Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouПърво искам да благодаря на Бога, Който със Своя благ Промисъл ме доведе в тази страна, в която в миналото са живели много светци. Благодаря също и на вашия Високопреосвещен митрополит Йоан, който и трите пъти, в които съм идвал в България, показа голямо благоразположение към мен, недостойния. За нас, вярващите, е много полезно да се събираме в името Христово и да говорим за нашата надежда за живота, който Той е спечелил със Своите Кръст и Възкресение. За нас, християните, има само едно училище и само един Учител – Христос. Той ни призовава към Себе си, като ни казва: „Поучете се от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). С други думи, евангелското училище на Христос е училище по смирение. Ние сме отпаднали от Божието лице чрез гордостта, затова има само един начин да се завърнем при Бога – смирението. В живота си ние постоянно се опитваме да грабнем онези смирени мисли, които ще ни дадат съкрушено сърце и смирен дух, за да бъдем приети в Божието присъствие. Поначало смирението би трябвало да бъде естествена черта на човека, тъй като той няма нищо свое, а всичко е получил от Бога. Цялото свое битие човек има „назаем” от Бога и само когато Му благодари за това, което вече е получил, той оправдава своето съществуване. Ето защо благодаренето на Бога става начин на съществуване. Св. апостол Павел казва: „За всичко благодарете” (1 Сол. 5:18), също и да излагаме своите прошения към Бога с благодарение. Това означава да благодарим докрай за вече получените дарове и едва след това да отправяме молба за нещо ново. Колкото повече благодарим на Бога, толкова повече неща Той ни дава. Всички духовни харизми на светците не са нищо друго освен Божии дарове от Бога, които Той им е давал според степента на признателност, с която те са ги приемали. И само онези дарове са ставали техни, за които те са благодарили докрай. И така всичко онова, за което благодарим на Бога, става наше.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Emperor Justinian IЕпохата на имп. Юстиниан І (527-565) дълго време е привличала и продължава да привлича вниманието на историците. Разбирането на Юстиниановата личност, на неговите достижения и провали, е толкова непреодолимо важно за историята на късната Античност и на Византия, че майсторите и на анализа, и на синтеза, създадоха изобилна литература върху този предмет.

Особено значение имат въпросите, които произтичат от отношенията на Юстиниан с различните групи християни от Изтока – въпроси, включващи едновременно държавна, социална и религиозна политика. Какво е било Юстиниановото отношение към религията, към отделните религиозни групи, към Църквата и богословския проблем за христологията, който през 5 и 6 век предизвиква първата важна и продължителна схизма в християнския свят? Два спорни въпроса от Юстиниановото царуване трябва да бъдат изследвани:

1. Въпросът за ролята на императора в религиозните дела на една империя, отново разпростираща се между Месопотамия и Испания.

2. Богословските противоречия през 6 век между официалната Халкидонска позиция и позицията на монофизитите.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodПроповядвайки спасението пред външния свят и в Евангелията, Църквата не излага всички свои вярвания, макар мистично те винаги да са били представени в Св. Писание[1] – подобно на „имане, скрито в нива” (Мат. 13:44). Новият Завет е завършен дълги години след смъртта на Иисусовата майка, и все пак остава безмълвен по отношение на нейното приснодевство, на последните години от нейния живот и на самото нейно Успение и на погребването ѝ. „Много от нещата, които не са написани в тези слова, но имат равна сила с написаните, са съобщени от светите отци. Не в боговдъхновените Писания, но в отците по-късно бива изяснено, че Синът е единосъщен (ὁμοούσιος) с Отца, както и това, че Светият Дух е Бог, че майката на Господа е Богородица и други неща, които е много дълго да се изброяват. Когато няма съгласие по тези въпроси, истината на нашето служение е отречена”.[2]

Вярата в Христос и Неговото възкресение с тяло е била необходима, на първо място, като крайъгълен камък, върху който почива и цялото здание на християнската вяра. Без нея би било невъзможно да подходим към „още многото други неща, станали след това – свещени и неразбираеми, извършени и възпети от апостолите, за възхвала на нейната [на св. Богородица] слава – неизказани тайнства [ἀπόῤῥητα μυστήρια], които на тях били открити”.[3] Опитът на апостолите и техният разказ на очевидци на последното тайнство на Пресветата Дева, например, идва към нас в апостолското и светоотеческото Предание на Църквата. Тя е починала едва около десетина години след възкресението на своя Син, Който е слязъл в земята и е приел душата на Своята майка, възкресявайки на третия ден нетленното ѝ тяло и превеждайки я на небесата – с тяло и душа. Повече от подобаващо е било именно тя да пожъне от първите плодове от Възкресението на възприелото плът Слово, защото Неговата обòжената плът, която е била разпната, погребана, възкръснала от мъртвите и прославена, Му е била дадена от нейната именно плът.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей А. Горбачов

A A GorbachovВ наши дни е достатъчно разпространено богословското мнение за благодатността на някои тайнства, извършвани в еретически или в разколнически общности. Основен аргумент на привържениците на тази теория е наличието в нашето църковно право на различни чинове за присъединяване към Църквата на хора, обръщащи се от ереси и от разкол. От тези чинове обикновено биват откроявани приемането чрез Кръщение, чрез Миропомазване и чрез Покаяние.

В руското богословие на 20 в. се формира богословско направление, в рамките на което е направен опит съществуването на тези чинове да бъде догматично обосновано. Това направление започва с Московския патриарх Сергий (Страгородски), а сред продължилите разработването на тази теория най-известни са имената на протойереите Георги Флоровски, Ливерий Воронов и Владислав Ципин.

Въпросната теория възниква като алтернативна на възгледите на архиепископ Иларион (Троицки) и на митрополит Антоний (Храповицки) по същия въпрос, които могат да бъдат изложени накратко така. Всяка общност, отстъпила поради някаква причина от Църквата, губи благодатта, включително и благодатта в тайнствата. Ако една или друга извънцърковна общност запази елементи на църковно предание, и в частност формата на някои тайнства, то в случай на присъединяване към Църквата, над идващия в нея не се повтаря обредната страна на тайнството, а само извършеният вече обред се изпълва с благодатно съдържание. Тази позиция е получила названието икономийна теория.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Кирил А. Писенко

K A PisenkoВ своето културно-историческо, социално и религиозно развитие Испания преживява няколко етапа, всеки от които със своите отличителни особености.

Най-древната основа на населението на Пиренейския полуостров е съставена от ибери и келти. От смесването на тези две племена се образува нова народност – тази на келтиберите. По време на Пуническите войни, когато сцената на военните действия се пренася на Пиренейския полуостров, част от коренните жители поддържат Картаген, а друга – римляните. С това е подготвено установяването на чуждата власт в тази страна. Когато Рим побеждава Картаген и измества африканците от Испания, там започват да разглеждат тази страна в съответствие със собствените си интереси. През 204 г. пр. Хр. Испания е обявена за римска провинция, макар че фактическото римско господство на полуострова е установено едва две столетия по-късно.

Окончателно римското управление в страната е установено от имп. Август, след усмиряването на кантабрите и астурите. Римското господство продължава около шест столетия. В това време местното население възприема римската религия, език, закони и обичаи, и възприема цивилизационното влияние на Рим повече, отколкото другите келтски народи. Така, формираната от келтибери и римляни нова нация започва да се нарича испаноримляни.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме