почувства, че става „все по-малко уязвим от човешките преценки за него“, той се реши на „по-голямо разкриване“[4] и излагане на своя опит от живота в тялото на Църквата. И така, в малкото минути на нашето изложение ще представим синтезирано основните етапи и стълбове на духовната борба, както се разкрива тя в текстовете на стареца, тъй като той вече не е между нас и „говори от книгите“.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

St Gregory PalamasПървоначално спорът на Варлаам със св. Григорий Паламà засяга тънките въпроси на богопознанието, а след това – след изнесените от Варлаам отрицателни съждения по отношение на монашеската практика на Иисусовата молитва – преминава и към самите основи на учението за Бога и за съдбата на човека. Затова победата на паламизма, която е закрепена с постановленията на съборите от 1341, 1347 и 1351 г., е била важна не само за сравнително тесния кръг на монасите-съзерцатели, но и за целия православен свят.

От Запада калабрийският монах донася не влиянието на римокатолицизма като такъв (както понякога са предполагали), а основните принципи на секуларизацията на културата, които са свързани с италианското Възраждане. Неговият неуспех и победата на Паламà са били ярки проявления на един факт, имащ решаващо значение не само за Византия, но и за православните славянски страни. Този факт е блестящо установен от Д. С. Лихачов: на Изток „Предвъзраждането така и не преминава във Възраждане”.

Отваряне на целия текст

Автор Момчил Методиев

Fr P Vasilkovsky„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.

Отваряне на целия текст

Автор Стилианос Пападопулос

S PapadopoulosКато тяло Христово, имащо за цел спасението на хората, Църквата не е заплашена от изчезване, от поробване (PG 52, 429). Тя не може да изчезне. Религиозни водачи – казва св. Йоан Златоуст – както в миналото, така и днес, светоуправници, еретици и самите демони са „воювали с Църквата”, която обаче не само че не е била победена, но и „се издигна над небесата” (PG 52, 397-398).

Въпреки това обаче единството на Църквата е постоянно застрашено, и това – при положение, че самият факт на съществуването на Христовото тяло, сиреч на Църквата, означава и представлява същинско единство: „Църквата се нарича Божия, защото така се изразява, че в нея трябва да има единство, защото ако е Божия, тя е съединена и единна – не само в Коринт, но и в цялата вселена. Името на Църквата не е име на разделение, а на единение и на съгласие… Мястото разделя (вярващите), но Господ ги съединява, като общ за всички” (1 Кор. 1:1-3, Първо слово – PG 61, 13), което се извършва чрез участието на всички в едната божествена Евхаристия, т. е. чрез факта, че участват в същия „хляб”, „съединени” са всички в едно тяло, тялото на Христос (PG 61, 200). И макар всички членове на поместните църкви – от Индия до Рим (PG 59, 361-362) да се чувстват „едно тяло и дух”, и да са с една вяра, много често се появяват разделения и злословия, разделящи истинското единство. Божията благодат съществува само там и само където всички стъпват на тази „основа”, на тази вяра (PG 61, 72), „когато всички показваме, че имаме една вяра” (PG 62, 83). Опитът на св. Йоан Златоуст от схизмите и погрешните учения е бил до такава степен горчив, щото той да твърди, че разделянето на Църквата е толкова голям грях, който дори „мъченическата кръв” не може да заличи (PG 62, 85).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

St Sabas of SerbiaСтрува ми се, че празнувайки годишнината на св. Сава Сръбски e естествено, както и подобава и на празника, и на светеца, да си припомним кой е и какъв е бил св. Сава. Признаваме, че за мнозина това подсещане ще бъде по същество повторение, тъй като за светеца вече е казано и е написано много. Другото важно и изходно напомняне е това, че през последно време ние се завръщаме – наистина бавно и вяло – към св. Сава и към духовните ползи въобще. В този контекст за нас е от съществено значение, че, когато става дума за духовния образ и за делото на св. Сава, той издържа на вековната проверка както на своите привърженици, така и на своите противници, поради което и остава непоколебим духовен и национален стожер на една църква и един народ.

Затова при благоприятното обстоятелство, тук и между вас, решавам, схващайки времето и потребностите на момента, да подходя към живота и към делото на св. Сава от всички възможни аспекти и да изтъкна пред Вашето ценно внимание неговия образ като светител и като просветител. Тези двете са неразделими, макар че тъкмо в нашето време – ние по-старите помним това – се стига до радикално разделение на просветата от светостта и от нейният истински извор – Църквата. Това не е сторено само в случая със св. Сава, така че вземаме него като добър и свеж пример.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

St Justin PopovichАрхим. д-р Юстин (Попович), преподавател в Белградския университет, спада към реда на онези наши наистина редки съвременници, които по своя целокупен живот, творчество, работа и личен монашески подвиг могат да се сравнят с древните отци на Църквата от първите столетия. Казано накратко, о. Юстин е автентичен християнин от нашето двадесето столетие и наш съвременник, който по чудесен начин споява в себе си високообразования европеец и монаха-подвижник – молитвеник, който през целия си дълъг земен живот отрича всичко, което е заквасено от греха и е подчинено на греха – нещо рядко за нашите дни. Преди всичко, сам той живее и преживява в самия себе си всички заповеди и целия евангелски Христов закон, а сетне тихо и ненатрапчиво пише – така, както са учили и апостолите, духовниците и изповедниците, чиито имена откриваме в календара на Православната църква. Което обаче е важното за нас, това е, че о. Юстин е жив пример и доказателство, че Христос и Св. Писание не са мит, нито легенда, а живо свидетелство за реалност, засвидетелствана и осветена от вековете; че във всяко време, на всяко място, сред всеки народ и във всяка житейска ситуация е възможно да бъдеш християнин без остатък и резерва. От друга страна, о. Юстин е наш съвременник, който постоянно е готов да бъде християнин и верен Христов последовател не само на думи и в написаните от него книги, но и на дело, вследствие от което – подобно и на древните мъченици за вярата в Господа Иисуса – страда и понася със своето тяло и голготските Христови рани.

В последно време много се пише и говори за владика Николай (Велимирович), по повод пренасянето на неговите мощи в отечеството, в родния му Лелич при Валево, и по повод издаването на неговите събрани съчинения. За по-младия негов ученик пък, о. Юстин, у нас се пише и говори само мимоходом. Тези месеци манастирът Челие при Валево, където о. Юстин прекарва повече от три десетилетия, подготвя второ издание на неговия най-обемен труд – Жития на светците, в дванадесет тома. Към това, както и към всички произведения на о. Юстин, се наблюдава все по-голям интерес както у нас, така и в православния свят, поради което е необходимо да направим кратък преглед на живота и делото на о. Юстин. Кой в действителност е Юстин (Попович)? Защо неговото име се изговаря с особено уважение в много краища на света? За мнозина той е светец. Неговите трудове се търсят и се издават. Неговото писано слово не оставя равнодушен никого, напротив – задвижва много хора в тези наши немирни и тесногръди времена, в които падат всички лъжливи авторитети и разни квази-науки, в които т. нар. напредък и прогрес смила и унищожава много свой последователи.

Отваряне на целия текст

Автор Юлия Талева

Olivier ClementЦял живот се обръщаме.

Вечният живот започва от днес.[1]

„Безкомпасен”[2] – френският език разполага с много изразителна дума за състоянието на съвременния глобализиран и секуларизиран западен свят. Свят, който разклаща устоите и традициите и подлага на изпитание ценностните системи, отваря път за безкрайни възможности, но и за безбройни предизвикателства и идейни противоречия; свят, чийто жители не вървят по предначертани ориентири, а сами избират своята духовна посока на необятния пазар на култури и учения, постоянно търсят, разменят, отричат, оспорват, губят се и се намират отново – с всичките предимства и клопки на тази свобода. „Да бъдеш християнин днес започва оттук” – отбелязва Оливие Клеман като отправна точка на този свой последен разговор с днешните християни, най-вече с младите, на които е посветил толкова труд, енергия и обич в живота си на богослов и педагог. Компасът, скромен и деликатен завършек на обилното му богословско творчество, излиза година преди смъртта му. Клеман съставя книжката на болничното си легло, когато старостта и немощта са го откъснали физически от света (остават му прозорецът с гледка към Париж и домашните иконки на стената), но будното му съзнание и младежки дух продължават да живеят с проблемите на съвремието и да удивяват онези, които са виждали озареното му лице от последните му записани интервюта. Изданието, съдържащо неговите беседи с християнската общност „Св. Егидий”,[3] допълнени с няколко други разсъждения по съвременни проблеми, е своеобразен завет на автора, колкото и това определение да не съответства на ненатрапчивия, добронамерен и приятелски тон без оттенъци на осъждане или наставничество, с който Клеман предлага „пътните знаци” за живота на съвременния християнин. Такъв са го запомнили неговите духовни възпитаници, участниците в младежките православни движения, на които често е гостувал, а несъмнено и многобройните му ученици в парижкия лицей, където е преподавал (единствената му дъщеря го е наследила със същата всеотдайност на учителското поприще). С целия си богословски авторитет към края на живота си той предпочита да нарича себе си „аматьор” – обичащ богословието, а всъщност и приятел на света. Затова в паметта на православните във Франция той си остава много повече от бележит богослов, историк и църковен мислител – с над три десетилетия преподавателска дейност и десетки трудове върху богословието, църковната история и православната духовност. Много повече и от православен писател, вдъхновено и поетично възпяващ божествената красота. Повече и от интелектуалец, самоотвержено ангажиран във въпросите на своето време и междуцърковния диалог. Запомниха го най-вече като „преминаващия към светлината”, „един от онези търсачи на светлина, които, веднъж открили я, не говорят повече за себе си, нито за своето търсене, а само за това как Тя, Светлината, ги е открила”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Р. Фокин

Aurelius Augustine1. Биографичен очерк

Животът на бл. Августин (Augustinus Aurelius, 354-430) може да се раздели в четири периода: от раждането до приемането на кръщение (354-387); от кръщение до приемане на свещенство (387-391), свещеническо (391-396) и епископско служение (396-430).

1.1. Първи период (354-387). Августин се ражда на 13.11.354 г. в гр. Тагаст в Нумидия, Западна Африка, в семейството на градски чиновник. Върху развитието на личността му огромно влияние оказва неговата майка Моника, дълбоко вярваща християнка, която от детство развива в сина си любов към името на Спасителя. В родния си град Августин получава начално образование, което завършва в съседния Мадавр. През 369 г. заминава за Картаген, за да продължи образованието си и да учи риторика. Столичните съблазни увличат младия Августин и той встъпва в конкубинат с една жена, от която през 372 г. се ражда синът им Адеодат. Първото му запознанство със Св. Писание в този период оставя в него неприятно впечатление – в сравнение с античните литературни образци то му сте струва просто, по детски наивно и грубо. Несъответствието на чувствения живот, който тогава той води, с вътрешните му духовни търсения скоро го довеждат до духовна криза. Четенето на цицероновата Хортензия, съдържаща пламенен призив към философията, засилва това чувство за неудовлетвореност и кризата се разрешава чрез обръщането на Августин към манихейството, привлякло вниманието му с привидната си рационалност, свободна критика на Стария Завет и също толкова свободна интерпретация на Новия. Манихейският период от живота на Августин продължава почти десетилетие (373-382).

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме