Ретроспектива на една нова пропагандна война

Не можем да не признаем, че за голяма част от „църковните хора“ виртуалната реалност е важен компонент от църковния живот. Поне откакто има социални мрежи и откакто те станаха част от проповедта и живота на Църквата. Сайтове, страници, профили – мисията се разгръща отдавна и във виртуалната реалност, при това – доста активно. Всеки храм има своя страница, общува с християните чрез нея и неусетно социалните мрежи станаха част от църковния и енорийски живот, а Христовото слово стига до по-голям кръг от хора. Но като всяко нещо, което човекът използва чрез своята воля, тези мрежи могат да бъдат източници както на полезна информация, така и на измама и манипулация, която днес се превръща в откровена разрушителна пропаганда, разделяща църковната общност, и която започна от едно определено събитие.

От този момент насетне социалните мрежи бяха превърнати в места на виртуални боеве и разпри. Днес старите спорове за „турското робство“, за нашия произход или за социалистическото ни минало изглеждат като невинни и кротки дискусии на фона на днешната тревожна повсеместна и яростна пропаганда от всички страни. Това сериозно събитие, което последва цяла вълна от други събития и разделения, беше предшествано и съпътствано от жестока пропагандна война. То доведе до… война, насилие и смърт, а подкрепата на тази война е възможно да доведе и до разкол в Православната църква. И тъй като това събитие сложи началото на войната, насилието и смъртта, най-добрият начин да бъде предадено времето от неговото начало до днес, е този на Габриел Гарсия Маркес – чрез възприемането на сегашното от перспективата на миналото, дадена, на свой ред, от бъдещето.[1] Да си припомним как се стигна до това, което щеше да се случи.

Цялата статия: Ретроспектива на една нова пропагандна война

Кръщаващият Христос

Продължение от „Основи на православната духовност“

1. Иисус и водата на живота

Една от любимите теми в най-ранното християнско изкуство е Моисей, удрящ със своя жезъл по скалата, от която потича вода.[1] В Стария Завет темата за водата се появява отново и отново – от преминаването на Израил през Червено море до призива на Исаия: „Вие, които жадувате! дойдете всички при водите…“ (Ис. 55:1). Осъществяването на това, което ни е казано в тези пасажи от Писанието, може да бъде открито в думите на нашия Господ, които са ни предадени в Евангелието: „… ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:5); „… който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба… ще потекат реки от жива вода“ (Иоан 7:37-38).

Водата е станала знак на спасението. Нашият Господ е заповядал на учениците да кръщават: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). Самият Той е сложил началото на Своето обществено служение, приемайки кръщение от Йоан. Източните отци, и на първо място св. Игнатий Богоносец, учат, че съприкосновението на тялото на нашия Господ с водите на р. Йордан е принципът на освещаващото действие на водата в св. тайнство на Кръщението.[2]

Цялата статия: Кръщаващият Христос

Кръстът и обновяването на творението в православното учение

Кръстът не е средоточие на унищожението, а врата към висшата и непреходна реалност на Бога. По силата на това кръстът отваря очите ни и пътя към Него… Кръстът всъщност освещава и осветлява ценността на творението, тъй като ни кара да видим и да изживеем връзката със Създателя…

Кръстът като средоточие на усъвършенстването и увековечаването на Творението и на човека в Бога

Несъмнено не всеки кръст, т. е. не всяко страдание и всяка смърт правят Дарителя на света видим за нас и ни свързват с Него като вечни личности в любовта. Когато човек мисли, че отвъд този свят няма друга реалност, страданията и смъртта не са изкупителни, те не носят положителен смисъл. Изначално страданието и смъртта в този свят разкриват неговата недостатъчност и това, че той не може да бъде абсолютната реалност. Именно страданието и смъртта карат много хора да не се вкопчват в земния живот като в крайна реалност. В този смисъл Николай Кавàсила – византийски писател от 14 в., пише, че страданието и смъртта не са проклятие в качеството си на последствия от греха, а са средства, допуснати от Бога, които предпазват човека да не се привързва прекалено много към света. Но само в Христос страданието и смъртта са можели да послужат изцяло като средства за освобождаване на човека от господството на греха и за победата му над самия себе си. Защото единствено Христос, живеейки в света, е претърпял страстите и смъртта, несмесени с греха.

Цялата статия: Кръстът и обновяването на творението в православното учение

Леко ли е християнството?

Продължение от „Похвала на делниците“ (тук)

Леко ли е християнството?“ – пита английският мислител Клайв Стейпълс Луис. Какво означава „вярата в Христа“? Вярващите, това са тези, които се „обличат в Христа“. Обличането пък в Христа означава следване на Христос, вникване в духа Христов. Това вникване за вярващия не е просто „една от задачите“ или упражнение, а самата същност на вярата в Христа. Вярващите нямат никаква друга задача, освен само да се уподобят на Сина Божи, да бъдат осиновени от Бога.

Преди човекът да е повярвал в Христа и да го е възлюбил, изходна точка на неговия живот и стимул на действията му е неговото човешко „аз“, неговите тайни помисли и желания. В процеса на цивилизацията хората започват да признават, че желанията им е необходимо да бъдат някак ограничавани от общите за всички нравствени изисквания и от законите на обществения порядък. Че за да смяташ себе си за „добър“, „порядъчен“ човек, за някои е достатъчно просто да се придържат към изискванията на държавните, социалните и общоморалните закони. При това на човека му се налага, разбира се, да се отказва от някои свои егоистични постъпки (към които все го тегли), ако в обществото, където той живее, тези постъпки се смятат за срамни, непозволени или неприлични.

Цялата статия: Леко ли е християнството?

Епитимия за софиянци

В последната седмица не можем да стигнем до мощите на св. Серафим Софийски в Руската църква в София. Църквата е заключена. Прочетох, че така се отнемала надеждата на софиянци. Но Кой всъщност е Надеждата на всеки един християнин? И какво е духовното обяснение на това, което се случи в София през последните дни? Не претендирам за изчерпателност, но ще представя моето виждане върху ситуацията.

За това положение носим отговорност всички ние. Може би свикнахме, че на една ръка разстояние от нас са мощите на светец, от когото можем при всички случаи да изпросваме благодатна помощ и застъпничество. А може би отдавна ние, християните, сме изгубили онази детска чистота и невинност, която се изисква от нас като Христови последователи. Дали не сме превърнали православието си само в поредица от външни действия, които се чувстваме длъжни да спазим по една или друга причина? Напълнихме форумите с конспиративни теории и идеология, а дали не изгубихме Христос?

Цялата статия: Епитимия за софиянци

Киркегор и Гогол

Без изобщо да съм познавач на Киркегор, без да съм прочел и малка част от неговите почти петдесет тома (заедно с писмата и документите), аз не бих могъл да кажа за него нищо ново и затова само приповдигам една тема, която според мен трябва да заеме своето място в размислите за 19 в. и да ни помогне в разбирането на двамата пророци, чиито имена аз произнасям редом. Тук не става дума за „типология“; какви изобщо типове можем да търсим там, където уникалното човешко присъствие не губи своята неповторимост дори когато в същото време на другия край на света има своя двойник! Не става дума и за „заимствания“ и „влияния“, които в конкретния случай дори не се налага и да търсим: тях просто ги няма и те не биха могли и да съществуват между копенхагенския отшелник и поета на руската тройка. Връзката тук е друга – тайнствена връзка на духовния свят, забелязана впрочем от Карл Ясперс в неговата мисъл за „осевото време“.[1] Както тогава, така и сега, отново и отново единната мълния търси къде да пробие през тялото на човечеството.

Цялата статия: Киркегор и Гогол