Радва се новото творение

Продължение от „За тебе, Благодатна, се радва цялото творение…“

Като прославя слизането на Господа в ада и паметта за Неговия невярващ ученик, Тома Близнак, на утринната Църквата пее този светилен:

„Днес пролетта благоухае и новото творение се радва“.

*   *   *

В началото на всенощното бдение, по време на прекадяването на целия храм – при умилителното пение на Предначинателния псалом – ние припомняме сътворяването на Вселената от Бога. Както някога Дух Божи се е носил над бездната (Бит. 1:2), така и сега, в полумрака на вечерното сияние на лампадите, при осветените ликове на светите икони на Божиите угодници, се възнася благовонният кадилен дим под тъмните – почти черни – сводове на храма.

От клироса се раздава величественият поетичен разказ за сътворяването на света: разказ, по-поетичен от който ни е трудно да си представим. В паметта ни изплува цялото сътворяване на Вселената и ние чуваме повтарящото се утвърждаване на Псалмопевеца: „Всичко си направил премъдро…“ (Пс. 103:24). И всекидневно във вечерния полумрак се повтаря дивният разказ за Шестоднева. Припомнят се богомъдрите, величествени думи на св. Василий Велики и св. Амвросий Медиолански, в паметта се появяват характерните контури на старинните икони със същото съдържание: „Шестоднев“. Всяка вечер на нас ни е дадено да си спомняме за това, да се удивляваме на милостта, величието и благостта на Твореца.

„Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро“ (Пс. 103:24).

„И видя Бог, че това е добро“ (Бит. 1:12).

Всичко е добро, всичко е красиво, всичко е прекрасно и премъдро – всичко, което е излязло из ръцете на Преблагия и Премъдър Творец. Именно в умирената и тиха (след уличния шум) обстановка на вечерната служба така особено се усеща премъдростта на Творението и съвършеното блаженство на Твореца при вида на създадено от любовта на Неговите ръце. Бог – в Своя покой – е съзерцавал неизречената хармонична красота на съвършеното творение, която не е била нарушавана от никакво зло, от никаква развала, защото всичко е било „твърде добро…“ (Бит. 1:31).

Земята, плуваща в лазурния миров простор, сред стройния хоровод на небесните светила – Земята, къпеща се в златните ручеи на прекрасното, ярко Слънце. Обширните водни пространства, отразяващи лъчите на все още неопетненото Слънце: ярко, сияещо, огнено… И зелената, кадифена трева, и свежата зеленина на дърветата, която диша и се наслаждава на пàрата, излизаща от земята и оросяваща лицето ѝ (Бит. 2:6). И животните – „малки и големи“ (Пс. 103:25), и птиците, летящи и гмуркащи се, и премятащи се през глава из безпределния лазур, и реещата се високо-високо в небето чучулига, и рибите из водите и под водите, и цялото видимо творение се наслаждава на прекрасно и премъдро устроената Вселена. Бог, Който от любовта Си е създал всичко това, Сам бидейки Любов, обича цялото творение и с любов го наблюдава в Своя покой и Своето блаженство, и му се любува, наслаждава му се, защото всичко е твърде добро и всичко е сътворил премъдро.

От висотата на великия Престол на Своята слава, седящ „на херувимите“ (Пс. 79:1), Господ Вседържител съзерцава намиращата се под Него вселена. Това е толкова реално изразено в Св. Писание чрез прекрасната гръцка дума „сложение“ на света или по-добре „бросание“ на света – сякаш Господ, творейки света, го е пуснал в пространството.[1]

В своето богослужение Православната църква винаги е преживявала това блажено съзерцаване, когато Бог е наблюдавал прекрасната картина на Своето творение. Не само в дивните псалми-апологии на св. цар и пророк Давид и във ветхозаветните песнопения, възприети от нас, но и в молитвите на св. божествена Евхаристия, Църквата възпоменава това съзерцаване на прекрасното творение. С думи, единствени по рода си според своята сила и вложеното в тях величие на поетическото чувство, за това говори дивната молитва от Апостолски постановления, заедно с молитвените фрагменти от второто и от третото столетия. В молитвените преживявания на Божиите съвършенства подробно се описва и сътворената красота на света, заедно с гражданина на света – с човека, който е показан като украшение на света. Във всички древни молитви от тези литургии и в молитвите от Литургията на св. Василий Велики се чува това молитвено преживяване от Църквата на красотата на тварното битие.

