Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Борис Маринов

Memory eternalОсмислянето и оценката на комунистическото минало на страните и народите от бившия „социалистически блок” е процес, който продължава вече трето десетилетие, и проблем, който все още не е намерил еднозначно решение в обществата, преминали през практическото реализиране на идеите на марксизма и ленинизма. За мнозина това минало е травматичен спомен за отнета свобода и преживени репресии, докато за други то продължава и до днес да бъде обект на носталгия. Така, в страните, преминали през епохата на изграждането на „развитото социалистическо общество”, днес сме свидетели на най-различни начини за справяне с това минало, вариращи от тоталното му отричане и морално заклеймяване до оправдаването му и повече или по-малко прикритите опити за неговото легитимиране като време на някакъв „възход” и естествен етап от развитието на съответните общества и държави.

Нееднозначно продължава да бъде осмислянето на комунистическото минало и в неговия църковен контекст. Държавното преследване на християнската вяра и опитите за нейната подмяна с комунистическата идеология е горчив опит, преживян във всички страни и общества от „социалистическия лагер”. На репресии и гонение са подложени християните от всички изповедания, попаднали в хватката на комунистическата власт – както православни, така и римокатолици, и протестанти от различните разклонения на реформираното християнство. Тоталитарният атеистичен режим не подминава никого.[1] За всички християни, преживели десетилетията на държавен атеизъм през двадесетото столетие, тази епоха може без преувеличение да се сравни с времената на най-тежките и кървави гонения против Църквата: в Римската империя или под мюсюлманска и друга иноверна власт. Същевременно обаче нашите църкви и общества все още остават в дълг към паметта за стотиците и хиляди жертви на комунистическите репресии, а причините за това са от най-различен характер, но всички те имат отношение към механизмите на функциониране на паметта за живите свидетели на Христос от тази епоха.

Отваряне на целия текст

Автор Тодор Събев

Todor SabevПрез 865 г. християнството става официално изповедание във всестранно укрепващата славянобългарска държава. Покръстителят княз Борис I (852-889) ратува за добре подготвено, високопросветено и родолюбиво духовенство, за благоустроена автокефална Църква с ранг на патриаршия, която ще съдейства за културния подем, укрепване народностното единство, утвърждаване новия обществен строй, държавната независимост и международния престиж на средновековна България. След съответни пратеничества и тактични преговори с представители на Християнския изток и запад (866-869), използвайки умело историческата обстановка, аспирациите и съперничеството между Рим и Константинопол на Балканите, княз Борис и неговите сътрудници на дипломатическото поприще ускоряват подготвителния процес за основаването на самостойна Българска църква. На 4 март 870 г. авторитетен църковен форум в Константинопол, на който участват и български пратеници, делегати и представители на древните източни патриаршии, учредява отделна църковна област в новопокръстена България. Оттук започва историческият път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност (след Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, Кипърската, Синайската и Грузинската архиепископии),[1] втора – след Грузинската – народностна православна църква.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Момчил Методиев

M MetodievПроверката на Комисията по досиетата от януари 2012 г. показа, че сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност в Св. Синод на БПЦ са 11 от 15 митрополити или 73% от общия състав.[1] Мнозина бяха неприятно изненадани от тези резултати, тъй като във всички останали институции, с изключение на Министерството на външните работи, броят на сътрудниците се оказа около 10%. Безспорно проверката на ръководното тяло на Църквата бе насочена към ограничен кръг лица и показа моментна снимка, отнасяща се към началото на 2012 г., но това не промени общото тягостно усещане. Разкритията предизвикаха огромно медийно и обществено напрежение и наложиха мнението, че Българската православна църква и по-конкретно нейното ръководно тяло – Св. Синод, е била „превзета” от Държавна сигурност. Макар да стана ясно, че оповестените досиета разкриват различни житейски истории и различна степен на сътрудничество, се затвърди убеждението, че след като броят на сътрудниците през 2012 г. е бил толкова висок, той е бил такъв и през предходните десетилетия. В следващите месеци и години дебатът сякаш затихна, главно поради нежеланието на архиереите да вземат участие в него, но темата за проникването на Държавна сигурност в средите на висшето духовенство продължи да занимава и тормози общественото съзнание и църковната съвест.

Всъщност проблемът заслужава по-дълбоко изследване, тъй като някои въпроси останаха в сферата на предположенията. Дали проверката, оповестена в началото на 2012 г., е представителна за цялата Православна църква и целия комунистически период? Макар да изглежда ненаучен и опростенчески, в общественото съзнание продължава да стои въпросът дали БПЦ трябва да бъде причислена към „жертвите” на комунистическия режим, или е по-скоро част от неговите „сътрудници”? Дали тя е била превърната в казионна организация (подобно на БЗНС, получило правото да съществува като присъдружна на БКП партия в името на запазване на многопартийната фасада на режима), или е успяла да запази в рамките на режима относително автономен живот?

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0За делото на св. княз Борис І Михаил и приемането на християнството от българската държава са изписани хиляди страници, но то винаги ще си остане не докрай проучено и осветлено. Основната причина за това е, че делото му е толкова значимо и епохално и няма как да бъде вместено в изследванията и на най-талантливите автори. В своите разработки по въпроса винаги сме твърдели, че този напълно осъзнат и доброволен акт на най-големия държавник, който България е имала, далеч надхвърля чисто регионалните измерения и е събитие с огромно европейско и световно значение.[1] В настоящата статия ще спрем вниманието на читателите върху един неизвестен на българската наука манастир, основан от български монаси в сърцето на Източната римска империя – столицата Константинопол, вероятно непосредствено след приемането на християнството от българския народ през 864 г.

Приемайки християнството, нашите предци започват интензивно строителство на култови сгради, като често строят такива и далеч извън границите на територията, която обитават. Това показва и дълбочината, с която те осъзнато приемат и живеят християнската вяра, която e над-етносна, вселенска и не се съобразява с чисто човешките политически граници на държавите и империите, защото в Христос всички са едно (Гал. 3:28). На науката са известни няколко манастира, основани от една от основните съставни части на българския народ – траките, непосредствено след приемането на християнството от тях през 4-5 век. От житието на св. Теодосий Киновиарх († 529 г.)[2], съставено от Теодор от Петра (ок. † 536 г.), научаваме за съществуването на манастир на бесите, наречен Кутила (Κουτιλά), в Светите земи, покрай р. Йордан.[3] Св. Йоан Мосх също говори за „манастир на бесите” (Σούβιβα τῶν Βέσων) покрай р. Йордан, чийто игумен той лично среща, но дали става въпрос за същия манастир, споменат в житието на св. Теодосий Киновиарх, или за друг, не може да се каже със сигурност.[4] От актовете на Константинополския събор от 536 г. се вижда, че там е присъствал и Андрей – игумен на манастира на бесите в Константинопол. Този манастир е бил посветен на Пресвета Богородица (ἁγίας ἐνδόξου Θεοτόκου καὶ ἀειπαρθένου Μαρίας τῆς τῶν Βεσσῶν).[5] Съществуват податки, че това не е бил единственият тракийски манастир в пределите на Константинопол. Изворите също така говорят за наличието на манастири на бесите в Египет, при това не само на един.[6] Съществуват данни и за монашеско присъствие на траките и на други места в пределите на Източната римска империя, включително и на планината Синай.[7] Това важи не само за траките – по принцип византийската монашеска култура познава „етническите” манастири, каквито има във всички краища на империята.

Отваряне на целия текст

Автор Монах Елисей (Меняйлов)

Metr Nikolay JarushevichВ резултат от студената война от началото на петдесетте години на миналия век международната обстановка в Европа рязко се влошава. Усилва се и конфронтацията между световните сили – СССР и САЩ. Според мнението на историка О. Ю. Василева, един от главните фактори за противопоставянето е „ядреният монопол на САЩ”.[1] Тъй като СССР значително е пострадал от Втората световна война, подобна международна ситуация за него е несвоевременна и опасна. В така създалата се напрегната атмосфера съветската държава активизира усилията си за създаване и развитие на международно движение за мир. Както отбелязва изследователят С. В. Болотов, „… то [движението] е могло да спомогне да се спечели време за това, да се компенсира изоставането на СССР от западните страни във военен и икономически потенциал”.[2]

Идеята на движението за мир става приоритетно идеологическо направление на външната политика на СССР, поради което за пропагандата му в чужбина държавната власт започва активно да привлича Руската православна църква (РПЦ). Т. Волокитина – историк – отбелязва, че обръщането към авторитетния глас на Църквата е обосновано с това, че „миролюбието, и съответстващата на него политика, са изначално заложени в самата същност на Църквата, докато в държавата те могат да бъдат и преходен етап”.[3]

Официален представител и участник от РПЦ в главните форуми и конференции в защита на мира е Крутицки и Коломенски митр. Николай (Ярушевич) – един от най-влиятелните архиереи както в Руската църква, така и в чужбина. От 1946 г. той е пръв председател на Отдел за външни църковни връзки. Дипломатическите му способности, известни на православния свят, са се разкривали и в диалога с инославните конфесии, с които е изграждал приятелски отношения в условията на антирелигиозна политика на съветската власт.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovНе вярвам да е имало книга, по-разрушителна от Евангелието

А. Балабанов

Главната сила на Църквата се състояла в нейната изключителна способност да разлага и да разчленява народите чрез обезличаването, уеднаквяването и обезродяването им

Д. Съсълов

В началото на 21 в. се извършва преоценка на цели исторически периоди, в това число и на нашето Възраждане. Чрез тази преоценка изследователите се стремят да преодолеят натрупани с годините, предпоставени идеологически и политически подходи, които до голяма степен замъгляват обективния поглед върху процесите и събитията от периода, утвърден в историографията като „Българско възраждане”. В случая става дума не само за преоценка на идеите, залегнали в марксическата историография след 1944 г., но и за такива още от зората на модерната българска наука. Изкушавайки се от тази позитивна тенденция и смятайки, че сме в състояние и ние да добавим няколко думи към разказа за това, наречено от някои „най-българско време”, в следващите редове се заемаме да споделим някои наши мисли, с акцент върху това, как интересуващият ни период от нашата, българската история се вгражда въобще в пътя на Църквата? Отговорът, макар и привидно ясен, не е така лесен, тъй като изисква не само непосилния за човека опит за вникване в Божия промисъл, но и абстрахиране от ред емоции и стереотипи, които са насложени в историографията ни през годините, с които продължаваме да живеем и днес и които са определящи възприятието на историята не само сред обикновените хора, а и сред мнозина от изследователите.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Генадий Литаврин

G LitavrinКакто и в други страни, приели християнството в периода 9-11 век, новата вяра e въведена в България като официална религия с акт на държавната власт. Към 927 г. България e вече повече от половин век християнска страна. Мрежа от църковни енории обхваща цялата държавна територия. Повечето свещенослужители са славяноезични, с местен, български произход. С активната подкрепа на върховната власт се разраства и обучението в славянската писменост, която се употребява не само в областта на вярата, но и в държавната дейност и в бита.[1] Оформен е необходимият на духовенството цикъл от църковно-богослужебна литература. Завършва започналият в края на управлението на Борис преход към църковно богослужение от гръцки на славянски. Още от времето на Климент отношението между понятията български език и славянски език започва да се възприема като отношение между част и цяло: в „Пространно житие” на Климент се казва, че Евангелието е преведено „на тукашния български диалект”.[2]

Няколко думи за вътрешното и външнополитическо положение на България във времето, разглеждано в настоящия очерк. Неговият сюжет хронологично е ограничен в едно столетие, съвпадащо с времето на управление на Петър (927-968) и Самуил (969-1014). Това време отчетливо се дели на два периода: период на мир – от смъртта на цар Симеон до нахлуването в страната на войските на руския княз Святослав (968 г.) и смъртта на Петър (970), отличаващ се с интензивни дипломатически и конфесионални връзки с Византия, и втори – почти толкова голям, на непрекъснати войни и църковно отчуждение, продължил от сблъсъка на византийците с русите на територията на България (971 г.) до нейното завладяване от империята през 1018 г.

Отваряне на целия текст

Автор Ганчо Велев

G Velev1. Кой пръв е проповядвал християнството в древна Скития?

Християнството прониква на Балканите по времето на римското владичество. Римското присъствие в днешна Южна България, в долината на река Марица, е от 1 в. пр. Хр. Още през 129 г. пр. Хр. римляните, след покоряването на Македония и Гърция, завладели Егейското крайбрежие на Тракия заедно с Тракийския Херсонес (Галиполския полуостров) и установили протекторат над Одриското царство в 73 г. пр. Хр., като превзели столицата на одрисите гр. Ускудама (Одрин).

В днешна Северна България римляните стъпили окончателно през 29 г. при имп. Тиберий (14-37) Разединили я на провинции – отначало на две: Мизия Долна (Мизия Втора) и Малка Скития.

Когато били принудени под натиска на готите да евакуират провинция Дакия (дн. Румъния), имп. Аврелиан (270-275) създал в днешна Северозападна България още една провинция, Крайбрежна Дакия (между р. Тимок и р. Вит), с център Рациария (дн. Арчар), където се настанило част от евакуираното население. Долна Мизия била умалена между р. Вит и земите до днешните Силистра и Варна с главен град Марцианопол (Маркианопол), при девненските извори. Главен град пък на Малка Скития тогава бил град Томи (дн. Кюстенджа).

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме