Българското Освобождение и архимандрит Галактион Хилендарец (1830-1894)

Най-страшни, тежки и мъчителни дни преживяло населението от Елена и околността ѝ заедно с дядото духовник, чорбаджиите и първенците през бурната пролет на бунтовната 1876 г., най-вече когато войсковата част, която временно пребивавала в Елена за пазене на реда, а най-вече за парализиране на въстаническите приготовления и движения, била заменена с един табор от 200-300 души башибозуци, вербувани от най-свирепите и жестоки турци от Тузлука (днес района около гр. Търговище, бел. ред.), алчни за клане, обир и грабеж, под главатарството на най-свирепия, най-жестокия в целия Търновски санджак звяр в човешки образ, известния търновски първенец и богаташ Хаджи Дервиша. Извън кражбите и грабежите, вършени ежедневно над мирното и трудолюбиво население, оскотелите башибозуци често са проявявали престъпни волности, нанасяли побоища и заплашвали със сеч и клане, манифестирайки тази закана с явното точене на ятаганите си по улици и мегдани.

- Ужасите и страхотиите – казваше ми един ден покойният дядо архимандрит Галактион, – които преживя населението, ние – духовенството, първенците и дори чорбаджиите, не се поддават на описание. Те само се чувстват от тези, които са ги преживели. Благодарение на Всевишния ужасните дълги дни преминаха и постепенно станаха все по-добри и по-добри, докато най-после изгря зарята на отдавна мечтаната златна свобода – духовна и политическа.

Не биха могли да си представят нито свирепствата, нито зверствата, нито ужасните изстъпления, които, подобно на Батак, Перущица и Бояджик биха сполетели населението на Елена, ако по една щастлива случайност помощникът на свирепия Хаджи Дервиша не бе Скендера – човек почетен, с добро сърце, незлоблив, набожен, честен, милостив, добросъвестен и добродушен, с характер, противоположен на характера на началника си, известен и ползващ се в целия търновски район с голямо влияние пред пашата и големците в Търново. Благодарение на това свое влияние той е укротявал свирепия главатар, обуздавал е, понякога дори със строги санкции, оскотелите башибозуци и е държал връзка с мюдюрина Янко Белалията, с чорбаджиите и с първенците, смачквал е, дори прикривал някои случки и с това е отстранявал по-големи и по-страшни неприятности от тези, които са се случвали, както се каза по-горе, през пребиваването на башибозуците в Елена.

И в тези тежки времена дядо духовник Галактион и събратята му – свещениците, уповавайки се на Всевишния, нито за момент не са манкирали на длъжността си – крепили са духа на паството си, напътствали са го към добро, търпение и послушание, вдъхвали са му вяра в Бога – в бъдните по-добри дни и са се молили за избавлението му от несносните страшни и едва поносими и ужасни страхове и теглила, които са измъчвали всички. И действително Всевишният чу воплите, стенанията и молитвите на духовенството и на населението и ненадейно един ден главатарят на башибозуците получава от търновския мютесарифин (окръжен управител, бел. ред.) паша една заповед, с която му се предписало веднага с всички башибозуци да напусне Елена, да отиде в Тузлука и там да ги разпусне да се разотидат по домовете си мирно и тихо. Заповедта била изпълнена и населението възрадвано благодарило на Бога за избавлението си от ужасните страхотии, които преживя.

Всички тези въстанически и революционни борби не можели да не обърнат вниманието на европейските велики сили и последните да не направят, поне за очи, нещо за облекчение на съдбата на поробените и потиснати християнски народи в пределите на Османската империя. И те свикали през есента на същата 1876 г. в турската столица Цариград една конференция, за да изработи проект за реформите, които предстояло да се направят от императорското турско правителство в пределите на Европейска Турция.

Свикването на тази конференция направило добро впечатление на целия европейски свят и се посрещнало от целия български народ с радост, облекчение, задоволство, вяра и надежда за бъдещи по-спокойни и щастливи дни. С радост и такава надежда посрещнал конференцията и дядо духовник Галактион, но както той, така и българският народ останали крайно разочаровани, след като впоследствие се разбрало, че турското правителство въпреки съветите и настояванията на великите сили отказало да приеме и приложи в държавата си изработените от нея в проект реформи.

Най-накрая руският император Александър Втори – цар Освободител, след като правителството му изчерпало всички легални средства за прилагане на проектираните реформи, се убедил, че нито решенията на конференцията, нито енергичните ноти на правителството му биха принудили султана да приеме реформите и да вземе сериозни мерки за подобряване на участта на християнското население на Балканския полуостров, на 12 април 1877 г. прокламира в гр. Кишинев манифеста за обявяването на освободителната война.

Преминаването на освободителните руски войски през Дунав, превземането на Търново, приближаването и пристигането им в Елена със задоволство и неизразима радост се очаквало от дядо духовник Галактион Хилендарец, от бунтовниците революционери и от цялото население. Неспокоен и смутен изглеждал само представителят на залязващата турска власт – еленският мюдюрин Янко Белалията, който не скрил от дядо духовник опасенията и страха си, като българин на турска служба, от руските войскови началници и намерението си да избяга от Елена.

- Не – му казал дядо духовник, – ти няма да направиш това, ти ще останеш на мястото си, докато бъдеш заменен от новата власт с друго лице. Ти нищо лошо като мюдюрин на никого не си направил, напротив, направил си всичко, което си могъл да направиш за запазване на населението от зло, както и за запазване, прикриване и протежиране на народните ни дейци, въстаници и бунтовници, следователно ти няма защо да се страхуваш и да бягаш от Елена, докато аз и народните дейци сме тук. Ние ще кажем какъв си като човек и като турски чиновник, какво си направил за запазване на населението и на народните дейци. – Тези думи успокоили мюдюрина и той останал на мястото си.

Най-после дългоочакваната свобода озарила Елена – на 30 юни 1877 г. три сотни (отряда, бел. ред.) донски казаци с две оръдия, под началството на полковник Чернозубов, пристигнали в Елена, най-тържествено и възторжено посрещнати от населението, учениците и учителите, начело на дядо духовник архимандрит Галактион и на цялото духовенство; облечено в църковни дрехи и с хоругвите с хляб и сол. След малък престой в Елена те отпътували за с. Беброво. На главната улица – от края на Еловската махала до долния край, през която освободителите преминали, жителите били извадили пред къщите си каци, пълни с вино, хляб, сирене и нарязани парчета сланина, бутове и рибици, които раздавали на войниците. „Радостта, въодушевлението и ентусиазмът на еленчани – много сполучливо казва г. Марко Дичев – не се поддават на описание“.[1]

Донските казаци достигнали до с. Ахметлии – турско село на 20 км от Елена, сега село Константин, кръстено на името на известния генерал Константин Адриянович Рудановски, и не намирайки в тази страна противник, на следващия ден, преминавайки пак през Елена, без да оставят войници и комендант, настигнали в Хаинбоазкия проход ядрото на колоната, от която били отделени след един преход от 80 км.[2]

След 7 дни – на юли същата година – драгунски полк под командата на полковник Лермонтов пристигнал в Елена. Последователно в Елена са пристигнали различни войскови части, които заели позиции около Елена.

Командващият войските в Елена и в околността ѝ, считайки положението на заетите места за затвърдено, е назначил комендант в Елена. Наскоро пред него се явили изповедникът дядо духовник архимандрит Галактион Хилендарец, поп Никола Попстоянов, учителят Никифор Попконстантинов, учителят Стоян Робовски и Михаил С. Гунев с Янко Белалията, представили го на коменданта като дотогавашен представител на турската власт – еленски мюдюрин, препоръчали го като един от рядко добрите българи на турска служба, които са пазили и защитавали българското население от турските несправедливости, които са съчувствали на българското революционно освободително дело и дори го подпомагали, които са закриляли и дори предупреждавали народните дейци за нарежданията и мерките, които турските власти предприемали против тях, и които въобще са протежирали нашето население, и са помолили коменданта да му разреши да се завърне в родния си град Търново.

Представянето и препоръката направили приятно впечатление на коменданта и той, след като им благодарил за това, поздравил бившия мюдюрин Янко Белалията за патриотичното му държание към сънародниците му и му разрешил да замине за Търново, когато пожелае.

На честите престрелки и схватки, които почти ежедневно ставали, населението от града и околните села свикнало и не обръщало никакво внимание, защото твърдо вярвало в непобедимостта на руското оръжие. Схватката обаче на 22 ноември сутринта към 6 часа се превърнала в цяло сражение, последвало настъплението на многобройната армия на Сюлейман паша, състояща се от редовна войска, черкези, башибозуци, зебеци и др. Като принудило храбрите защитници – руските войски – да започнат в боен ред да отстъпват, населението от околните села се смутило, уплашило и започнало да бяга (направо през Елена) към манастирите – Капиновския „Св. Никола“ и Плачковския „Св. Илия“, към фидовските, еленските и капиновските лозя, към Търново, Лясковец, Горна Оряховица и към други села. Бягството на селското население и отстъплението на руските войскови части всяло страх и суматоха и в еленското население, което последвало селското – започнало с най-необходимото, което можело да вземе, да бяга за същите места. Напуснал Елена и изповедникът дядо архимандрит Галактион Хилендарец и вечерта пристигнал в манастира „Св. Никола“ (Капиновски, бел. ред.), разположен в началото на разкошното дефиле, наречено Горния боаз, на шосето Търново-Елена, ремонтиран в днешния си вид от братята монаси хаджи Теодосий и хаджи Кесарий Хорозови от Елена. Първият – хаджи Теодосий, е бил и игумен на същия манастир. Починал е и е погребан в него. Вторият – хаджи Кесарий, е построил и девическия манастир „Св. 40 мъченици“ в с. Мерданя, Търновско. Бил е кандидат за Ловешки митрополит през 1873 г., а по-късно и за Търновски митрополит. Починал е и е погребан в Мерданския манастир.

Манастирът и огромният му двор са били препълнени с бежанци и руски войници, ранени при геройската защита на Елена и населението ѝ.

Храбрите драгуни, за да задържат натиска на противника, да прикрият отстъплението на отряда и да дадат възможност на населението да избяга, да се спаси, го атакували, а две оръдия от Яковските височини открили огън. „Смелото движение на драгуните и сполучливият огън на артилерията – пише в рапорта си началникът на Еленския отряд генерал-майор Домбровски[3] до началника на руските войски около Търново княз Светополк-Мирски – спряло по-нататъшното ни преследване от противника. Отрядът в пълен ред продължаваше да се оттегля. Прикривайки се от драгуните, артилерията към 6 часа вечерта зае по-рано укрепената местност Сеновкос, а към 8 часа пехотата, прибирайки ранените си, в пълен ред пристигна на позицията, която зае траншеите. Отрядът отново беше готов да посрещне неприятеля; храбрите защитници на Елена не паднаха духом, но и турците не посмяха да ги преследват“.

След известен престой, почивка в манастира, дядо духовник Галактион поискал заради голямото множество от хора поне той да не заема място и да отиде в съседния манастир „Св. Илия“ (Плаковски, бел. ред.), където хората са по-малко, но приятелят и негов събрат – игуменът на манастира архимандрит Софроний, се противопоставил: най-настоятелно го помолил да се откаже от намерението си, за да му бъде полезен в това тежко, трудно и неизвестно време, поне с упътванията и съветите си. Останал в манастира, дядо духовник застанал напълно в услуга на манастира, на населението и най-главно на ранените руски герои – защитници на Елена, настанени в стаите и дори в коридорите на манастира. По негово нареждане се отслужи панихида за падналите по бойните полета около Елена руски офицери и войници и за избитите българи – мъже, жени и деца, и молебен за здравето на живите герои, на спасеното българско население и за победоносното руско оръжие. Независимо от това, той навсякъде в манастира и дворовете му е обикалял нашето уплашено население, окуражавал го е и му е внушавал вяра в непобедимото руско оръжие, което е спряло турското настъпление, в свободата на България и в по-светлите бъднини на българския народ.

На 28 ноември 1877 г. паднал обсаденият Плевен, паднал и храбрият му защитник Гази Осман паша, заедно с цялата си армия, която била пленена. Тази била приятната новина, която в края на месеца като мълния се разнесла от уста на уста и изпълнила с радост сърцата на всички обитатели на двата манастира, на близките и далечни колиби и еленските лозя и т. н. Три дни след падането на Плевен Сюлейман паша по заповед на турската главна квартира напуснал Елена и с армията си се оттеглил към Котел и Сливен. На 1 декември същата година руските войски отново влезли в Елена и овладели селището, влезли в него и мнозина по-смели и по-безстрашни еленчани, които, подпомогнати от войниците, изгасили много здания и църквата „Рождество на Пресвета Богородица“, изпълнена с жито, размесено с барут, подпалени от турците при ограбването и напускането на Елена, прибрали и погребали разхвърляните трупове на руски войници и българи – мъже, жени и деца, избити по най-жесток и зверски начин от башибозуци, черкези и други нередовни турски войници. Турците, преди да се оттеглят, били събрали и погребали труповете на убитите си войници, башибозуци и други. Взели със себе си и всичките си ранени.

От 2-ри същия месец започнали да се завръщат в Елена избягалите ѝ обитатели. На 3-ти или 4-ти се завърнал и дядо духовник Галактион. Заварил метоха разграбен, а хубавата му библиотека, състояща се от старославянски, старо- и новобългарски, руски, сръбски и други книги, разпилени в целия двор, разкъсани и изпоцапани. Събрал здравите и чисти книги, внесъл ги в стаята си и ги наредил на полиците, по които ги бил оставил при напускането на Елена на 22 ноември същата година. Между изцапаните и изпокъсани книги той намерил и отец-Паисиевата История славяноболгарска о народах и о царех и святих и о всех деяния болгарских в ръкопис,[4] която приятелят му Сава Попхристов Кършовски, преди да емигрира в Румъния, му бил поверил за запазване и използване, Кириакодромион от епископ Софроний Врачански, издаден в Римник през 1806 г., Митарства, издадена през 1817 г. в Будин, и др.

Голяма мъка изпитал дядо духовник за унищожените книги, но най-голяма такава изпитал той за отец-Паисиевата история.

На храмовия празник на старата църква „Св. Никола“, макар и засегната от една граната, на тезоименния ден на главнокомандващия руските храбри освободителни войски, Негово императорско височество великия княз Николай Николаевич, на 6-и същия месец – св. Никола, по нареждането на командващия руските войски във и около Елена, дядо духовник Галактион в съслужение с руския военен свещеник и завърналите се няколко свещеници отслужил тържествена литургия с благодарствен молебен за благоденствието на цар Освободителя, Всеруския император Александър Втори, на Великия княз, на Руския императорски дом, на руското войнство, на останалите живи войници, на руския и нашия народи и за избавлението им. На литургията и молебена присъствали всички завърнали се еленчанки и еленчани и целият гарнизон. Били произнесени речи от дядо Галактион, руския свещеник и коменданта на гарнизона.

Вестта за подписването на Санстефанския мирен договор, направено на 19 февруари 1978 г., и за създаването на Санстефанска България в границите на същия договор се посрещнала с неизразима радост от целокупния български народ, радост, която не се поддавала на описание, а само се чувствала. Такава радост изпитал и дядо духовник, чийто роден край се включвал в пределите на новоучредената държава – свободна и независима България.

Завърналото се население в Елена и селата, след като прекарало разни болести и епидемии – последици на всяка война, заживяло новия свободен живот, предало се на мирновременните си занятия и усилено заработило за стопанско-икономическото си възстановяване, подпомагано, окуражавано и насърчавано и от изповедника дядо духовник.

Когато в цялата страна, окупирана от руската армия, се установила редовна съдебно-административна власт и пътуването било разрешено и ставало свободно и безопасно, дядо духовник Галактион, чиято обич и привързаност към Елена, селата и населението бяха добре познати, обичайки не по-малко родния си дивен, чаровен, прелестен и прекрасен Пирински край, родители, роднини и близки, счел за свой наложителен дълг да посети този райски кът и да види своите близки и съселяни.

Бил поощрен към това посещение на родния край и на родителите си от приятелите си хаджи Хр. Михайловски, Иван хаджи Тодоров, Никифор Попконстантинов, Сава Попхристов Кършовски, който наскоро се завърнал от Румъния и се установил в Елена, Стоян Кънчов Симидов, Михаил хаджи Ст. Михайловски, учителя Илия Ст. Бобчев, М. Т. Радивоев, Милан К. Миланов, Никола Кънчев-Миланов, Петър В. Горбанов, Дичо Марков, Юр. Марков, Юр. Жупунов и др.

За целта той, след като получил от управляващия Търновската света Митрополия архимандрит Стефан Радков благословия за отпътуване, направил постъпки пред коменданта на града – окръжния началник, поручик от императорската гвардия Константин Адриянович Рудоновски, за да му разреши да отпътува за Неврокоп.

Разрешителното било издадено и дядо духовник Галактион в първите дни на месец април 1878 г. отпътувал през Твърдица, Нова Загора, Пловдив за с. Кремен – Неврокопско, където след няколкодневно пътуване благополучно пристигнал. Там, посрещнат най-радушно не само от приятно изненаданите си родители, роднини и приятели от детинство, но и от добродушните и набожните си съселяни, които изказали задоволство от пристигането му и радост да чуят служенето и проповядването му, той останал в тяхната среда повече време, отколкото предполагал. Точно колко дни дядо духовник е престоял в с. Кремен, в кои други села е ходил и служил, не се знае, защото това съм пропуснал да отбележа в бележника си.

В този красив Пирински край, озарен от ореола на политическата свобода, дядо духовник, във възторг от тази свобода, е прекарал радостно, весело и приятно времето си. Мили, приятни, скъпи и неизгладими спомени е отнесъл от този мил роден кът, от свободата и пребиваването си между близките и сънародниците си.

Преди да напусне родния си край и да се завърне в Елена, дядо духовник пожелал да посети Света гора – Хилендарския манастир, и да се види с игумена и събратята си. За тази цел той направил постъпки в Неврокоп и получил позволително. Турските погранични власти обаче, със или без право, не му позволили да продължи пътуването си и той се завърнал в Неврокоп и в Кремен, престоял още няколко дни, напуснал родния кът и близките си и през май отпътувал през Пловдив за Елена.

В Пловдив престоял 2-3 дни. Там се видял с мнозина познати и приятели, с които отдавна не се бил срещал, между които били и митрополит Натанаил, архимандрит Методий Кусевич и отец Генадия – Скитника. Последните, доволни от срещата си с отец Галактион, беседвайки с него по разни църковни и политико-обществени въпроси, му подметнали да приеме протосингелско място, но той, чувствайки се задължен както към Хилендарския манастир, така и към Еленския метох и населението в Елена, по един деликатен и вежлив начин отклонил това предложение.

Беседвайки по положението на току-що освободената и окупирана още от освободителните войски България, митрополит Натанаил и архимандрит Методий Кусевич не скрили от архимандрит Галактион голямата си загриженост за съдбата на новосъздадената Санстефанска България от решенията на конференцията, която европейските велики сили проектирали да свикат за ревизиране на Санстефанския договор, сигурно в полза на Турция (става дума за т. нар. Берлински конгрес, 13.6.-13.7.1878 г., бел. ред.).

*   *   *

Представените тук спомени са откъс от книгата за архимандрит Галактион Хилендарец (1830-1894 г.), издадена от Панайот С. Кършовски през 1932 г. в град Елена, която вписва биографията на духовника в преломните политически и обществени събития от втората половина на 19 в. Бъдещият архимандрит е роден през 1830 г. в с. Кремен, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско), от „благочестиви родители, ученолюбиви и заможни – баща Иван Бърдаров и майка Анастасия Иванова. След като учи в родното си село и в Неврокоп, баща му го „предава“ на Хилендарския манастир на Света гора, където е приет за послушник и става монах. Скоро е ръкоположен в дяконски чин, а „проявените дарби при четене и пеене в църква, хубавият и мелодичен глас“ подтикнали игумена да го изпрати да довърши образованието си в тогавашното Белградско духовно училище. Оценен високо от преподавателите си, там „младият дякон сериозно се предал на работа в училището и показал примерно поведение, голям успех и редки дарби“. Тъкмо в Белград той се запознава и привлича вниманието на белградската българска емиграция, което впоследствие го прави и един от участниците в освободителните борби. След като завършва Белградското духовно училище, той се завръща в Хилендарския манастир и е ръкоположен в йеромонашески чин, а през 1868 г. е изпратен в Хилендарския метох в Елена. Както се посочва в книгата, тук „той проявил голяма духовно-просветна дейност“, но наред с това в Елена духовникът създава и среда „от революционери – църковници, чорбаджии, учители и еснафи, в която често са се разисквали църковно-училищни въпроси и въпроси от духовното ни възраждане и освобождение“. Архим. Галактион остава в Елена до смъртта си през 1894 г. Представеният тук откъс се отнася до събитията в Елена по време на Априлското въстание и последвалата Руско-турска освободителна война.

* Из книгата Архимандрит Галактион Хилендарец: Живот и дейност във връзка с редица исторически събития, издадена в Елена през 1832 г.; откъсът от книгата е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (211), 2026, с. 14-21 (бел. ред.).