Творението и неговото първоначално състояние са намерили вярно отражение в Църквата, в нейното литургично разбиране и нейното преживяване. В живото съзнание на Църквата, в нейните молитви всичко това се съзнава и всичко се сплита в стройната и хармонична система на един действен православен възглед за света.

А затова в нашето богослужебно разбиране своя израз е намерило и падението на Адам, и последвалото изменение на творението. Грехопадението на човека е космическо явление, съпроводено от изменение на цялото творение. Грехопадението не е само едно изменение вътре в човека, не е само нарушаване на неговата лична хармония. То е, също така, и изменение на целия строен и хармоничен облик на Вселената, до известна степен изопачаване на всичко сътворено. Богослужебният материал в Постния триод отбелязва космичността на това явление в Неделя сиропустна, която е посветена на възпоменаване на Адамовото падение:

„Слънцето скри лъчите си, луната и звездите станаха кръв, планините се ужасиха и хълмовете потрепераха, когато Раят беше затворен. Излизайки, Адам с ръце се удряше по лицето и казваше: Милостиви, помилуй мене, падналия“.[2]

Със същата сила и реалистичност е отразено състрадаването на творението и при описанието на другото космическо явление – Изкуплението.

Това състрадаване на творението продължава от момента на грехопадението и до днес. Защото, по волята на Създателя, заедно с човека, цялото творение е попаднало под закона на тлението, претърпявайки едно вътрешно и органическо изменение. Най-ярко това е било изразено в учението на св. апостол Павел. Това изменено още от момента на грехопадението състояние на тварния свят е изразено от апостола с думите за стенанието и измъчването на тварите чак „досега“ (Рим. 8:22; срв. 8:10-21). В своите тълкувания върху посланията на св. апостол Павел, в това съ-боледуване на тварите св. Теофан Затворник, епископ Вишински, вижда усещане за болката на раждането, т. е. че бъдещето състояние на тварите вече е заченато; че то зрее в дълбините на самото творение, подобно на плода в майчината утроба. И тварите предусещат това, и затова те страдат и въздишат, заедно с човека.[3]

Но Бог не се е отрекъл от земята, не е възненавидял света, не е презрял творението. Даже в проклятието е нямало ненавист. Отхвърлената земя е била проклета от Бога чрез човека,[4] но Господ не е възненавидял, не е отхвърлил, не е оставил творението. Напротив, продължавал е и по-нататък Своя премъдър промисъл за него. Продължавал е и нататък да го води към деня на изкуплението и избавлението. Земята прорасла „тръне и бодили“ (Бит. 3:18), но Господ не се отказал от нея. Както в предвечния Божи съвет, в изпълнение на божествената любов, е бил създаден светът, както дотогава Господ обичал прекрасния създаден от Него свят, така Той и от онзи момент нататък продължил да обича грешната земя и падналото и изменено творение. Домостроителството Божие не се е препънало в този момент на грехопадението. В Божия съвет е било предвидяно и спасението на света, и изкупването от греха. Всенощната служба не свършва след Предначинателния псалом, затварянето на Царските двери и ектениите, които известяват и предобразяват падането на човека в греха, заключването на дверите на Рая и тленното, изпълнено с грижи житие. След всичко това идват предричането за Тихата светлина от Изток и цялото ветхозаветно домостроителство на Изхòда от Египет, чак до Дева Мария и утринната сияеща светлина и радостното утро на Христовото пришествие.

Централният момент на любовта към творението и към света е Въплъщението на Словото, защото „… Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:16-17). А колкото до православното богословие, централният момент е „и Словото стана плът“ (Иоан 1:14). Толкова много е завладяващото в тази истина, толкова много дълбочина и безгранични хоризонти се откриват за нашето религиозно съзнание, защото, както е казал и Великият Атанасий, „Бог стана човек, за да може ние да се обòжим“. От Въплъщението на Словото продължава тази ярка, светла нишка: Въплъщение – Възкресение – Преображение.

На православието е чуждо гностическо-манихейското отхвърляне на творението – православието е религия на аскетизма и преобразяването на плътта. Наред с аскетизма, с чисто апостолска свобода на духа тук се съчетават приемането на творението, любовта към природата, към красотата на мирозданието. А затова и нашите подвижници на най-строгия живот и най-голямата аскетическа напрегнатост са се оттегляли в непроходими гори, където в единение с природата са намирали за себе си утешение и укрепване в своя подвижнически молитвен труд. Природата, творението са им били близки, родни; били са за тях източник на богопознание. Не са странили от природата, а в благоговейното ѝ съзерцаване с ума си са се приобщавали към божествения Разум. Човек, който е мислещ и който живее близо до природата, не може да бъде атеист. Атеизмът (точно колкото и безвкусната теософия) е безплодна измислица на безумеца (срв. Пс. 13:1). Отделни, ярко проявяващи се в живота последствия от изменението на творението като диващината на привичките и озлобеността на зверовете са се изглаждали пред лицата на светите хора. Св. Герасим е хранил лъв, а преп. Серафим – мечка. Вместо вол, на преп. Наум Охридски е орала мечка – в житийната литература подобни примери не са малко. А нали и самият четиридесетдневен Пустинник „беше със зверовете; и Ангелите Му служеха“ (Марк 1:13).

Естественият живот на природата, във всички свои проявления, е живот близък на православието и е осветен от Църквата с нейните молитви, с нейните обреди. Историята на Църквата знае специални събори, които са били свиквани по въпроса за неумерения, извратен, сектантски аскетизъм, като например Третият поместен Гангърски събор през 340 г., постановленията на който са признати за общозадължителни за цялата Църква и на основание на който еретическото гнусене от месо и вино, и от брака е анатемосано от Църквата.[5] Целибатът в основата си е чужд и противен на православието. Като люлка на аскетизма и най-великото подвижничество Православният изток с рядка свобода успява да съвмести с тях и брака на духовенството и – което е най-забележително от всичко – на Първия вселенски събор в защита на брака на духовенството говори не някой друг, а св. Пафнутий – най-големият подвижник на своето време. Целият живот е благословен от Бога, природата е осветена, очаквайки в своето страдание и въздишки окончателното си прославяне.

*   *   *

Онези представители на ветхозаветното човечество, които са били останали верни сред многото изкушения, всевъзможното отстъпничество и падения спрямо Бога Творец и Промислител, с любов и в простота на сърцата са възприемали цялата земя и цялата природа. И, по повеление Божие, тези хора са принасяли на Бога начатъците от земните плодове, възнасяли са пред Бога жертви от всичко, което е било най-ценно и най-скъпо, най-красиво и насъщно в земеделския бит, защото това е било приятно на Бога. От чисто сърце се е принасяла тази жертва. Господ я е приемал с любов, в мириса на благоухание. Златната пшеница от плодородните, тучни полета и искрящите, тъмни, сочни гроздове на лозите, първенците от мъжки род от всеки добитък – всичко това се е принасяло пред Бога. И от далечните аравийски пустини, от финикийските пристанища, от приказните сирийски градове са били принасяни Богу, в Неговия храм, каденето на тамяна от дъхави смоли, ладан и смирна, най-ценните аравийски плодове… И всичко това – с вяра, любов и страх Божи се е принасяло, и Бог го е приемал.

И когато цар Давид решава да построи Богу дом – Йерусалимския храм, и предава това свето и велико дело на своя син Соломон, той свиква събрание и на всички обявява това и всички благославят Господа, и тогава пред цялото събрание той казва:

„… благословен си, Господи, Боже на нашия отец Израиля, от века и до века! Твое е, Господи, и величие, и сила, и слава, и победа, и блясък; и всичко, що е на небето и на земята, е Твое; Твое е, Господи, царството, и Ти стоиш над всичко отгоре като Властител. [и] Сега, Боже наш, Те славословим и хвалим Твоето величествено име“ (1 Пар. 29:10-13).

И принася Давид Господу, за Неговия храм, всичко, което е събрал и което е имал: хиляди таланти офирско сребро и злато, мед и желязо, скъпоценни и полускъпоценни камъни и оникс – всичко това от чисто сърце принася царят-псалмопевец към Престола Господен, принася го в жертва всесъжение на Господа и възкликва: „… от Тебе е всичко, и полученото от Твоята ръка Ти дадохме“ (1 Пар. 29:14).

Нима това не напомня за всекидневно чуваното от нас: „Твоето от Твоите на Тебе принасяме…“.[6]

Най-голямото приближаване на Твореца до творението се е случило в момента на Въплъщението, когато Словото става плът, когато Логосът Божи става човек и Божията майка събира разделилите се природи: „… събрала отхвърленото естество на нашия род с жителите на небето“.[7] И действително, тогава се събират небето и земята, и струващата се на несъвършените ни очи тънка линия на хоризонта е наистина заличена. От момента на Рождеството на Богочовека Иисус Христос, посрещнат от земята с най-добрите нейни дарове – от най-богатия Изток, и до деня на Неговото погребване в земята – в нов гроб и с аромати – целият Негов живот е бил безпределна любов към творението, в доброволно възприетия облик на Раб.

Не е било възможно Изпратеният заради спасението на света – от любов към света – да не обича света, да не обича красотата на този сътворен свят, да не се любува на тази природа, да не ѝ се наслаждава. Спасителят Господ не е изоставял красотата на този свят. След като е прекарал в пустинята четиридесет дни, изкушаван от княза на този свят, Той отива при същия този свят – за да го спаси от властта на неговия княз. Отива при хората, при живота и природата, при тварите, отива да ги обикне, да ги спаси, да ги преобрази. Той, Който в ръката Си държи всичко, е наблюдавал изгревите и залезите на Слънцето; облечен „със светлина като с дреха…“ (Пс. 103:2), Той е наблюдавал стройните хороводи на небесните светила над Йорданската пустиня; Той – „Този, Който повеси земята върху водите…“,[8] е гледал зелените маслинови дървета, лозята; Той, Който със Своята десница е насадил това лозе – Неговата Църква,[9] е наблюдавал жълтеещите ниви и всичко онова, което е било създадено от Него – Твореца, за Негова слава. Обичал е всичко това и нищо от него не е отхвърлял, нито е проклинал. От нищо не се е гнусил, както не се е гнусил и от човешкия род, нито е отхвърлял човешкия род – валящ се в бездната на греховете си и очакващ избавление и любов…

Отишъл е при хората, само че не за да ги отучи да ядат и да пият, не за да ги обрече на един постоянен пост и безплътен живот, а за да нахрани гладните и да напои жадните, да благослови техните радостни вечèри. Отишъл е при хората, не за да прокълне брака и да проповядва целибат, а за да благослови брака и да претвори водата във вино, и това е било Неговото първо чудо. Отишъл е при хората, за да ги научи да се обичат един друг, за да ги избави от греха, за да вземе върху Си техния грях, да го съразпне със Себе Си. Да избави от греха и да прослави плътта, а не да я прокълне. И – в струите Йордански – Той е приел върху Себе Си греха на цялото човечество, приел е греха на Адам и този именно грях е понесъл към Своя Кръст. От река Йордан Той го е понесъл към Голгота. На Велики петък – в последованието на Страстите Христови – се пее следното: „… плесница приема Този, Който в Йордан освободи Адам“.[10] И Бог, разтваряйки Небесата, се е явил в тварен облик; Духът – във вид на гълъб – е слязъл над Йорданските води, както слиза и сега над освещаваната в деня на св. Богоявление в Неговата Църква вода. Една безгранична Божия любов… Синът Божи не се е погнусил от облика на плътския човек – от рабския образ. Духът не се е погнусил да се яви в света в чистия образ на белия гълъб.

Бог не е обърнал гръб на нищо от онова, което е било сътворено от Него, и, като е продължавал да обича всичко, заповядва и на нас да правим същото. По същия начин и св. апостол Павел е поучавал св. Тимотей, обяснявайки му, че „… всяко творение Божие е добро, и нищо не е за отхвърляне, щом се приема с благодарение, понеже се осветява чрез слово Божие и с молитва. Като съветваш на това братята, ще бъдеш добър служител на Иисуса Христа“ (1 Тим. 4:4-6). С тези думи се надвива от корен всеки еретически опит, лъжеучение и мъдруване повече, отколкото подобава да се мъдрува. И всичко се приема в простота и във веселие на сърцето. Всичко – като добро, защото е излязло от ръцете на Преблагия, Премъдрия и Съвършен Творец, и всичко е сътворено по най-добрия начин, без никаква грешка, без повреда. Не материята е съгрешила, не творението е съгрешило, а човекът, неговата наклонност към умуване, към рационализъм, и вече след човека се е изменило и цялото творение, било е подложено на развала и греховното влияние. Сама по себе си природата не е зла – ние сме тези, които я употребяваме за зло. И св. Максим Изповедник предсказва така: „Приснобитието или небитието на разумното и мисленото естество зависят от волята на Онзи, Който е създал всичко като твърде добро; да бъде благ пък или зъл по произволение – това зависи от волята на тези създадените“.[11] И още казва: „Злото се наблюдава не в природата на създанията, а в тяхното погрешно и неразумно движение“.[12] Пак по неговите думи,[13] самото битие – този живот, който е даруван от Бога на съществото на човека, като такова, не може да бъде зло. Нравствените способности на човека обаче, посредством които Бог е съобщил свойствата на благостта и премъдростта, може и да не съответстват на своето високо предназначение, само че от това не следва, че самото човешко същество е зло, че самата материя е зла.

И за да може да се приближи по съвършен начин до човеците, и даже нещо повече – за да направи човеците причастни в Своето божествено тяло, Господ отново се обръща към чистите плодове на майката-земя. Така, „… в нощта, в която беше предаван, или по-точно Сам се предаваше за живота на света“,[14] Той взе от плодовете на златната пшеница и от искрящия, дъхав лозов плод и пожела тях – тези плодове, да се претворят в Неговото Тяло и Кръв. И въздигна очи към небето – към Бога и Твореца, за да принесе тази жертва от творението на Твореца, за сътворения свят.

*   *   *

Това освещаване на творението, присъствието на Църквата във всички моменти от човешкия живот и благославянето му се усещат в цялото богослужебно преживяване на Православната църква, в обредите и обичаите ѝ, както и в съзнанието на народа (особено при нас, руснаците).

Православният Требник е изпълнен с разнообразни чинопоследования, в които се съдържа идеята за освещаването на отделните моменти от човешкия живот. От самото раждане на човека и до неговата смърт, от молитвата „в деня, когато жена роди дете“, до последованието на Елеосвещението и последното погребално напътствие, целият живот – с всичките негови „дреболии“ и грижи – е осветен чрез молитвата, чрез благославянето от Църквата на съприкосновението на човека с природата.

На Преображение се благославят гроздовете и първите зеленчуци, а в Пасхалната нощ църковните дворове по цяла Русия са покрити с горящи свещички и се извършва благославянето на месото, яйцата, сиренето и „сгъстеното мляко“, четат се молитви над солта, над харманите, над сеитбата, освещават се рибарските мрежи, освещава се новият кладенец и новият дом, освещават се водата, виното, елеят – в случай на оскверняване. В деня на св. Богоявление се освещава водното естество. На всяка пък празнична вечерна в притвора на храма се извършва тържествено освещаване на хлябовете. При четенето на дивни молитви, при изпяването на празнични или храмови стихири, при прекадяването на олтара и иконите от Бога се измолва умножаване на плодородието и благославяне на земните плодове. За благословение се изнасят хлябът, златиста пшеница, вино от чистия лозов плод и кехлибареният, прозрачен елей.

„Господи, Иисусе Христе, Боже наш… Сам благослови тези хлябове, пшеницата, виното и елея, и ги умножи в този град, и в целия Твой свят, и вкусващите от тях верни освети…“.[15]

И Сам Господ, Спасителят, призоваван в молитвата, невидимо със Своята десница благославя от висотата на тъмната олтарна абсида предложените плодове, както някога е благословил хляба насред хилядите гладни в пустинните места на зеленеещата трева в Галилея. В това възпоменаване на първохристиянските вечèри на любовта, апостолските агàпи,[16] Църквата – с името Господне – благославя живота, защото Господ е Който всичко благославя и освещава.

Централно и голямо е мястото на празника на Преображението за православната христология. Сиромашката и безплодна философия на протестантизма не е разбрала и не е приела Преображението Господне, а осакатената догматика на папското латинство не е почувствала неговата дълбочина и смисъл. Отхвърлили са Царството Божие, което в този дивен празник е открито на човеците, не са разбрали пророческите слова на царя-псалмопевец, който говори: „… Тавор и Ермон за Твоето име се радват“ (Пс. 88:13). Не са схванали дълбочината, нито величието на Възкресението, сиреч прославянето на това, което е показано в Преображението. Преображение е празник на прославянето или на обòжението на нашата човешка плът, което е завършителният момент, целта на нашето спасение. Невъзможно е да се отдели собственото спасение от прославянето. Стремейки се към своето спасение и спасявайки себе си, ние участваме в спасението и прославянето на целия живот и цялото творение. Вярващите са призовани към прославяне на Господа. Св. Теофан Затворник говори по този въпрос следното: „Когато получим славата, тогава ще ни се открие докрай, че сме спасени и каква е силата на спасението. Славата не може да бъде отделена от спасението. Тук обаче тази слава е скрита вътре в нас – подобно на съкровище в глинени съдове,[17] а там тя ще просияе и навън“.[18]

В православното преживяване на Преображение за нас е важен не само главният, централен момент на празника, не само „… преобразяването от Спасителя на падналата ни природа и завръщането ѝ към първоначалното достойнство на нетлението“,[19] не само нашето „озаряване“ (вследствие от това) с „божествено изменение“,[20] не само това, че „… като измени помраченото Адамово естество“,[21] с това Спасителят ни показа и бъдещото състояние на прославените ни тела подир Съда и възкресението, но и това, че значението на Преображението Той е разпрострял върху цялото творение. Ако до Преображението творението е страдало като прокълнато заради човека, то след Преображение Господне то състрадава и съвъздиша, като вече заченало своето бъдещо прославено и преобразено качество, защото в Преображението на Господа на Тавор на нас ни е показана бъдещата прослава, просветлението на новото творение.

„С Твоето Преображение, Христе, творението светло се просвети…“.[22]

„Неизречено явил се в непристъпна слава на планината Тавор, Светлина незрима и незалязваща и сияние на Отца, творението просвети и човеците обòжи…“.[23]

И Църквата пее на Бога на утринната, като прославя Светия Дух, Който „… цялото творение наставлява със светлина“,[24] и призовава земята да ликува, „… светло да сияе със сияние небесно“,[25] и всички ангели пеят, и „… служат със страх и трепет, и боят се силите небесни“.[26]

В Преображението на Господа Иисуса Христа е зачатъкът на новото състояние на творението, съвъздишането в изменения вид и състрадаването, сякаш очаквайки новото раждане или бъдещото окончателно прославяне. Св. Методий Олимпийски разсъждава за това, че всяка твар, обновила се за по-доброто бъдеще, ще се възрадва за чадата Божии, за които в настоящето време тя въздиша, очаквайки тяхното освобождаване от тлението, защото Бог е създал всичко за вечно битие.[27]

*   *   *

Участието на Пречистата Дева и Божия родителка[28] в делото на нашето спасение е изтъкнато от православното богослужебно съзнание всестранно и подробно. Участието на тази, „която послужи за такава велика тайна“,[29] е показано като дар за Бога от лицето на човешкия род.[30] В Петата събота от Великия пост в църква се чете неседалната песен[31] на патриарх Сергий – един дивен, златоткан, пъстър химн на Богородица. Използваните от Светейшия песнописател сравнения са сложни, смели и красиви. Така, в седмия икос, като говори за Въплъщението на Бога Слово, той насочва към новото творение, показано от Твореца, и – за да възпее Божията родителка – вплита в своя златоткан византийски брокат дивен рисунък, целият снет от природата, взет от тварната природа (защото и тя е достойна да прославя по-почитаната от херувимите[32]), и с чудни копринени нишки на син фон – синьото е цветът на Богородица – извайва бродерия в прослава на Пречистата, използвайки най-красиви епитети и сравнения от тварния свят:

„Радвай се, цвят на нетлението; радвай се, венец на въздържанието…“.

„Радвай се, светлоплодовито дърво, от което се хранят верните; радвай се, дърво с благоприятна зеленина, под което мнозина намират подслон…“.

Вече няма прокълнати дървета и горските дъбрави са благословени. Творението е било някога прокълнато чрез човека, но с Христовото Въплъщение то е било обновено и съвъздиша заедно с нас, предчувствайки своето окончателно прославяне. На Тавор това прославяне на творението, което всички очакваме – но не като хилиастична възможност, отнасяща се до нашите дни, а като проявление на действието на Божието благоволение, е било само предвестено. Защото, казва „най-пламенният“ от всички апостол Петър, „… сегашните небеса и земята, съхранявани от същото слово, пазят се за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци“ (2 Петр. 3:7), и тогава обхванатите и изменените от огъня небе и земя, които по думите на Спасителя ще преминат (срв. Мат. 24:35), съгласно свидетелството на царя-псалмопевец „… като дреха ще овехтеят, и… ще се изменят“ (Пс. 101:26-27). Всичко, създавано тук с нашите усилия, ще изчезне и „… земята и всички неща по нея ще изгорят“ (2 Петр. 3:10). Не ние, а Сам Господ – по указание на Своята воля, ще измени, преобрази и прослави цялото творение. Сами по себе си ние сме безсилни както да прославим, така и да преобразим творението и този живот.[33] На нас ни е необходимо само да се спасим и ние само „… според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (2 Петр. 3:13), докато не дойде онзи момент, когато – по думите на тайнозрителя евангелист Йоан (Откр. 21:1) – „… предишното небе и предишната земя бяха преминали“.

Затова Църквата, с всички вярващи, само очаква и с вяра се уповава в настъпването на това окончателно прославяне на всичко, съществуващо на Земята, знаейки, че със свои сили не може да създаде нищо вечно, нито може да прослави или да преобрази нещо в живота на човечеството. Църквата просто ни призовава към спасение, т. е. към това да се подготвим за изменение в този живот, в оградата на едната Православна църква, защото християнството е религия на личното спасение, а чрез него – и на прославянето на самия живот. Църквата ни призовава да спасяваме себе си, без да се гнусим нито от творението, нито от природата, нито от нищо, което Господ е сътворил, защото всичкото то е твърде добро, всичкото то е обикнато от Господа, благословено е и е предвидено за прославяне от Него, с Неговата сила и по Неговата воля.

С празника на Преображението е свързан и обичаят за благославяне на гроздовете и плодовете, който се извършва след отпуста на Литургията. Насред храма, върху зелени сочни листа лежат зрели, сочни плодове: румени ябълки, круши, покрити с матов слой сливи и скрили в себе си искряща светлинка гроздове, умити от летния дъжд, съгрети и отхранени от слънчевите лъчи, попили в себе си живителни сокове от майката-земя, от която идва всичко и в която всичко и ще се завърне. А в деня на Успението на Пречистата църковната песен с особена нежност и молитвеност говори за Земята – като източник на живота, при това в деня, когато Истинският Източник на живота се полага в гроба.[34] Ето и думите на молитвата:

„Благослови, Господи, тоя нов лозов плод, който чрез благоразтворението на въздуха, дъждовните капки и спокойното време си благоволил да достигне до узряване, за да бъде за нас, които ядем от него, за радост, а на тези, които Ти го принасят в дар, да бъде за очистване на греховете чрез свещеното и свето Тяло и Кръв на Твоя Христос, с Когото си благословен, с Пресветия, и благия, и животворящ Твой Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин“.[35]

И в друга молитва ние молим Бога, Който благоволи Неговия Единороден Син да бъде наречен „лоза“,[36] да благослови сега и „тая лоза“, а „нас, които вкусваме от нея“, да направи „причастници на Истинската лоза“.[37] Защото в нощта, в която беше предаван, или по-точно Сам се предаваше за живота на света, Господ – като претвори Своето Тяло и Кръв в хляб и вино от лозата – с кръвта от лозовия плод умива нашите грехове…

А в северните области на Русия, дето не растат лозови насаждения, се чете молитва над ябълките и други плодове:

„Владико, Господи Боже наш, Който си повелил на всекиго да Ти принася Твоето от Твоите, дарувай ни с това и вечните Твои блага… Дарувай ни да приемем изобилно и земните Твои блага, заедно с всичко полезно…“.[38]

С църковно повеление е забранено вкусването на плодове до настъпването на деня на Преображението. Народното пък предание и сказание са възприели това посвоему: „… не трябва да се ядат ябълки до Втори Спас,[39] иначе там, на оня свят, който има умрели деца, на Преображение ангелите няма да им дадат златни ябълки“.

На Връбно възкресение ние стоим в църква, с клонки от пухкава върба, и мислено посрещаме Царя на славата, идващ в образа на Раб, за да спаси човешкия род със Своята доброволна смърт. Храмът е пълен с върба, а пухкавите „зайчета“ са навсякъде и особено ярко ни напомнят за пролетта, … и тази върба я освещава свещеникът, като знамение на Възкресението, и се моли така: „… нас, и вайите,[40] и тези, които носят в ръцете си клонки дървесни, запази и съхрани“.[41]

А на Петдесетница народът казва: „Земята е именница…“.[42]

Весел, празничен, слънчев, лазурен ден, цялата земя се освещава от Светия Дух, от слизащите огнени езици.[43] В коленопреклонна молитва свещеникът, с цветя в ръцете си, призовава Светия Дух над всички човеци, над цялата земя, както и на всяка литургия Го призовава над Светите Дарове, над даровете от земята. А земята носи в храма своя дар, украсява го със своите плодове. Дъхаво сено, полски цветя, бели, чисти, свежи, девствени брезички, и понеже в света вече няма прокълнати дървета, затова и брезичките, и всички дървета са осветени от страданията и смъртта на Самия Господ на Кръстното дърво.

От райското дърво Адам се е причастил със смъртта, а разпнатият Христос Господ – чрез Своя Кръст – е дарувал на всички нас живот. И Църквата пее:

„Цяла земя да се напои с радост, да се веселят дървесата дъбравни,[44] които днес са обòжени чрез Всечестнѝя Кръст“.[45]

„Да се възрадват всички дървеса дъбравни, защото естеството им се освети от Този, Който ги насади в начало – от Христос, Който [сега] е разпънат на Дървото…“.[46]

Чрез дървото сме се умъртвили и отново чрез дърво вкусваме своето приобщаване към вечния божествен живот, и затова Църквата пее: „С песни да заиграят всички горски дървета, гледайки как днес целуват едноименното Дърво на Кръста“.[47]

А на Рождество Христово, – когато ние се събираме около символическото, зелено дърво на елхата, – сърбите се събират под традиционния „бадняк“.[48] И на Томина неделя пролетта благоухае и новото творение ликува. По-добре е да се преведе „ликува“, вместо „се радва“, макар и тази дума да не отразява с точност превода от гръцкия език. Там това буквално звучи като „танцувам в хоровод“, „танцувам танц“.

А на Светия и Велик четвъртък, – когато се възпоменава установяването на първата Евхаристийна жертва и когато над всички се извършва тайнството на Елеосвещението, а в древна Рус, в свободния Новгород са умивали престола, – на този ден на Литургията се извършва великото тайнство на освещаването на света. Събрано от цял свят от ароматни и драгоценни вещества, от най-добрия кехлибарен елей, най-чистото и драгоценно вино, смесено с благовония от всички страни на Изтока, приготвяно при непрекъснато четене на св. Евангелие, в древната палата за мироварене на Московския Кремъл, на Литургията след освещаването на Светите Дарове се освещава светото миро. Силата и благодатта на Светия Дух се съобщава на драгоценното и благовонно съединение от най-добри и редки вещества, плодове от земята, за освещаване и утвърждаване на всички верни християни и укрепване на царския подвиг на благочестивите царе на цяла Велика, Мала и Бяла Рус, наследници на великите и славни византийски василевси. Светият Дух, Неговата сила се съобщава отново на тварните плодове, отново Той се съединява, както някога го е сторил в облика на белия гълъб – в преливанията на сиянието на опаловите облаци, разтворени над водите на р. Йордан.

*   *   *

Само че най-голямата радост за земята и за творението е в това, че Христос Господ, заради приобщаването ни към безсмъртието, е пожелал да ни даде Своята Плът и Кръв под вида на плодовете на майката-земя. Не по някакъв друг начин е пожелал Господ да ни причасти към безсмъртието и Своята божествена природа, обòжвайки човешката ни природа, а тъкмо като освети, благослови и претвори (а не пресъществи[49]) чистите земни плодове.

Онова, което се освещава в приношението на Проскомидията, в самата молитва, в течението на цялата божествена Евхаристия, е тварният земен плод, за да се претвори в Плът и Кръв на Господа. И тогава на Твореца се принася Безкръвната Жертва: жертва на творението, жертва на целия тварен свят.

„Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко“.[50]

Природата служи Богу – тварното Му се принася в жертва. Господ не е отхвърлил творението – Той не го е възненавидял. Той е осветил и е благословил Църквата във всеки обред, във всеки празник, в дивните молитви и слова на песнопенията ѝ. И творението – съвъздишайки и състрадавайки заедно с човека, очаква своето прославяне, просветление и пълно обновление.

Днес пролетта благоухае и новото творение ликува.

Следва

Превод: Борис Маринов

* „Новая тварь радуется“ – В: Киприан (Керн), Архим. Взгляните на лилии полевые… Курс лекции по литургическому богословию, М.: „Образ“, 2007 – на страницата Азбука.ру – тук (бел. прев.).