Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Георги Федотов

N BerdjaevНа 23 март 1948 г. в дома си в Кламар, до Париж, почина Николай Александрович Бердяев, бележит руски религиозен философ. Руското общество не следеше достатъчно работата на неговата остра, неуморна мисъл. Най-силно то реагираше на политическите му изявления, които често бяха неочаквани и парадоксални. Сравнително малцина бяха тези, които имаха щастието да го познават и да го обичат като човек. Целият свят обаче познаваше Бердяев като религиозен философ. В Европа и в Америка него го ценят много повече, отколкото сред руската емиграция, и, разбира се, в самата Русия. Обяснението, вероятно, е в това, че със своята философска личност, със своята свобода и творчеството си Бердяев е духовно свързан повече със Запада, отколкото с Русия. В същото време обаче той е попил в себе си много от ценните елементи на руския светоглед (чрез Достоевски, Хомяков, Владимир Соловьов…), които за Запада се явяват ново откровение. Разбира се, Западът греши, когато смята Бердяев за типичен изразител на руското православие. Сам той се тревожеше от това старо недоразумение. Ние обаче сме престъпно несправедливи когато пренебрегваме големия руски мислител, писал не школски книги, не академични изследвания, а страници, изпълнени с жизнен (казано според модата – екзистенциален) смисъл, обърнати към всекиго.

Бердяев пишеше горещо, винаги в борба на няколко фронта, без да се страхува от преувеличения и противоречия. „Духовното слънце не е безстрастно“ – каза той в една от последните си книги. Сблъсквайки се с тези противоречия, някои са склонни дори да отричат единството на неговата мисъл. Подобен възглед обаче е съвършено погрешен. Противоречията се натрупват на повърхността – по-скоро в онова, от което се оттласква, отколкото в онова, което той твърди. В дълбочина той оставаше верен на своята основна житейска интуиция, която се бе формирала до цялостен светоглед още в неговите първи същински книги: Философия на свободата (1911 г.) и Смисълът на творчеството (1916 г.).[1]

Отваряне на целия текст

Автор Йоанис Фундулис

I FoundulisЧрез този доклад ще се опитаме да дадем една обобщена картина на зараждането, развитието и промените в християнския празничен календар. Разбира се, акцентът е поставен върху действащия днес календар на Православната църква. Все пак историческите ретроспекции са неизбежни и целят да осветлят съвременната богослужебна практика. Връщането в историята не е нищо повече от връщане към традицията. Познаването на историята е познаване на традицията и следователно дава предпоставки за разбирането и правилното позициониране спрямо съвременния богослужебен и, съответно, празничен календарен ред на Църквата ни, която с право се възхвалява като исконната традиционна Църква.

Темата е изключително широка и сложна. Ще се опитаме да я опростим, доколкото е възможно, пропускайки подробностите, а при нужда – очертавайки само контурите. Ще се опитаме да останем в рамките на най-основното, което понякога не е привидно най-полезното. Вярваме, че човешкото знание е нещо божествено, белег на „образа Божи“, нещо, което отличава човека и го разграничава от останалото безсловесно творение. Върху това се изграждат теорията и практиката. Така ни се иска да вярваме, че този доклад ще придаде на конгреса нужния познавателно-исторически фундамент, върху който да се крепят теоретичните и практичните проблеми, които се отнасят до календара на Църквата и които, от своя страна, са обект на разискване в докладите на другите участници.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Beograd House of PatriarchateУвод

Днешната Белградско-Карловацка архиепископия е църковно-административна единица на Сръбската православна църква (СПЦ), която обхваща първопрестолния Белград, със Земун, и непосредствената област (Кърняча, Земун поле, Гроцка, Мали Пожаревац, Барич, Умка, Ритопек). Това е една от най-старите епископии на СПЦ, която съществува без прекъсване от времената на древната Църква до днес. Най-напред Белград е бил епископия, а днес е Белградско-Карловацка митрополия. На географски малката територия на тази митрополия днес живеят около два милиона души или 27% от населението на Република Сърбия.

Обширната и детайлна история на Белградско-Карловацката архиепископия не е представена тук. За съжаление тя все още не е написана. Тук представяме само кратък исторически преглед на основните сведения, които ни показват единствено голямото значение на християнско-православното минало на Белград. Най-напред, в гръцко-римско време Белград е седалище на епископ и важно християнско и духовно средище в тази област на Югоизточна Европа, за да стане в ново време патриаршеско седалище на Сръбската православна църква.

Настоящият кратък духовен пътеводител през Белград и неговите светини[1] ще представи основни сведения за историческите храмове, манастири и параклиси, както и за тези, които са изградени в ново време. Пътеводителят е замислен като основно и практично информационно пособие, стимул за по-широко и всеобхватно проучване на богатото и разнообразно духовно минало на Белград и духовен указател за неговите набожни жители.

Отваряне на целия текст

Автор Олга Седакова

Olga SedakovaВероятно следва да започна с обяснение на заглавието – какво означава „след“? Възнамерявам ли да съобщя, че безрадостната (във всеки случай за хуманитарните хора[1]) епоха „след-всичко“, „post-al“, епохата „след края“, която по силата на самата своя пост-финалност се смята за безкрайна, е приближила към своя край? И че ние с облекчение отваряме нова страница – най-сетне нова, след като всички окончателно са се уверили в невъзможността на всяка новост?

… и всичко отново отначало…[2]

Възможна ли е обаче тъкмо тази пастернакова строфа след постмодернизма? Причува ми се: „не“. Не че постмодернисткият студ е убил тази или множество други прекрасни строфи, не. По-скоро сам той замлъква и се разпилява пред сериозните неща, подобно на, по думите на Бах, „дяволски вопли и монотонно хленчене“.[3] Това обаче, което той е направил, и то трябва да му се признае, е, че е прикрепил, пригвоздил е тези сериозни неща към „тяхното време“, към някакво радикално друго време, към до-пост-модернисткото състояние на света и на човека. Боя се, че да се каже нещо ново, така или в този дух, след постмодернизма би било неубедително. На този призив отговарят някак по друг начин. Ако разполагахме с много примери за удачни отговори, тогава би могло и да се говори за „след“ в оптимистичен смисъл. Нищо подобно обаче, струва ми се, не се забелязва – във всеки случай поне не и на повърхността на публичната култура.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

David B Hart1. Какво е капитализмът?

Търговията по същество е сатанистка.
Търговията е заплащане за нещо,
дадено назаем с условието:
плати ми повече, отколкото ти давам

Шарл Бодлер,

Mon cœur mis à nu

Нямам напълно задоволителен отговор на въпроса, поставен в заглавието на тези размисли, но смятам, че верният подход към отговора може да бъде очертан, ако в началото се постараем да изясним понятията. В днешно време, особено в САЩ, думата капитализъм се е превърнала в нелепо всеобхватно понятие за всяка форма на икономически обмен, без значение колко примитивен и базов е той. Приемам обаче, че тук ще я използваме в по-конкретен смисъл, като термин, който описва една епоха от историята на пазарната икономика, започнала същински едва преди няколко века. Капитализмът, както го дефинират много историци, е сбор от финансови конвенции, придобили форма по време на индустриализацията и постепенно изместили меркантилизма от предходната епоха. Следвайки дефиницията на Прудон от 1861 г., това е система, в която като общо правило тези, чийто труд създава печалбата, нито притежават средствата за производство, нито се радват на плодовете на своя труд.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicНай-вече на манастирите трябва да се благодари за това, че сърбите не са се помохамеданчили

митр. Стефан (Стратимирович)

Общо погледнато монашеството e същинската структура на Църквата и без него Църквата не може да се мисли. Когато става дума за статута на монашеството и на манастирите при сърбите в края на 18 и началото на 19 в., във връзка с Първото въстание на сърбите в Османската империя, трябва да се имат предвид няколко главни житейски факта: 1) в тези времена при сърбите Църквата не съществува самостоятелно – тя е в състава на Константинополската патриаршия (от 1766 г.), която и сама живее в много тежки условия, за което най-добре, освен всичко останало, свидетелства фактът, че за много кратък период от време на трона на Вселенския патриарх се сменят много личности – Прокопий (1785-1789), Неофит VІІ (1789-1794; 1798-1801), Герасим ІІІ (1794-1797), Григорий V (1797-1798; 1806-1808; 1818-1821), Калиник ІV (1801-1808; 1808-1809), Йеремия ІV (1809-1813) и Кирил VІ (1813-1818), а монашеството е тясно свързано с този факт и не може да се разглежда изолирано от него; 2) висшето свещенство, епископите, са рекрутирани от Константинопол по сръбските етнически простори, а монашеството е предано и от край време свързано с епископите, и 3) животът и съществуването на Църквата и при сърбите е обусловено от факта на вековната подчиненост на иноверни политически завоеватели като турците или ислямизираните народи в Османската империя. Следователно и монашеския живот във въстаническа Сърбия преди повече от двеста години ние трябва да разглеждаме, имайки предвид главно тези три факта и обективните обстоятелства, в които живеят сръбският народ и неговата църква.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaНа пръв поглед изглежда, че съществува противоречие, своеобразна опозиция между странноприемниците като място за подслоняване на хора на път, чужденци, и манастирът – като място на хора, направили избор в полза на уединението и „пустинята“ в преносен и в буквален смисъл. Две са пресечните точки, където тези два начина на живот се пресичат: във византийския културен контекст и странниците, и монасите са „чужденци“. Монахът като гражданин на небесното царство е „странник“ по своя житейски избор, той е чужд на света, макар и пребивавайки в него. От друга страна, пътуващият поклонник или просто пътникът придобиват в християнската империя особен статут, почти свещен на хора извън „своето място“, които търсят Божието. Хора, които едновременно се нуждаят от помощ и закрила, но и могат да осигурят такава чрез Божието благословение на гостоприемството и на тези, които го осигуряват. Прототипът на странника е зададен от самия Христос с евангелските думи: „Зверовете имат леговища, и птиците – гнезда, а Син Човешки няма, де глава на подслони“ (Мат. 8:20). Нещо повече, Христос отъждествява Себе си с тази категория „пътуващи хора“: „Странник бях име приютихте…“ и „доколкото сте сторили това на един от тези малките, на Менe сте го сторили“. Тази перспектива поражда своеобразната култура на движението, придобила своите характеристики в периода 4-8 в. и станала отличителна за християнската цивилизация както на Изток, така и на Запад.[1] В Античността религиозното пътуване няма за цел посещаване на „свети места“, а на святи хора – живи или мъртви.[2] Стремежът към общуване лице с лице е бил водещ мотив за християнските странници. От друга страна, този тип пътуване е своеобразен религиозен израз на духовната бездомност, на временното изгнаничество, израз на убеждението на тогавашния вярващ човек, че той е „само временно на тази земя“. Тъкмо затова странноприемницата е естествена, бих казала, интегрална част от живота на византийския манастир. Разбира се, не всеки манастир е имал възможността да поддържа странноприемница, но всеобщото разбиране за странника като земно отображение на скитащия Христос води до създаването на една удивително богата мрежа от благотворителни заведения във Византия, която впоследствие става образец както на Запад, така и в славянския християнски свят.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovКогато преди пет години основахме списание Нов град, неговото заглавие даваше повод за недоразумения.[1] Във втория брой бяхме длъжни да разясним, че градът, в чието строителство възнамеряваме да участваме, е земен град – ново общество, което е длъжно да излезе от кризата на съвременния капитализъм. Помолихме нашият Нов град да не се смесва с Небесния Йерусалим, който съзерцаваме отвъд пределите на историята – като завършек на цялата човешка култура.

От тогава се случиха толкова много страшни събития, старата земя на Европа даде толкова пукнатини и вулканът на войната с такава яснота дава да се разбере за неговото пробуждане, че появата на есхатологичните настроения в християнския свят не трябва да учудва. Те се забелязват и в западното християнство – винаги толкова трезво и толкова културолюбиво, което в продължение на много векове сякаш беше позабравило за края. Руската религиозност винаги я е отличавала една особена есхатологична напрегнатост – и в народната стихия, и в новата ни православна мисъл. Богословието и философията на Владимир Соловьов, Николай Фьодоров, Николай Бердяев, о. Булгаков са есхатологични – макар и в различен смисъл. Не се налага да се удивляваме на това, че и някои близки сътрудници на Нов град изживяват остро вечната есхатологична тема на християнството. Отзвуци от такива настроения читателят ще намери и в настоящия брой на списанието. Ще бъдат ли те разбрани? Няма ли да създадат впечатлението, че Нов град изменя своята позиция и отваря вратата за неприятеля – за разрушителите и социалните нихилисти?

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме