Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЗадача, метод и план на работата. Началната история на покайната дисциплина и на духовничеството в Руската църква. Терминология на древноруския духовник

Предисловие

Преди петнадесет години в Богословски вестник (от февруари, октомври и ноември 1898 г.) отпечатах моя очерк „Древноруският духовник”, състоящ се от три глави и девет паметника на духовническата писменост в приложения (в отделен отпечатък – Сергиев Посад 1899 г., 115 с.). Настоящият труд е изцяло нова преработка на този неголям очерк – с до такава степен изменен план и текст, и разширен обем, че не мога да го обознача с думите „второ, допълнено и преработено издание”. По-точно би било да го нарека ново, от начало до край преработено издание. В действителност, след преработката, от Глава 1 на очерка в настоящето издание излязоха цели четири части (първите три и шестата), Глава 2, значително допълнена, сега представлява Глава 5, Глава 3, отново преосмислена, е четвърта глава от новото издание. Останалото не е в никаква зависимост от предишния очерк. В приложенията към очерка бяха издадени всичко на всичко девет паметника на духовническата писменост (с. 95-115). В новото пък издание, под специалното заглавие „Материали за историята на древноруската покайна дисциплина”, са отпечатани около 60 паметника (под 48 номера) с бележки към тях и указател, което направи книгата над 550 страници.

На Императорското общество за руска история и древности, което гостоприемно прие моя труд на страниците на своите Чтения,[1] изказвам моята дълбока благодарност.

6 декември 1913 г.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

Fr Al KniazeffПрез настоящата година [1985] Православният богословски институт „Св. Сергий” празнува своята шестдесетгодишнина. Толкова продължителното съществуване на богословска школа, при това не средна, а именно висша, възникнала в емигрантски условия, преживяла всичките тези шест десетилетия без всякаква материална база – това е доволно изключително явление. Такова изключително явление обаче беше и самата руска емиграция, в чиято среда Богословският институт се роди и получи онзи духовен и творчески порив, който запази и до днес.

В началото на 20-те години на това столетие руската емиграция представляваше двумилионна маса хора, половината от които принадлежеше към горните, ръководните слоеве на нацията. Тя, разбира се, несъзнателно се подложи на неизбежно разтваряне в лоното на други култури и други държави. При което най-упоритото и неразтворимо ядро в руското религиозно и национално самосъзнание се оказа Православната църква. За да има възможността обаче да оживее и в бежанските условия и да продължи своето организирано съществуване тя се нуждаеше от богословска школа.

Но богословската школа беше необходима не само за даване на образование на духовенството, за духовното обгрижване на бежанските маси. Навсякъде се проявяваше и нарастваше живият интерес към църковните и богословските въпроси. И затова и в Константинопол, и в Париж, и в Белград, и по останалите места на руското разсеяние започнаха да се устройват популярни лекции на тези теми. В Париж, в помещенията на руското посолство (до признаването на съветското правителство от Франция в 1924 г.), се изнасяха чести беседи и лекции почти изключително на църковни теми. И така, сред многобройните слушатели възникна мисълта за систематически богословски курсове.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил И. Якушев

M I JakushevДо 70-те години на 18 в. манастирът „Св. Пантелеймон” се намира в планинската местност на днешния Стар Русик и се нарича „Руски” или „Русик”.[1] Реформите на Петър Велики и руско-турските войни от 18 в. съществено намаляват потока на руските богомолци на Атон, което се отразява негативно върху броя на руските обитатели на манастира.

През 1735 г., поради липсата на руски монаси, Русик е обявен за гръцки манастир. Прекъсването на връзките с Русия води до икономическо западане на манастира. В тези условия гръцките манастирски братя решават да изоставят планинската обител и да се преселят по-близо до морето, до пристанището на обителта, където е било по-лесно да организират живота си. Въпреки това упадъкът на обителта продължава и на новото място.

В 1803 г. светогорският Протат (местният монашески синод, състоящ се от представители на 20-те атонски манастира) изпраща на Константинополския патриарх Калиник доклад за плачевното състояние на Руския манастир. В документа се предлага или манастирът да бъде затворен, или да се преобразува в общежитиен (киновиен). В случай на съгласие на Вселенския патриарх с втория вариант за възобновяване на Руския манастир Протатът предлага кандидатурата на монаха от скита на Ксенофонт, известния старец йеромонах Сава Светогорец, известен със светия си живот не само на Света Гора, но и в Константинополския Фенер, и даже на самия патриарх. Изборът се оказва промислителен: за кратко време под грижите на игумена Сава, ктитор и строител на Пантелеймоновия манастир, на самия бряг на морето са издигнати две величествени църкви във византийски стил: католикон на името на светия великомъченик и лечител Пантелеймон (осветен в 1815 г.) и храмът „Успение на Пресвета Богородица” (осветен в 1818 г.); построени са също трапезария и жилищен корпус за монасите. Игумен Сава се упокоява в Господа на 14.4.1821 г. – в разгара на гръцкото въстание против Османската империя.

Отваряне на целия текст

Автор Свмчк Иван А. Лаговски

St martyr Ivan LagovskyНашите дни са дни, когато времето се е сгъстило: цели епохи се събират в години. За едно десетилетие възникнаха и се разгърнаха духовни процеси и събития, за които в нормалното време, движещо се под знака на еволюцията, а не на мутацията, биха били нужни години.

Революционният взрив на смислите в Русия взриви и смисъла на религиозността и предизвика отлив на океана на вярата, на надеждата и упованието. Популяризираното издание на закъснялото рационалистично „просветителство” – „Бог няма, а има наука, която всичко знае и ще подреди” – заплашваше да стане нова „руска” вяра, завършена философия и религия на „новия живот”. Нямаше го даже богоотстъпничеството. То поне има някаква сянка от дълбочина, отблясък – ако не от трагедия, то поне от драма. Тук пък – по израза на Розанов – „всичко беше така лесно и просто, все едно отидоха на баня и се обляха с вода”.

Пресъхването на всенародната „богоносническа”[1] религиозност провиденциално съвпадна с прилива на религиозност сред значителна част от руската интелигенция… Вярваме, че в бъдеще ще бъдат написани книги и цели томове за спомен и за прослава на подвижническата борба на руската интелигенция за вярата и следването на Христос чак до смърт в часа на всенародната „целувка на Юда” или на „отричането на Петър” – някога все още беше трудно да се определи…[2]

Голготата на интелигенцията бе начало на възкресението на народа, на преодоляването на отстъпничеството, на връщането към вярата, към религиозността.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Димитриос Константилос

Fr D ConstantelosЦелта на тази кратка статия е да бъде направен преглед на няколко авторитетни източника от византийските столетия (330-1453 г.), имащи отношение към произхода, развитието, юрисдикционните отговорности и авторитета на съвременната Вселенска патриаршия на Православната християнска църква. Произходът на тази патриаршия може да бъде проследен назад във времето – към четвъртото столетие от нашата епоха, макар че установяването на Християнската църква в региона, към който патриаршията принадлежи, е факт още от апостолско време – когато Византион е все още само малък гръцки град-държава. През четвъртото столетие Византион става Константинопол или, по думите на Константинополския патриарх Григорий Богослов, προκαθήμενοι – пръв сред градовете в говорещата гръцкия език половина от Римската империя. Езическият Византион е преобразен в християнския Константинопол. Когато Константин измества своя двор и столица в Източната Римска империя, той идва в земи, където още от 8 в. пр. Хр. всичко е гръцко – езикът, литературата, културата, мисълта. При това той няма никакво намерение да превръща елинистичната част от Римската империя в латинска държава. Светът на Константин е едновременно стар и много нов: той е стар, тъй като е продължение на елинистичния свят – такъв, какъвто той се е разгърнал след смъртта на Александър Велики, и нов – тъй като е бил припознат и възприет в качеството на нова религия. Четвъртото столетие е столетие на приемственост, но и на преобразяване.

Четвъртият вселенски събор, който събира заедно 630 на брой представители на Християнската църква, е едно от най-важните събития в историята на християнството. Той е проведен в 451 г. в Халкидон – градът, намиращ се срещу Константинопол. Сред всички важни догматически и канонични решения, безусловно значение има Правило 28 на този събор, тъй като с него се определя бъдещето и значението на православната християнска патриаршия на Константинопол: градът, който е „Новият Рим”. На първо място правилото постановява, че отците от Втория вселенски събор, проведен в 381 г. в Константинопол, справедливо са предоставили на светейшия трон на Новия Рим [т. е. Константинопол] равни преимущества (ἴσα πρεσβεία) с тези, които са дадени на трона на Стария Рим, на старата столица на империята. На второ място, отсъждайки, че сега Константинопол е вече новата столица, Халкидонският събор постановява църковният трон на този град да се радва на „равни преимущества със стария царствен Рим и като онзи в църковните дела да бъде въздигнат за втори, след онзи, така че митрополитите на диоцезите Понт, Асия и Тракия, както и епископите на варварите да се ръкополагат от споменатия светейши престол на Константинополската светейша църква…”.

Отваряне на целия текст

Автор Протод. Андрей (Кураев)

D Andrej KuraevМоят доклад ще има, навярно, не толкова исторически, колкото мисионерски характер. Мисионерски в смисъл, че една от задачите на православната мисия днес е да убеждава хората да не напускат Църквата. Не е достатъчно да доведеш човека в православието, необходимо е той да заживее в него и да остане. Мисля, че всички тук присъстващи знаят, че през лятото на тази година нашата църква преживя две много сериозни кризи. Една от тях са „оранжевите” интерпретации и провокации, свързани с празнуването на 1020 години от Покръстването на Киевска Рус – това е отделна тема. Втората криза, която продължава и досега, е казусът на бившия Чукотски еп. Диомид. Ако трябва да сме честни, то сега нашата църква, и то не за първа година, балансира на границата на разкол, чиито мащаби са съизмерими с този от 17 век.

И както всеки подобен разкол, и този има своята митология, своите „светци”, алтернативни на официалната църква, своите знаци и т. н. Това е опит да се създаде идеална църква, която да би съответствала на представите на адептите на този разкол, на участниците в това движение. И тъй като енергията на този разкол е откъсването, то и всеки църковен човек, че и нецърковният, знае колко е бил прав Владимир Висоцки, когато е казал: „Не, и в Църквата не всичко е, както трябва…”.

А оттук се ражда естественото желание да намериш някакво отражение, някакво противопоставяне: а кога е било, както трябва? Ако сега не е така, то логиката на мита изисква да си представим, че еди-кога си всичко е било, както трябва. За протестантите, да речем, такова идеално време се оказва апостолското – първото, второто столетие. За староверците такава идеална антитеза на съвременността е 16 – началото на 17 в. А ето че за „диомидовото” движение – движение на все още вътрешно-църковни дисиденти – идеален жалон, икона е събитието от 1948 г. Според техния мит, който вече върви из масовото съзнание, из Интернет, в 1948 г. в Москва се е провел вселенски събор, осъдил икуменизма и забранил на православните хора да участват в икуменически контакти с инославни – римокатолици и протестанти. След което обаче лошият митр. Никодим (Ротов) презрял решенията на вселенския събор и заедно с това въвлякъл църквата ни в икуменическата организация и движение. И сега, като протест срещу това нарушение на древните правила и постановления, тези диомидовци заявяват, че днешната църква е безблагодатна и трябва да бъде напусната.

И така, какво в действителност се е случило в 1948 г.?

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

Exarch StefanУволнението от поста екзарх на Българската църква на Софийския митр. Стефан (Шоков) заема особено място в историята на руско-българските църковни отношения. Този ярък, но нееднозначен йерарх е добре известен в православният свят и особено в България. Архипастирът е оставил спомен за себе си като за патриот и като църковен политик, направил много за своята страна. На живота и дейността на митрополита са посветени статии, публикации, форуми и монографии.[1] При все това предпоставките и обстоятелствата около неговото уволнение от поста екзарх и до сега не са намерили в изследванията необходимото отражение.

Митр. Стефан (Стоян Попгеоргиев Шоков) е роден на 7.9.1878 г. в семейството на беден свещеник. Завършва Киевска духовна академия като кандидат на богословието. В 1910 г. приема монашество. В годините на Първата световна война се намира в Женева, а сетне и във Фрайбургския римокатолически университет, където защитава докторска дисертация. В Европа бъдещият екзарх взема активно участие в икуменическите мероприятия.[2] По сведения на Съветското министерство на външните работи в Лондон митр. Стефан става член на масонска ложа.[3] В 1921 г. е ръкоположен за Макариополски епископ, 1922 г. става Софийски митрополит, а в 1926 год. – член на Синода. По-късно той разказва поверително на председателя на Съвета по делата РПЦ, Г. Г. Карпов, за близкото си познанство с народния комисар по външните работи на РСФР – СССР Г. В. Чичерин. Разказва даже, че по указание на Чичерин е посещавал Англия и Швейцария с определена важна мисия.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Нюйоркски митр. Андрей (Петков)

Metr AndreyВ Московската духовна академия

Московската духовна академия не е в гр. Москва. Тя е в Сергиевския посад, доста далече от Москва. Намира се в сградата на Великата Троицко-Сергиева Лавра, в която се намират св. мощи на преподобния отец Сергий Радонежский чудотворец. Московската духовна академия бе удостоена с привилегията да се нарича Императорска духовна академия. Както професорското тяло, така и вътрешният духовен живот в нея всякога се е славил със своето изключително духовно мистично религиозно направление и научен авторитет. Студентите живееха при пълен и много добре уреден пансион. Те бяха разпределени по четири или пет студенти в хубави обширни занимателни стаи, в които всеки студент си имаше отделна писалищна маса и етажерка за книгите си. В хазайствено-стопанско отношение пансионският ни живот беше в образцово състояние. В нашата занимателна стая ние бяхме пет души студенти. Живеехме сговорчиво, като братя. Всички бяха мили и добри младежи.

Няколко дни след започването на учебните занятия в Академията от България дойде един младеж – Димитър Витанов Дюлгеров.[1] Той дойде като стипендиант на Българския Светия синод. В духовната семинария той беше голям фаворит на ректора. За него ще кажа кое-що по-нататък.

Нашите професори се отличаваха с голяма всесветска и богословска научна известност. Ректорът на Академията, преосвещений Теодор Волоколамский, беше архиерей, отличаващ се със своя строг монашески аскетически живот.

При Академията имахме хубава църква, в която редовно се извършваха божествени църковни служби. Също така имахме много голяма и богата библиотека, образцово заведена болница.

Както казах, всички наши професори се ползваха с известност на големи учени… За тях би могло да се каже много нещо и то хубаво. Но аз по-нататък искам да кажа повече нещо за нашия професор по история на философията – отец Павел Флоренски.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме