Слово за габровския свещеник и поборник за българската свобода Иван поп-Петков (Гъбенски)

Малко неща са нужни на човека, за да живее праведно! Главното и необходимо условие за такъв живот е вярата в Бога, както и упованието в богочовешката мисия на Господа Иисуса Христа. Бог създава човека по Свой образ и подобие (срв. Бит. 1:26), а човекът се реализира като спазва Божиите повели, славейки единосъщието на Отца, Сина и Светия Дух, благодарейки на Светата Троица за своя живот и молитвено принасяйки всецялото си същество от душа и тяло Нему – на Този, Който е. Друго такова условие е отечеството, неразривно свързано със семейството и ближните. Бог – отечество – семейство или Бог – род – семейство: ето примерът, даден ни от всеблагия наш отец и мъченик за вярата и свободата на България – свещеникът от Габрово Иван поп-Петков. С примера си той полага душата си за ближните, за своите приятели (срв. Иоан 15:13). Истинни са словата, картинно описващи подвига на габровци, в контекста на делото на отец Иван: „Както заекът не се чувства по-добре, спотаен в скривалището си, когато знае, че го дебне хищна птица, отколкото ако се довери на бързите си нозе през широкото поле; както за кораба не е по-малко опасно да стои до скалистия бряг, без пристан, във време на страшна буря, отколкото да бъде в открито море, тъй останалите в Габрово били изложени на не по-малко опасности и изживели не по-малко страдания от тия, които с меч в ръка се впуснаха във вихъра на борбата“.[1]

Априлската епопея от 1876 г. са съдбовни дни, в които и Габрово дава своята кървава дан за свободата на България. Дни на надежда, на дело, което впоследствие довежда до Руско-турската, освободителна за България война (1877-1878), благодарение на която след 3 март 1878 г. нашата родина – след пет вековното османско робство – възкръсва на картата на Европа. През това време на тягостно иго, българският дух се съхранява благодарение на православната вяра в Бога, за което още в самото начало на османското завоевание последният Български патриарх от Второто българско царство – св. Евтимий Търновски повелява за народа и на цяла България: „На Света Троица ви предавам и сега и навеки!“.[2]

Вярата в Бога е крепилото на българите и тяхното упование – вяра, която за нас е и идентичност: това, че сме православни християни.

И така, нека възхвалим делото на свещеника Иван поп-Петков!

Този богобоязлив и предан на вярата и рода си човек е бил роден в колибите на габровското село Враниловци. Неговият баща, Петко Ненчов, също е бил свещеник. От младини Иван учи в Габрово, приютен в църковната килия на храма „Света Троица“, при монахиня Теофания, която се грижи за него. Редовно посещава богослуженията и се научава да чете и пее, заради което става псалт. Започнал да работи като шивач, той е бил умел и се е прочул в терзийския занаят. След като се оженва, Иван поп-Петков е ръкоположен за дякон и после за йерей, като служи в габровския храм „Успение на Пресвета Богородица“ – от 1866 г. и до мъченическата си смърт за вярата и за свободата на отечеството ни – нашата България. Като млад свещеник, на 26 октомври 1866 г. отец Иван участва в освещаването на новопостроения храм, в който служи, заедно с други трима свещенослужители – архим. Силвестър, хаджи поп Христо Йовчев Бочаров и свещ. Стефан Станимиров.[3] Храмът е осветен от посочените Божии служители, защото по онова време Търновски митрополит е Григорий – грък, човек с подчертано изразени фанариотски виждания за православието. Чак през 1872 г. храмът е наново осветен от ръкоположения за екзархийски Търновски митрополит Иларион Макариополски.

В онези времена Константинополската патриаршия всячески е целяла да заличи българската църковна самостоятелност, представлявана от Търновската патриаршия (до падането на Търново през 1393 г. под османска власт) и от българската Охридска архиепископия (до 1767 г., когато и тя е закрита – със султански ферман, дейна роля за чието издаване изиграват тъкмо фанариотите). От тогава всички български епархии са диоцез на Константинополската патриаршия. Габровци, като българи, са радетели за българска църковна и политическа самостоятелност. През 1860 г. те изгонват гръцкия духовник от Светогорския метох в града,[4] а след като Константинополският събор от 24 февруари 1861 г. низвергва българските епископи и главния деятел за църковната ни независимост – еп. Иларион Макариополски, на 26 март 1861 г. габровското население, на свой ред, тържествено „отлъчва“ гръцкото духовенство – начело с неговия патриарх.[5]

Като свещеник и родолюбец от Габрово, о. Иван поп-Петков не е безпристрастен към случващото се в града му и, по-специално, към свързаното с българската църковна самостоятелност и свобода. Провъзгласяването на българската църковна независимост (с ферман на османското правителство от 27 февруари 1870 г.), съвпада с времето на служението му в храм „Успение на Пресвета Богородица“. Едно предание, записано от Илия Гàбровски, разказва, че още като овчарче от колибите на Враниловци, през 1868 г. Иван поп-Петков е превеждал четата на Хаджи Димитър от с. Армени до с. Дебел дял.[6] По това време обаче той е вече свещеник в Габрово и – ако е извършил това деяние – то е станало когато той е бил двадесет и шест годишен. Синовете пък на отец Иван поп-Петков – Христо и Петър Гъбенски, го описват като среден на ръст, здрав, с мускулесто тяло, красиво румено лице и сини очи, с къдрава брада.[7]

Православната вяра в Светата Троица е определяща за идентичността на българите още от времето на Покръстването и особено през османския период. Тяхното упование в Христа Спасителя не позволява тази идентичност да бъде изгубена. Точно обратното: православната вяра помага, щото пламъкът на истината да се разгаря с цялата си сила. Стремежът им е свобода за България и тържество на православната вяра. Защото още преди да избухне Априлското въстание (пролетта на 1876 г.) водач на българския народ е било неговото упование в Бога. Така и в Габрово вярата е била тази, която е водела делата на поборниците за свобода. По онова време османците са подозирали за готвения от българите бунт срещу властта, но не са знаели деня, в който той ще настъпи, а затова и местната управа и войската в града постоянно са били нащрек, в очакване на някакво развитие. На 1 май 1876 г. габровци въстават, като опълчението им излиза из Балкана[8] – опълчение, което като модерно войсково подразделение се равнява на един батальон от над двеста човека, т. е. от няколко роти.

Броени дни след като габровските революционери са поели по трънливия път на битката за свобода, на 3 май откъм Казанлък в Габрово нахлува развилнял се османски башибозук. По този повод братя Гъбенски разказват: „По едно време в горния край на града влезли въоръжени от пети до глава башибозуци, които гледали като гладни зверове по прозорците на къщите на местните жители[9] и псували“.[10] Когато войските преминавали край жилището на отец Иван поп-Петков, той прибрал едното от децата си, застанало до отворен прозорец, откъдето любопитно наблюдавало случващото се в града. Озверените башибозуци насочили пушките си към габровския свещеник, но той моментално затворил прозореца, малко след което излязъл от къщата си с нож в ръка и, вървейки по габровските улици, викал:

Братя! Един от башибозуците, които ей сега минаваха, щеше да ме убие. Нашите синове и братя отидоха в Балкана, за да заявят на турчина за народна свобода, ала турците не отиват тях да гонят, а идват в града нас да избият. Трябва ли със скръстени ръце да стоим и да се оставим на тия дрипльовци да ни изколят? Нека всеки се въоръжи и бодро да застане пред вратата си, защото не се знае каква участ ни очаква. Щом видим, че нашите въстаници нападат конака, нека всички се спуснем и да им помогнем. Нека се уповаваме на Всевишния и не се боим. Бог е с нас и Той няма да ни остави.[11]

Илия Гàбровски отбелязва, че през бурните дни на Априлската епопея от 1876 г. габровските въстаници гласели тъкмо свещеника Иван поп-Петков да извърши тяхната клетва във вярност към Бога и отечеството. Според написаното от цитирания габровски краевед, тази клетва за вярност на революционерите е положена в Соколския манастир „Успение Богородично“ край гр. Габрово.[12] Синовете на отец Иван са категорични, че игуменът на Соколския манастир Иларион не е допуснал въстаниците в манастира, за да не пострада светинята от посегателство, поради което само щабът на четата е влязъл в манастира, а четниците се били настанили на поляната непосредствено до него.[13] Ако обаче е имало клетва на революционерите от габровско край Соколския манастир и тя е била извършена от отец Иван поп-Петков, то синовете му Христо и Петър Гъбенски не биха пропуснали да отбележат подобен факт. Ето защо, въпросът за заклеването на въстаниците от техния баща отец Иван ще остава недоизяснен. При все това, делата на Божия служител отец Иван поп-Петков по време на Априлското въстание го отвеждат до мъченическия венец, който той – служител на Светата Троица, милеещ за свободата на православна България – не отхвърля. Така, след погрома на въстанието в Габрово на 12 май с. г., лице, което синовете на отец Иван поп-Петков наричат „Караахмедчето“, издава на османския паша Фазъл, че „поп Иван давал команда на горния край на града, като ходел от къща в къща гологлав с нож в ръка, за да изкарва насила хората да въстават против османския поробител“.[14]

На 13 май 1876 г. – Възнесение Господне – Иван поп-Петков освещава елей в дома на габровеца Досю Йонков. От там заптиетата го арестуват и подкарват към габровския конак. Минавайки покрай дома си, той успява само да подаде на своята съпруга, която е била на пътя, требника си с епитрахила, без да се сбогува с нея, тъй като не подозира участта, която го очаква. Много габровци са били изтезавани на този ден в конака, но най-много е бил бит именно той:

Повалили го на земята и един манаф[15] с цял сноп сурови пръчки започнал да го бие… Заптиетата го ритали в гърдите и тъпкали го по снагата. След като го докарали в състояние на несвяст, го изправили прав и насила го накарали да подпише един скалъпен от османците акт, според който той се самопризнава, че подстрекавал народа към въстание. Също насилствено бил заставен да признае, че е водач на бунта и че излязъл с чета, но като видял войската избягал… Попът бил със синьо лице и оцапани с кал и прах дрехи.[16]

Тук, в затвора на габровския конак отец Иван поп-Петков споделя, че „… Пенчо Калмучето, назованото по-горе лице като Караахмедчето, ми изяде главата“.[17] На 14 май 1876 г. в Габрово се разпространява мълвата, че затворниците, обвинени за въстанието, ще бъдат откарани в Търново. Жените и децата на арестантите се събирали по пътя пред конака, дето чакали да видят и може би за последно да изпратят и да се сбогуват със своя мъж, син, брат или баща. Така арестантите, които били седемдесетима човека, потеглили под конвой от аскера на търновския бамбашия Теофик бей. „- Мъжо, синко, рожбо, тате, бате!“ – били виковете на скръб и плач от жените и децата на арестуваните и съпроводени с конвой от редовната османска войска габровци.[18]

Габровските затворници са били изкарани от града пеша, със засилен ход, който продължава до с. Бойката, сега квартал на Габрово, където правят малка почивка. През този майски ден жегата е била изключително голяма и изнемогващите арестанти едва стигат до Дряново. Тук, на излизане от Дряново, дряновски кадъни, цигани и циганчета замерят с камъни затворниците. При Дебелец пък други цигани обругават Христовата вяра и християнския Бог. Осквернителите на православната вяра в Светата Троица и на упованието на православните българи в Отца, Сина и Светия Дух псуват габровските затворници и ги наричат „папази“, сиреч попове. „- Дайте ми един да заколя!“ – такива са думите на циганин от Дебелец към офицера, съпровождащ конвоя на арестантите до Търново. Искането не е задоволено, даже самият циганин получава удар по главата с приклада на пушката от конвоиращо арестуваните габровци заптие. На свечеряване, след почивка в Дебелец, затворниците пристигат в Търново.[19]

На 15 юни 1876 г. османският съд осъжда на смърт чрез обесване отец Иван поп-Петков, заедно с ръководителите на Априлското въстание в Габрово – Цанко Дюстабанов и Еким Цанков.[20] Самият отец Иван е осъден като подстрекател на народа и водач на чета – нещо, което свещеникът е отрекъл още в Габрово, само че в Търново, по доносничеството на Петко Караахмедчето, е осъден и обесен. Нощта преди да бъде изправен на ешафода, отец Иван поп-Петков преосмисля целия си живот, особено годините на своите младини. Припомня си дните, прекарвани с монахиня Теофания и поп Неофит Соколски, при които се е учил да срича, пише и пее на български език, според устава на Православната църква. Спомнил си е и времето като шивач при уста Георги, как шие осветен от лоена свещ за своя поминък.[21]

Илия Гàбровски споменава, че – по искане на владишки пратеник – в килията на затвора в Търново насаме с осъдения на смърт чрез обесване отец Иван поп-Петков е останал някой си архим. Стефан, за когото може да се предположи, че най-малкото е бил доносник на османската власт и фанариот по дух. Този Стефан придумва мъченика да го изповяда и причасти, защото – по думите му – свещеник поп-Петков бил голям грешник, който е извършил непростим грях спрямо Бога, султана и османската власт. Отец Иван отрича обвинението и заявява:

Само пред султана и властта, но не пред Бога и пред България. На Бог е угодна правдата, не тиранията, а на българския народ – свободата.[22]

В случай че отец Иван е бил признал вина, фанариотско-османските домогвания на назования Стефан биха имали успех и, може би, участта на габровския свещеник би била различна – участ на предател. Не така обаче става. Отец Иван поп-Петков остава едновременно верен във вярата си в Светата Троица и достоен син за майка България. С това той става следовник и на Сто и десетимата Търновски първенци от лятото на 1393 г., когато Търново, а и цяла България, падат под османска власт – мъченици за вярата и за родината. Техният пример е засвидетелстван и от свещеника на Габрово отец Иван. Едно отричане от вярата би спасило мъченика от смърт, но би било пагубен пример за православния български народ. Вместо това отец Иван доблестно защитава и вярата си в Светата Троица, и своето упование в българската свобода. Неговият живот е пример за православието и за българите, подвиг на достоен, истинен Божи служител.

Преди екзекуцията на отец Иван поп-Петков споменатият вече пратеник архим. Стефан остригва косата и брадата на мъченика, отнема му калимавката и уж снема от него свещения му сан.[23] Пристъпил към бесилото – защото истинският православен свещеник остава свещенослужител и до своя край – Иван поп-Петков пада на колене, отправя молитва към Бога, Комуто всякога вярно е служил, и казва:

Боже, на Тебе оставям непразната си жена и малолетните си деца! Господи, прости на моите клеветници и ми допусни утешението, че с моята невинна смърт ще се изкупи свободата на България.[24]

Когато свещеник Иван поп-Петков е обесен от агаряните, той е бил на тридесет и четири години, оставяйки сами бременната си жена и своите четири малолетни деца.[25] Погребан е бил, заедно с Цанко Дюстабанов и Еким Цанков, в градината до храма „Св. Атанасий“ в Арбанаси, от където през 1881 г. костите на тримата българи са пренесени в Габровския девически манастир „Св. Благовещение“. През 1959 г. обаче манастирът е разрушен от комунистическата власт в Габрово. Тогава тленните останки на свещеника – мъченик за вярата и за българската свобода, са положени в медно ковчеже, на което е изписано неговото име. Днес това ковчеже се съхранява в храма на неговото служение – „Успение на Пресвета Богородица“ в гр. Габрово.

Подвигът на вярата в Светата Троица и на надеждата за народна свобода на този достоен за възхвала свещенослужител заслужава да бъде прославен! Животът на православния свещеник е благовестие на православната вяра и пример за подражание, особено когато е неразривно съпроводен с лично упование в Бога и с милеене за ближния и за свободата на православна България. Сред всички православни българи, засвидетелствали надеждата си в Христа Спасителя, заедно със своето родолюбие, ярко се откроява и габровският свещеник отец Иван поп-Петков, отдал живота си за свободата на род и родина, в контекста на завещаното на българите още от св. патриарх Евтимий Търновски упование в Светата Троица. Това е вярата, която той съхранява и защитава до сетния си дъх на бесилото в Търново – бесило, увенчало го с мъченическия венец за тържеството на православната вяра. Амин!