Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Синтезът на интерпретацията и проповедта: Живото слово. Ефективното проповядване на Божието слово днес

Вторник, 14 Април 2015 Написана от Прот. Пол Н. Тарази

Fr Paul_N_TaraziКак православието ще може да достигне сърцето на тази нация, ако ние продължаваме да предъвкваме миналото и да говорим на нашата младеж на език, който тя не разбира?

Митрополит Филип (Салиба)

След като обсъдихме основните аспекти на пророческото проповядване – такива, каквито ги откриваме в Стария Завет – и на християнската проповед (κήρυγμα), все пак остава проблемът с тяхното приложение. В собствен смисъл, в това за нас се заключава и централният въпрос.

След като изследвахме пророците и апостолите, ние сме призвани да престанем да бъдем просто зрители и да започнем да действаме. Това влече след себе си поредица от фундаментални въпроси: можем ли да бъдем и днес пророци и/или апостоли? Е ли проповядването, в края на краищата, действителният проблем в нашето настояще. И, в случай че е, как следва ние да проповядваме? И какво? След като Божието слово е вече установено и в известен смисъл ограничено до поредицата от текстове, която наричаме Свети Писания, можем ли да продължаваме да говорим за живо слово, или ние сме просто интерпретатори на тези текстове? Трябва ли – винаги, когато проповядваме – да се позоваваме на Писанието? Има ли някаква връзка между интерпретацията на текста и проповедта? И, ако да – то каква е тя? Приемайки, че първичното пророческо слово е било ефективно, а това на апостолите пък е имало спасяваща сила, можем ли все още да кажем същото по отношение на нашите днешни от втора ръка слова? Може ли днес нашата проповед да бъде живо Божие слово и Негово спасително послание или тя е – в най-добрия случай – едно старателно препращане към Писанията и убедителна покана те да бъдат прочетени?

Това са само някои от въпросите, с които ние трябва да се заемем сега, и всички те се отнасят до всеки от нас лично – отнасят се до нашите същества, до нашите чувства, до нашето поведение, до нашите становища, до мисията на всекиго от нас в живота и, в крайна сметка, до нашата вяра в и посвещаването ни на Иисус Христос. Не съществува, следователно, необходимост да обясняваме, още по-малко пък да доказваме, защо тази тема е най-деликатната възможна. И затова читателят трябва да ми позволи да започна веднага с две разяснения, които се надявам да предотвратят всяко погрешно разбиране и всяко погрешно интерпретиране.

На първо място, тъй като тук предстои да обсъждаме повече съдържанието, а не толкова самата форма на проповедта, ще трябва да подчертая още от самото начало, че бихме изгубили ужасно много, ако разглеждаме пророческите текстове и апостолските послания като единствените библейски книги с реално отношение към проблемите на съвременно проповядване. Историческите книги на Стария Завет и тяхното богословие на Божиите дела и на Божието домостроителство, както и премъдростната литература и нейното място в домостроителството на спасението като важна част в подготовката за осъществяване на Божия план в Иисус Христос, имат много какво да кажат в процеса на формирането на проповедническия ум. Същото се отнася и до Новия Завет. Колко много от въздействието си би изгубил нашият апел, ако в нашата проповед ние бихме пренебрегнали автора на книга Откровение? Позволете ми, следователно, незабавно да изложа твърдение, към което ще се върна по-късно. За проповедника на живото слово е същностно необходима тясната осведоменост по отношение на всяка от библейските книги!

На второ място, тук разглеждам библейския канон като не само исторически, но основно като богословски въпрос. Когато провъзгласява, че канонът е завършен, Църквата изповядва това, че Иисус Христос е последната дума (λόγος) на Бога, както и че в Него Божието откровение е достигнало до своя край и до своята цел. Тъй като обаче – в това последно божествено послание – Неговата личност е била централната, следователно и Неговата смърт и възкресение, и възнасяне на небесата – както и изливането на Светия Дух, са били част от тази последна дума и следва да бъдат включени в това откровение чрез словото на специално предназначените за това свидетели, а именно – апостолите. Така че ние, днешните проповедници, трябва да сме наясно, че нашето слово трябва да следва определени правила и да бъде в определени граници, които са били установени веднъж и завинаги от апостолската проповед в ранната Църква. Словото ни не трябва да се оформя от прищевките на момента, които ние наричаме „свобода”, представяйки си, че нашите фантазии – колкото и да биха били могъщи – ще са в състояние да спасят света. По-скоро трябва да помним, че нашите думи, освободени от тежестта на греха, са станали послушни слуги на Иисус Христос (срв. Рим. 6:15-23)[1] – на проповядвания от светите апостоли – и само тогава биха имали силата да отразяват присъствието на истинския и спасяващ Господ. Позволете ми да завърша с трепет и със страх – като проповедници, нашето дълбоко познаване на новозаветните книги съвсем не представлява някакво любопитно умствено упражнение, а е въпрос на живот и смърт за нашите слушатели!

Веднъж казали това, позволете ми сега да споделя с вас и някои мисли относно проповядването на Божието слово в нашия съвременен свят. Излишно е да казваме, че следващата скица е само избирателна и по никакъв начин не е изчерпателна.

Киригматичната проповед

Първостепенният въпрос, който изниква в ума на проповедника е следният: само проповядване ли представлява проповедта, т. е., е ли тя само нещо, което е адресирано специално до членовете на общността? Или трябва да бъде още и киригматична, т. е. – насочена и към външните, предизвикваща ги с евангелието и канеща ги да придобият вярата? Вземайки под внимание нашия непосредствен интерес, не чувствам като нещо необходимо да се впускам в теоретична дискусия по този въпрос. Много по-плодотворно би било да се подходи към въпроса от практична гледна точка. Факт е, че нашите паства се състоят от хора, действително приобщени към Иисус Христос, които имат съзнание както в умствено, така и в практично отношение, за това, което нашата вяра изисква. За такива проповедта е увещание, което би им помогнало да продължат по благословения път, който вече са избрали. От друга страна, голяма част от съставляващите нашата Църква се формира от номинални православни, които знаят за християнската вяра, но никога не са се изправяли пред предизвикателството на посланието за спасението. Такива бих могъл да нарека „вътрешно-външни”. Към това трябва да добавим, че днес в храмовете ни могат да присъстват през време на цялата литургия и некръстени хора. Всичко това означава, че проповедта трябва да бъде трамплин за пълното киригматично послание.

В същата линия на мисълта трябва да кажем, че у всекиго от нас съществува тази продължаваща борба между старото и новото творение. Следователно, всяка проповед следва да съдържа и елемент на киригматично проповядване, адресиран до онова в нас, което все още не е докоснато от резултатите от Кръщението. Типичен пример за увещание на вярващите, което е едновременно проповядване и киригма, откриваме в Посланието до римляни: „… И не предоставяйте членовете си на греха за оръдия на неправдата, а предоставете себе си Богу като оживели от мъртвите, и членовете си – Богу, за оръдия на правдата. Грехът не бива да господарува над вас, защото вие не сте под закона, а под благодатта” (6:12-14).

Като практическо следствие от предишните точки, проповедникът е длъжен да помни, че онова, което в неговите очи е взето за даденост, за останалите често все пак трябва да бъде и доказано. Ние, проповедниците, обикновено вземаме за даденост, че Бог е изковал нашето спасение в Иисус Христос, че Христос е наистина възкръсналият Господ, че Църквата е наистина Негово тяло, че сме граждани на Божието царство… и, в своите проповеди, обичаме да работим вече с практическите следствия от тези приемания, в опит да предложим на слушателите начини, как да прилагат своята вяра. Правейки това обаче, забравяме, че мнозина от нашите слушатели са, дълбоко в своите сърца, все още в противоречия с основите на вярата. И ако искаме нашето слово да ги докосне, то ще трябва да бъде киригматично, т. е. изправящо ги лице в лице с провокиращия опит от реалната среща с Бога, с Иисус в Неговото действително господство, с Духа – в Неговата ефективна сила. Така че за проповедника е важно да предизвиква и да стимулира – тук и сега – вярата на своите енориаши, повече отколкото техните добри дела, така че както той, така и те да бъдат сигурни, че последните са действително плодове от първото, а не просто фарисейски разкош.

Бих отишъл дори още по-далеч, като кажа, че дори ако проповедникът работи с елитна общност, повечето членове на която са наясно със своята вяра, той въпреки това ще трябва да проповядва – дори може би още по-често от обикновено – киригматично. А причината за това е, че, вземайки нашите приемания по отношение на Бога твърде сериозно, може в крайна сметка да паднем в капана на вземането на Бога за даденост. Като ученици на пророците, ние трябва да сме наясно с това, че този капан е реален, че твърде често Бог се превръща във въпрос, който за нас е познат, в тема, която ни е ясна до очевидност, в познат за нас субект, правилата на чиято игра ние вече знаем толкова добре, че можем да предвидим сериите – казано с една дума, Бог може да се превърне в идол, в играчка в нашите ръце. Проповедникът трябва да разбере необходимостта от проповядването едновременно на себе си и на своята общност – по такъв начин, че да я срещне с обичащия, но също така и живия Господ. Който може да ни убеди, че Той е истинският Бог като посрами и унищожи всички наши идоли.

Изправени срещу нашия ближен

Един от главните, ако не и съществени аспекти на живия Бог е способността Му да открива най-съкровените тайни на нашите сърца, като ни среща с лицето на онази реалност, която – повече от всичко друго – долавя и най-слабите вибрации на нашето вътрешно съществуване: като ни среща с лицето на нашия ближен. И наистина, другото човешко същество е единственото лице в тази вселена, което е изправено лице в лице с нас – много повече като субект, отколкото, като обект, да поема нашите манипулации. Той е наистина единственият, към когото можем да почувстваме и цялата поредица от нюанси – от страстната любов до страстната омраза. И единственото създание, което не можем да пропъдим, защото той винаги изниква отнякъде като „аз съм”, изправяйки се срещу нашето „аз съм”.

Човешкият ум е способен да си представя нашия свят без Бога: нещо, което бива засвидетелствано от мнозина: както в миналото, така и в настоящето, а по всичко личи, че ще продължава и в бъдещето. Никой обаче не може да си представи света без човека! Знаейки точно това, Бог се е „облякъл” във всеки един от нашите ближни. Пророците са го казвали, Иисус го е потвърдил, а апостолите са го разгласили – нашият ближен е критерият, скàлата, термометърът, ходещото до нас наше възмездие, практическата ни присъда – както в живота, така и в смъртта; защото ближният – това е Самият Бог. И Библията е недвусмислена по отношение на Неговите избори: на безсилната вдовица, на сирака, на бедния, на покорния, на грешния, митаря, мизерния – с една дума, на отхвърления, на този, за когото няма място в нашите земни царства. Ето от такива Бог е направил граждани на Своето царство – като си е направил жилище в тях.

И така, от проповедника се очаква по най-безкомпромисен начин да сблъска своите слушатели с това, до каква степен греховете на преяждането, на похотта и лакомията, на егоизма и гордостта, на прекомерното богатство и индивидуализма, са противни на Царството Божие, тъй като нараняват неговите жители. Доколко те биват противни и на Самия Христос, тъй като унищожават всички онези, чиито лица и имена Той е взел върху Себе си. Проповедникът трябва да запознае своето паство с това, до каква степен нашите най-интимни грехове имат отношение към нашите психологически смущения, обществени заболявания и политически ужасии. От него се очаква, следователно, и да възбуди неспокойството в сърцата на своите слушатели, докато не разберат, че тялото на човека, когото „оставиха полумъртъв” (Лука 10:30), е потенциален – ако не и вече да е станал – храм на Светия Дух. Да им напомни, че те няма да влязат в Царството Божие докато не разберат, че Бог, на Когото са обърнали гърбовете си след светата божествена Литургия, е ἐρχόμενος – Този, Който вечно идва при нас във всеки Свой образ: в нашия другар, чието име можем и да знаем, но по-често се случва да не знаем.

Бог е изгубил столетия, докато накара пророците да разберат неразбираемото – това, за което се повествува в Глава 53 от книгата на св. прор. Исаия.[2] И друга поредица от столетия, за да осъществи и да актуализира това „неразбираемо” в Иисус Христос – в Сина човешки, Който няма къде „глава да подслони” (Лука 9:58). Това пък, което Бог е направил, проповедникът не трябва да погубва!

Изправени срещу целия Христос[3]

Господ, с Когото се срещаме в проповедта (κήρυγμα) е нашият съдия – да, Той е любящ съдия, но все пак е съдия, при това и на най-скритите кътчета на нашите сърца. Там, в тези кътчета на сърцето, всеки остава – по един или друг начин – грешник, а до Господа, Който е свят, не може да се приближи нищо, което не е свято. Единственият пък път към светостта е покаянието – shûb[4] – μετάνοια.

Проповедникът никога не трябва да разводнява въпроса за греха. Дори и хората да са престанали да разбират този въпрос, то той е, който трябва да ги учи и учи, и учи, че всеки от нас – според св. ап. Павел в това отношение няма изключение (виж Рим. 3:9-12) – е по такъв или онакъв, по такъв или онакъв, по такъв или онакъв начин грешник. Трябва да им обясни различните аспекти и лица на греха, като ги накара почти да ги усетят със собствените си пръсти. Вършенето само на това би било песимистично и, в крайна сметка, разрушително, и проповедникът – в случай че е по-скоро реалистичен – е наясно, че признаването на нашите грехове още не спасява. Той обаче знае, че ако ние не правим това, то няма и да се покаем, а покаянието е ключът към Царството Божие.

Иисус е говорил: „Здравите нямат нужда от лекар, а болните. Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Марк 2:17). Към покаянието може да бъде призован само грешникът. И докато „праведният” не открие своите тайни грехове той ще остава глух за този призив и ще пропилява своето спасение. Ето защо, ключовата дума тук е покаяние. Така че проповедникът трябва да събуди неспокойство в сърцата на слушателите си – докато не се обърнат, не се върнат и не принесат своето покаяние!

Как обаче да се изправим срещу всичките тези неща, взети заедно – срещу греха, присъдата, покаянието, спасението, Божията любов, Божието царство? Отговорът е – в Иисус Христос, в целия Иисус Христос, в Неговата личност. Ние знаем, че Бог е изцяло представен както в преломения хляб, така и в проповядваното слово. Но това „както и – така и” не трябва да бъде разбирано като „или-или”. Второто разбиране е довеждало до две нездрави отклонения: отслужване на Евхаристия без проповед, от едната страна, и т. нар. независима литургия на Словото – от друга. Само съчетаването на двете може да ни срещне с целия Иисус Христос: Господа и Спасителя. Само тяхната взаимовръзка предотвратява превръщането на първото в просто ритуал, а на второто – в обикновено умствено упражнение. Само такъв, който е бил изправен срещу силата на проповедта, може да бъде накаран да продължи към преображението си в Светия Дух – заедно със своите братя и сестри – заедно с хляба от Предложението, в едното тяло на Христос – в новото творение. И само такъв, който е вкусил от преломения хляб и от общата Чаша, може да разпознае дали това наистина е бил Този Иисус, за когото са му проповядвали или не. Словото преобразява хляба, а хлябът актуализира словото, а двете заедно – ни изправят срещу Иисус от Назарет, нашият Съдия и нашият Спасител.

Изучавайки апостолската проповед, забелязваме, че там Евангелието върви ръка за ръка с личността на Иисус Христос. Ако обаче кажем, че личността сама по себе си е Благата вест, това би означавало, че проповедник, съобщаващ Евангелието на късчета и парченца, в поредица от проповеди за определен период от време – това би било нещо противоречиво, което би било невъзможно да си представим. Личността се предлага в нейната цялост. Казано в практичен план – точно както всяка евангелска книга, и всяко апостолско послание е цялото εὐαγγέλιον, представяйки ни не част от Иисус Христос, а целия Него, само че в различна светлина. По същия начин и всяка проповед, стига да е замислена да съобщава благата вест, трябва да съдържа в себе си, да съобщава цялото Евангелие.

И така, нашето спасение е цялото Евангелие – наше последно и пълно спасение едновременно от греха и смъртта, които са и последните врагове на човека (Рим. 5:12). Това се осъзнава във възкресението на Иисус от мъртвите, което означава окончателно разрушаване на греха и смъртта, при което Христос доказва Себе си като действително Победител и Господ. Нека сега чуем какво казва и св. апостол Павел, в своето учение за възкресението:

„Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете… Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови… Защото Той трябва да царува, докато тури всички врагове под нозете Си. А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта… А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртното тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: „смъртта биде погълната с победа”. „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?”. Жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът. Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа” (1 Кор. 15:17, 20-23, 25-26, 54-57).

И пак, в красивото резюме на Евангелското съдържание, предложено в началото на Римляни, където четем: „Павел, раб на Иисуса Христа, призван апостол, отреден за Божието благовестие … за Своя Син (роден по плът от Давидово семе и открил се за Син Божий чрез силата на чудесата, по духа на освещението, чрез възкресението от мъртвите) Иисуса Христа, Господа нашего” (1:1-4).

Следователно, Христовото възкресение е толкова централно и от гледна точка на проповедта (κήρυγμα), че в действителност цялата проповед се свежда в крайна сметка до него. Ето защо проповедникът трябва да е наясно, че, макар и възкресението да се е случило в гроб, близо до Йерусалим, но нито неговото присъствие, нито резултатите от него, не могат да бъдат ограничени до това място. Св. евангелист Матей ни разказва за опита на апостолите от него в Галилея (28:10, 16-20), докато св. Лука, в книга Деяния на св. апостоли, ни съобщава как то се е изправило и пред Савел, пред портите на Дамаск (9:1-19; 22:5-6; 26:9-18). Казано по друг начин, не е достатъчно просто да се позовем на възкресението – задължение на проповедника е и да срещне своите слушатели с него сега. Нашите слушатели трябва да се изправят – с помощта на нашите гъвкави думи – пред Самия Иисус Христос, прикован от гвоздеите на нашите грехове и, въпреки това – като властен и любящ наш Господ – предлагащ ни ръка за помощ, за да ни измъкне от плаващите пясъци на същите тези грехове. Цялостният възкръснал Иисус – изправен пред цялостните нас и убеждаващ ни, че и ние също можем да бъдем възкресени.

Чули нашата проповед, нашите слушатели би трябвало да могат да кажат – ако мога да съчетая Рим. 8:29, 34 с Гал. 3:1, че Иисус Христос, „първороден между многото братя… бе изобразен [пред очите ни] така, като да бе разпнат помежду ви”. А може би, някои биха отишли и по-далеч, казвайки и това, че, ако „приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва, Отче! … [то и] Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии. Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа, и то само ако[5] с Него страдаме, за да се и с Него прославим” (Рим. 8:15; Гал. 4:6 и Рим. 8:16-17).

Верният поглед към светоотеческото проповядване

В началото на това представяне казахме, че проповедникът следва внимателно да остава в границите на апостолската κήρυγμα – такава, каквато ние я откриваме в Новия Завет – и че, следователно, трябва да има задълбочено познание за библейските книги. Точно това е, което са правили и отците на Църквата. Подобен подход обаче не ги е превръщал в роби на библейския изказ, а точно обратно – давал им е едновременно и свобода, и увереност в предаването на Божието слово на техните съвременници, така че в изрази и образи да постигат максималния възможен резултат. Правейки това, те са се проявявали като истински ученици на апостолите: глинени съдове, съдържащи същото това съкровище (срв. 2 Кор. 4:7).

Вместо обаче да продължаваме тази респектираща традиция, ние, за съжаление, най-често постъпваме като разглезени деца, родени в богато семейство, чието участие в семейния живот се състои в мързелуване в канапето, наслаждавайки се на плодовете на труда на своите предци. Ние или перифразираме библейския текст, или, в най-добрия случай, цитираме отците, мислейки си, че по този начин сме си свършили работата! Обяснението пък, което даваме за това, е, че сме били „опазвали съкровището”. Точно тук обаче лежи и грехът ни – представяме си, че съкровището се съдържа в „глинените съдове”, докато истината в случая е, че съкровището е това, което предпазва глинените съдове от разпадане. И пренебрегваме казаното от апостол Павел, че „това съкровище ние носим в глинени съдове [ἔχομεν δὲ τὸν θησαυρὸν τοῦτον ἐν ὀστρακίνοις σκεύεσιν], та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам. Отвред сме наскърбявани, но не [и] стеснявани; в затруднение сме, но се не отчайваме; гонени биваме, но не [и] изоставяни, повалени биваме, но не загиваме. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни” (2 Кор. 4:7-10).

Нашето изучаване на отците на Църквата не трябва да бъде само с намерението да разберем какво те са казали относно Светите Писания и какво въобще ни казват, но също така – и дори много повече – с поглед към това, как отците четат Библията и как са достигали до изричането на онова, което са изрекли за техните съвременници. Ние трябва да сме в състояние да изучаваме Писанията така, както и те са ги изучавали, и да проповядваме Христос на нашите собствени съвременници – със същата ревност, която са имали и те. За проповедника не е достатъчно да се гордее с това, колко добре отците са познавали Библията – той трябва да се стреми и сам да я познава не по-зле от тях, че дори и още по-добре! Представям си колко тъжни биха били отците на Църквата, ако чуят, че в наше лице, вместо свои деца, са придобили организатори на кампании [букв. campaign managers].

За нас отците трябва да бъдат нашата най-настоятелна покана към изучаване на великите проповедници – пророците и апостолите. Именно там ще открием лицето на нашия Господ в неговата древна красота и, след като Го срещнем, ще бъдем в състояние и да го открием, дори и без цитати, на нашите гладни и жадни за Него братя и сестри. Там, в библейския текст, е най-истинската, най-историческата, най-живата и най-точна Негова икона. Тази икона ние ще имаме, само ако познаваме по най-задълбочен начин не някаква ефирна Библия, а нашата лична Библия – тази, която имаме у дома и чийто страници са почернели по краищата и дори са леко повредени от честата ѝ употреба – само тогава, освободени от цялата суета на суетите, ще можем и да открием тази икона пред онези наши деца, които Господ ни е дал като наши енориаши!

Нека обаче сега дадем думата на онзи антиохиец, който е вероятно най-големият сред тълкувателите и е със сигурност един от най-великите проповедници на Божието слово. В своя прочут трактат За свещенството св. Йоан Златоуст пише:

2. … Настоящото разсъждение не засяга разпореждане с пшеница и жито, волове и овце или с нещо подобно, а самото Тяло Христово. Христовата Църква, по думите на блажения Павел, е тяло Христово, и този, комуто то е поверено, е длъжен да го поддържа в благосъстояние и превъзходна красота, като отвсякъде оглежда да не би някаква нечистотия или порок, или друго подобно петно да опетнят красотата и благолепието ѝ. Не е ли длъжен да прави това тяло достойно не за друго, а за нетленната му и вечна Глава, доколкото е възможно за човешките сили? Ако онези, които се грижат за доброто състояние на борците, имат нужда и от лекари, и от треньори, и от строга диета, и от непрестанно упражняване, и от безброй други мерки (защото пропуснат ли някое дребно нещо, то може да разруши и унищожи всичко), то тези, които са приели грижите за това тяло, което води борба не с тела, а с невидими сили, как могат да го опазят невредимо и здраво, ако нямат много по-голяма добродетел от човешката и не познават всяко полезно за душата лечение?

3. Или не знаеш, че това е заплашено от повече болести и нападения отколкото нашата плът и че по-бързо от нея заболява, а по-бавно оздравява? Лекарите на онези тела разполагат с разнообразни лекарства и с различни набори инструменти, и с храни, подходящи за боледуващите. Често дори само свойствата на въздуха са достатъчни за оздравяването на болните; а понякога навременният сън отървава лекаря от всякакво усилие. Тук обаче не може да се помисли за нищо такова, а освен делата има само един начин и средство за лекуване – поучаването чрез слово. То е инструментът, то е храната, то е най-подходящият климат; замества лекарството и огъня, и желязото. И ако трябва да се изгори или отсече, нужно е да се използва словото; ако то не подейства, всичко останало е напразно. С него ободряваме сломената душа и укротяваме разпалената, излишъците отрязваме и липсите запълваме, а и вършим всичко полезно за здравето ѝ.[6]

Това, което св. Йоан Златоуст ни казва, е, че, тъй като въплътеното Слово е жива личност, проповядваното слово трябва да бъде многообразно, за да може да стигне до всеки от своите слушатели, съобразно неговите собствени нужди. Подобна позиция от страната на проповедника обаче – на практическо ниво – влече след себе си и огромни затруднения, ако не и невъзможност. Защото как бихме могли, в едно и също време, в една и съща проповед, да се обърнем силно към всички наши слушатели, вземайки под внимание всички нюанси на техните индивидуалности, със специфичните за всекиго от тях проблеми? Ключът към решаването на този въпрос лежи в разбирането на думата „слово” в текста на св. Йоан Златоуст, като включваща още и всекидневните разговори, които свещеникът трябва да води с хората около себе си – независимо дали те ще бъдат православни или еретици. А че точно това е било неговото намерение, разбираме още по-добре, в случай че прочетем и останалата част от трактата.

Духовното ръководство и проповедта

Обсъждайки по-горе централното място на ближния във връзка с проповедта на Евангелието, говорихме и за излизането ни от сградата на храма и срещането на Господа, Когото току-що сме срещнали в светата Литургия или, с други думи, за литургията след Литургия. В този случай пък можем да говорим и за слово след Словото. Проповядваното слово, – бидейки Самият Христос, – трябва да бъде продължавано така, че да покрива и цялото всекидневно общуване на свещеника с неговите енориаши. Това е, което в нашата традиция се нарича духовно òтчество.

Тук бих искал да се застъпя не само за важността, но още и за необходимостта от това духовно òтчество в Църквата. Бихме могли да помогнем – както в лични разговори, така и пред иконата на Господа, в тайнството на Покаянието, – на всеки наш енориаш да осъществи на дело Словото, т. е. Самия Иисус Христос, в своя живот. Ако словото на проповедника е проводник на Бога, в процеса на извършваното от Него наше спасение и на новото творение, то словото на духовния отец е проводник на Божията грижа това ново творение да бъде подкрепяно в своето възрастване и предпазвано от опасността да падне по своя път. Ако проповядваното слово създава, то всекидневното слово укрепва и води към усъвършенстването. Нека чуем самия апостол Павел, този проповедник par excellence, който казва на солуняните:

„… При все това ние бяхме благи среди вас, също както кърмачка се нежно отнася с децата си. Тъй ви бяхме обикнали, че бяхме готови да ви предадем не само благовестието Божие, но и душите си, понеже ни бяхте станали драги… Защото знаете, че всекиго от вас, както баща децата си, ние подканяхме, молехме и убеждавахме да постъпва достойно за Бога, Който ви призова в Своето царство и слава. Затова и ние непрестанно благодарим на Бога, задето, като възприехте слушаното от нас слово Божие, усвоихте го не като слово човешко, а като слово Божие (каквото е и наистина), което и действува във вас, вярващите” (1 Сол. 2:7-8, 11-13).

Така че, съсредоточаването единствено върху проповядваното слово – в ущърб на духовното òтчество – би било проява на леност от наша страна, а не богословие!

Дори обаче и всичко гореспоменато да бъде разбрано, все още остава въпросът: След като сме далеч от отците на Църквата, да не говорим за Христовите апостоли, как можем да сме сигурни, че, проповядвайки в свободата на Духа, ние наистина ставаме и проводници на Божието слово? Какъв е критерият за верността на нашето слово?

В моите очи, отнемането от Божието слово на претенцията да е нещо, във висша степен уникално, е вече търсене на подобен критерий. Направили сериозно и старателно онова, което беше предложено в предходните точки, ние не трябва да търсим външен критерий; поне не и по отношение размера на тълпите, които ще бъдат привлечени от нашето проповядване! Господ ни е предупредил: „Много лъжепророци ще се подигнат и ще прелъстят мнозина” (Мат. 24:11).[7] Заедно с нас ще проповядват и други, а мнозина ще проповядват и против нас. И нашите енориаши ще ни кажат: „Ние сме изгубени! И Вие, и всички останали проповедници твърдите, че проповядвате Божието слово, само че говорите различни, ако не и изцяло противоречащи си неща. И ние вече не знаем на кого да вярваме!”. Тогава, повече от всичко друго, трябва да постоянстваме. По времето на обсадата на Йерусалим от халдейците както Йеремия, така и Анания са проповядвали така, че всеки от двамата е настоявал, че другият е лъжепророк.[8] Превъзходството дори е било по-скоро на страната на втория, отколкото на първия. И двамата проповядвали, ала Бог бил Този, Който посочил кой от двамата е правият! Както и Йеремия преди Него, Господ Иисус също останал сам на Голгота, но Бог Го оправдал!

Нима смятаме себе си за по-велики от Йеремия или от Иисус Христос? Търсим ли всъщност начин да го направим по-лесно от тях? Единственият ни изход в случая е да проповядваме, да проповядваме, да проповядваме – дори против ангели или противно на самите нас, подобно на св. апостол Павел (Гал. 1:8)[9] – до последния си дъх, така че да можем и да кажем, заедно с него: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих” (2 Тим. 4:7). Нашата надежда е, че когато словото ни – оставило Бога да свърши Своята мисия – се завърне накрая при своя Източник, ние ще бъдем сред онези, които ще бъдат открити да вървят в благословената посока към Него. Надеждата е тази, която ни предпазва от това, да играем ролята на Всемогъщия Бог и по този начин предлага както на нас, така и на нашите слушатели всички шансове да бъдем спасени от словото Господне! Не е ли тук, в крайна сметка, и всичко онова, до което проповедта се отнася – до нашето и на нашите слушатели спасение?

Заключение: Плодовете на проповедта

Накрая, но не на последно място, стигаме до практическия въпрос. Започвайки с истината, че сърцето на новозаветното послание е в самата личност на Иисус Христос и че Неговото дело е било да положи началото на новия живот, мнозина сред нас клонят към заключението, че делата са много по-съществени от проповедите, които без тях не са нищо повече от празни думи. „Стига проповеди – нужен е добрият пример” – е днес водещият лозунг, който християните, повече от всеки друг, изглежда че подкрепят. Не мога да не изразя своето несъгласие с подобна позиция. Защото добрият пример не е нищо повече от плод, от резултат, от следствие. Всеки, който разглежда християнското действие като нещо спасително, в действителност го изопачава, правейки от него „дела на закона”. Това представлява чисто фарисейство, което е и причината за провала на древния Израил, и онова, върху което Иисус и св. апостол Павел са се нахвърляли най-много. Добрият пример, както и добрите дела, не може да спасява. Дори нещо повече – той може да се превърне в причина за нашето осъждане.

Онова, което по същество е погрешно в този водещ лозунг, е допускането, че както Иисус Христос, така и Неговите дела са в минало време, че Той е бил онова, което е бил, а това, което се очаква от нас, е просто да следваме Неговия пример. Не такова е обаче посланието на Новия Завет. Апостолската проповед е по-скоро, че Иисус е разпнатият Господ, Който се обръща и днес, както и тогава към Своята общност и че Той е Главата, Която поставя началото – както тогава, така и сега – на всяко действие в Неговото тяло, което е Църквата. Че Господ Иисус действа с пълната власт на Своето слово, което – и тогава, и сега – изцерява, дава зрение и слух, възкресява, променя сърца и умове, прави от камъните чада на Авраам – с една дума, спасява. И сериозният проповедник знае, че онова, което се изрича от амвона, е словото Господне, а не неговото собствено слово, и че дори и той, проповедникът, е част от общността от слушатели.

Следователно, проповедникът не трябва да отдава прекалено внимание на онези, които продължават да му повтарят: „Защо ти не вършиш това, за което проповядваш? Да можеше само да спреш да говориш и да започнеш да прилагаш в действие нещо от това, за което проповядваш!”. С незначителни изключения, повечето от тези хора не се интересуват от това, което проповедникът в действителност върши – тяхното основно намерение е да избягат от предизвикателството на Божието слово, като отстранят един от неговите източници – проповядваното слово. Ако прекомерно се вслушва в техните коментари, проповедникът ще падне в капана да започне да вярва, че тези хора биха се променили, ако го видят в по-добра светлина, забравяйки, че най-многото, което биха направили, е да превърнат него, проповедника, в свой житейски образец. И така, също както когато слепец води слепеца, да паднат заедно в ямата (Лука 6:39). Проповедникът трябва добре да знае: не съсредоточаването върху неговото собствено усъвършенстване ще направи Божето слово по-въздействащо в неговите думи, а съсредоточаването върху изучаването на Божието слово и върху проповядването на това слово – проповядване и на него самия, и на неговите слушатели, така че както той, така и те да укрепнат в своите дела и така да бъдат и оправдани, и осветени, и изкупени в Христа Иисуса (срв. 1 Кор. 1:30).[10] Според св. ап. Павел, изглежда че Божията скàла в разрешаването на въпроса за усъвършенстването е напълно различна от човешката. Понякога дори изглежда, че Бог позволява на проповедника да изглежда духовно инертен в очите на своите слушатели с цел да се съдейства още повече за тяхното спасение. Нека обаче чуем самия апостол:

„Ако пък поискам да се хваля, няма да бъда безумен, защото ще кажа истина; но аз се въздържам, да не би някой да помисли за мене повече, отколкото вижда в мене, или чува от мене. И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям. Затова три пъти молих Господа, да го отстрани от мене. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова” (12:6-9).

Както и по-преди в същото послание:

„… Но това съкровище ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам. Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но се не отчайваме; гонени биваме, но не изоставяни, повалени биваме, но не загиваме. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни. Защото ние, живите, непрестанно се предаваме на смърт заради Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът, тъй че смъртта действува в нас, а животът – във вас. А като имаме същия дух на вярата, както е писано: „повярвах и затова говорих”, и ние вярваме, затова и говорим, като знаем, че, Който възкреси Господа Иисуса, ще възкреси и нас чрез Иисуса и ще постави с вас [в Неговото присъствие]. Защото всичко е зарад вас, та благодатта, като се преумножи, да произведе чрез мнозина още по-голяма благодарност за слава Божия” (2 Кор. 4:7-15).[11]

Проповедникът не трябва и да обръща прекомерно внимание на самия себе си, казвайки сам на себе си: „Как мога да проповядвам нещо, което самият аз не върша?”. Та що за беда би било, ако проповедникът задържаше своите проповеди в границите на собствените си ценности! Що за тясна сфера от духовността той би проповядвал, ако се ограничаваше само до онова, което си представя, че представляват неговите собствени достойнства! Що за богохулство би било това, тъй като, правейки го, той би проповядвал, в крайна сметка, самия себе си! Не, проповедникът не трябва да се съсредоточава върху себе си: това той ще направи пред иконата на Господа, в присъствието на своя духовен отец, молейки за прошка със сълзи и в смирение, молейки Бога да запази този глинен съд, за да бъде той използван за далеч по великата слава на Неговото име! Като проповедник обаче той ще се съсредоточи върху Божието слово, което ще изучава, ще подготвя проповедта си със сълзи, когато текстът го изобличава, и, колкото и да е недостоен, ще доближава амвона все едно се доближава до светия Потир, и ще говори. Той ще прави всичко това, така че да се чува не собственият му глас, а Божието слово, така че да се проповядва не неговата слабост, а Божията сила, докато той – в случая слушател на Словото, заедно със своите енориаши – не бъде подложен на изпитание от всяка дума, излизаща от собствената му уста! И така, проповедник и енориаши – вслушвайки се не в своите собствени мисли и чувства, а в словото Господне – ще възрастват в жив образ на Всевишния!

Превод: Борис Маринов



 

Tarazi, P. N. “The Synthesis of Interpretation and Proclamation: The Living Word. The Effective Preaching of God’s Word Today” – In: Orthodox Synthesis: The Unity of Theological Thought, ed. by Joseph J. Allen, Crestwood, New York: “St. Vladimir’s Seminary Press” 1981, p. 167-185. Глави от Първа до Девета виж тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук (бел. прев.).

[1] „Да грешим ли, понеже не сме под закона, а под благодатта? Съвсем не. Не знаете ли, че комуто предавате себе си като роби за послушание, роби сте на оногова, комуто се покорявате: или роби на греха, за смърт, или - на послушанието, за оправдание? Но благодарение на Бога, вие, бидейки роби на греха, станахте от сърце послушни на оня вид учение, на който се предадохте. А като се освободихте от греха, станахте роби на правдата. Говоря по човешки, поради плътската ваша немощ. Както предоставяхте членовете си да бъдат роби на нечистотата и беззаконието за беззаконни дела, тъй и сега предоставете членовете си да бъдат роби на правдата за свети дела. Защото, докато бяхте роби на греха, бяхте свободни от правдата. А какъв плод имахте тогава? Такива дела, от които сега се срамувате, защото техният край е смърт. Но сега, когато се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е светост, а краят - живот вечен. Защото платката, що дава грехът, е смърт, а дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ”.
[2] „(Господи!) Кой повярва на това, що е чул от нас, и кому се откри мишцата Господня? Защото Той изникна пред Него като младочка и като израстък из суха земя; няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него. Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, - и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни. Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стигачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си. От затвор и съд Той биде грабнат; но рода Му кой ще обясни? защото Той бе изтръгнат от земята на живите; за престъпленията на Моя народ претърпя смърт. Отредиха Му гроб със злодейци, но Той биде погребан у богатия, защото не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа. Но Господу биде угодно да Го съкруши, и Той Го предаде на мъчение; а кога душата Му принесе умилостивна жертва, Той ще види дълговечно потомство, и волята Господня успешно ще се изпълнява чрез Неговата ръка. С доволство Той ще гледа подвига на душата Си; чрез познанието, което ще имат за Него, Той, Праведникът, Моят Раб, ще оправдае мнозина и греховете им върху Си ще понесе. Затова Аз ще Му дам дял между великите, и със силните плячка ще дели, задето душата Си на смърт предаде, и към злодейци биде причислен, когато между това Той понесе върху Си греха на мнозина, и за престъпниците стана ходатай”.
[3] Christus totus (лат.) – с този израз в западната традиция се обозначава Христос, заедно с Неговата Църква (бел. прев.).
[4] Терминът shûb се използва в Стария Завет по отношение на моментите, когато Израил се обръща към Бога или се отвръща от Него, както и до Неговото обръщане към народа с благословения или, съответно, отвръщане на лицето Му от народа, с проклятия. Старозаветната концепция за покаянието включва още и naham – когато човекът скърби за предишни свои мисли или действия (бел. прев.).
[5] Курсивът е на автора (бел. прев.).
[6] St. John Chrysostom, On the Priesthood, tr. Graham Neville, Crestwood, N. Y.: “SVS Press” 1977, p. 114-115.
Цит. по превода на Светослав Риболов: Св. Иоан Златоуст, Шест слова за свещенството, София: „Омофор” 2005, с. 80-81 (бел. прев.).
[7] Курсивът е на автора (бел. прев.).
[8] Виж Глава 17 от книгата на св. пророк Йеремия (бел. прев.).
[9] „Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде”.
[10] „От Него сте и вие в Христа Иисуса, Който стана за нас премъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление”.
[11] Курсивът и в двата цитата е на автора (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9483h 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме