Символът на теандричния синтез: Дървото на Кръста

В Църквата ние сме изправени пред страшния символ на животворящия Кръст. В този Кръст земята среща небето, човек среща Бога, отчаянието среща надеждата. Ето защо Кръстът представлява поглъщане на човешката история, в което ние знаем, че новото творение е било родено насред нашия свят.

Митр. Филип (Салиба)

… Дървото на Кръста… се издига насред земята и целият свят е преизпълнен с безгранична радост[1]

На 14 септември християнските църкви на Изтока и на Запада празнуват деня на Въздвижението на св. Кръст. Богослужебното честване на празника произхожда от Йерусалим, от четвъртото столетие – като възпоменаване на освещаването на храма на Възкресението. Скоро денят започва да се свързва и със спомена за откриването на Христовия кръст от св. Елена – майката на имп. Константин Велики, дошъл, съгласно преданието, на власт и дал свобода на християните вследствие от своето видение на Кръста, заобиколен от думите: „С него побеждавай!“. Когато през седмото столетие Кръстът е присвоен от персите и повторно върнат от имп. Ираклий, празникът на Въздвижението е въведен в имперската столица Константинопол, откъдето се разпространява из цялата империя, бидейки въведен в Рим още в края на същото седмо столетие от папа Сергий.[2]

В Източноправославната църква днес празникът е официално наречен Всемирно въздвижение на светия и животворящ Кръст Господен и е един от дванадесетте главни празници от църковната година, честван с особена тържественост. Като част от самия празник, на който се спазва строг пост – независимо от деня от седмицата, в който той се пада – отслужването на Евхаристията бива предшествано от тържествено бдение, по време на което с украсения с цветя Кръст се извършва процесия със свещи и тамян до средата на храма. Там епископът или свещеникът издига Кръста, благославяйки с него кръстообразно в четирите посоки на света, съпроводено от пеенето на Господи, помилуй от седемдесет до сто пъти на всяко прошение от Сугуба ектенията.[3]

Във Византийската империя, а и в по-късните национални държави, празникът Въздвижение се отбелязва като своеобразен „освещаващ държавата ден“. Въздигането на Кръста в ръцете на свещеника е официално въздигане и на единяващото знаме на политическия и обществения, на църковния и на духовния живот. Главният пък химн на празника се пее като своеобразен национален химн:

Спаси, Господи, Твоите люде, и благослови достоянието Си,
дарувай победи на благоверния цар и на народа Си над враговете,
и съхранявай с Твоя Кръст Твоето наследие.

Благоговението пред св. Кръст, придружено с изпяването на изразяващо нашето особено преклонение песнопение, изпълнява ролята на обет или на клетва за вярност:

На Твоя Кръст се покланяме, Владико,
и Твоето свято Възкресение възпяваме и славим.[4]

Всеки и всичко е подпечатано с кръстния знак. Всички действия са предприети, поне теоретично, със силата на Кръста и заради неговата слава и чест.

Макар и държавните или, както ги нарича Владимир Лоски, „Константиновите“ елементи в богослужебните последования на празника Въздвижение да остават, някои от текстовете са променени, и сега на молитвите е придадено чисто духовно значение.[5] Празникът продължава да възвестява и чества факта, че човешкият живот – в неговата цялостност, както и животът на целия свят и цялото творение – намират своя източник и осъществяване, своето съдържание и цел в Кръста на Христос, но този живот вече не се отъждествява с благополучието или съдбата на християнската империя или на една или друга от православните национални държави.

Каквито и да са били историческите корени на празника на Въздвижението на св. Кръст, каквито и да са били неговото политическо значение и функции в миналото, празникът продължава да запазва за Божия народ онова, заради което е бил вдъхновен и установен от Светия Дух в Църквата, а именно – да дава богослужебната възхвала на, размисъла върху и преклонението пред св. Кръст на Христос – като единствен по рода си символ, реално обединяващ в себе си, в мистична пълнота, всички най-дълбоки истини относно Бога и човека, природата и историята, съществуването и самия живот. Така в химните на празника слушаме:

Радвай се, живоносен Кръсте,
непобедим трофей на благочестието,
райска врата,
утвърждение на верните,
щит на Църквата,
посредством който се отстрани и се унищожи проклятието,
посредством който бе надвита силата на смъртта и се възнесохме от земята на небето.

Радвай се, оръжие непобедимо,
противник на бесовете,
слава на мъчениците,
същинска украса на светците
и пристан на спасението, който даваш на света велика милост.

Радвай се, о Кръсте Господен,
чрез който човешкият род беше освободен от проклятието –
ти, който си истинското знамение на радостта.
Радвай се, о скъпоценни Кръсте, който с въздигането си разпръсваш враговете.
Радвай се, ти, който си наш помощник.

Радвай се, ти, който си царско могъщество,
сила на праведниците
и благолепие на свещениците – избавителю от опасностите на всички онези, които се свързват с тебе.

Ти, който си жезъл, чрез който ние, стадото, биваме надзиравани,
оръжие на мира, около което със страхопочитание стоят ангелите,
който си божествена слава на даряващия на света великата Си милост Христос.

Радвай се, ти, предводителю на слепите,
лечителю на болните и възкресение на мъртвите.
Радвай се, ти, скъпоценни Кръсте, който въздигаш нас – падналите в тлението,
чрез който проклятието беше разрушено и нетлението процъфтява;
ти, чрез който ние – родените от земята твари – се обòжваме, а дяволът завинаги е повален!

Днес ние те съзерцаваме, въздигнат в ръцете на архиерея,
но величаем Този, Който беше въздигнат на тебе
и ти се покланяме, с шепи черпейки от тебе велика милост.[6]

Теандричният символ

Някои от най-великите отци на Църквата учат, че не е било нито случайно, нито нещо произволно това, че Иисус Христос, въплътеният Логос на Бога, е избавил Своето творение посредством Кръста. Точно обратното: те казват, че е било необходимо, щото Безсмъртният да може да умре на дървото. В Кръста – както в материала, от който той е направен, така и в неговата форма – те виждат най-пълното възможно откровение на Бога, което не може да бъде дадено по никакъв друг начин. В Кръста те включват една всеобхващаща, съдържаща всичко в себе си изява на теандричната тайна в центъра на битието и на времето, която може да бъде извършена само посредством кръстовидното Дърво. Така например, в своя превъзходен очерк За Въплъщението на Бог Слово св. Атанасий Велики пише:

Ако обаче някой добродетелен християнин иска да знае защо Той е пострадал на Кръста, а не по друг начин, ще му отговорим следното: по никакъв друг начин това не би било целесъобразно за нас, тъй като действително Господ принесе в жертва за нас единствената, във висша степен уместна смърт. Той дойде, за да вземе върху Себе си проклятието, което лежеше върху нас, така че можеше ли Той „да стане клетва за нас“ по друг начин, освен чрез възприемане на смъртта, която е отредена в случай на проклятие? Тази пък смърт е Кръстът, защото е написано: „Проклет е всеки, който виси на дърво“ [Гал. 3:13; Втор. 21:23]. И нека пак го кажем: смъртта на Господа е откуп за всички и чрез нея се „разруши преградата, що беше посред“ [Еф. 2:14], и народите са отново призовани… И пак – ние виждаме уместността на Неговата смърт и онези разтворени ръце: само така Той можеше с едната Си ръка да притегли Своя древен народ, а с другата – езичниците, и да събере заедно в Себе си и едните, и другите. И Той дори предрече начина на Своята смърт: „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си“ [Иоан 12:32]. И, нека да го кажем пак, въздухът е обиталището на дявола – врага на нашия род, който, сам паднал от небесата, се стреми, заедно с останалите зли духове… да държи душите далече от истината и да възпрепятства напредването на онези, които се опитват я следват… Ала Господ дойде, за да повали дявола и да очисти въздуха, и така да ни отвори път нагоре към небесата… И това е можело да бъде сторено чрез смърт, ала чрез каква друга смърт е можело да стане, освен чрез смърт във въздуха, т. е. смърт на Кръста? … Действително съответстваща е била, следователно, и изцяло съзвучна [на обстоятелствата] смъртта на Кръста за нас – и ние можем да видим колко тя е била премислена, и защо спасението на света не е можело да бъде извършено по никакъв друг начин [освен така]. [Защото] дори и на Кръста Той не е скрил Себе си от погледите, а по-скоро е направил цялото творение свидетел на присъствието на своя Творец.[7]

На свой ред, св. Григорий Нисийски, който в много отношения е и ученик на св. Атанасий, продължава размишлението върху това, което сам нарича „традиционното учение“:

Колкото до Кръста – дали съдържа в себе си някакво друго, по-дълбоко значение – нека това обяснят онези, които са по-изкусни в изследването на съкровеното. Това пък, което е дошло до нас по предание, е следното:

Тъй като всичко в Евангелието – и думите, и делата – има възвишено и божествено значение, … във факта на тази смърт трябва да виждаме нейната човешка страна, докато в начина на нейното случване трябва да жадуваме да открием божественото. Защото за божественото е свойствено да царува над всичко и да се разпростира на ширина и дължина във всяка част от съществуващото… Това е най-важното, което научаваме от фигурата на Кръста. Той е разделен на четири части, така че в него са проекциите – четири на брой – от централната точка, където всичко се събира, тъй като Той, Който в часа на Своята смърт, бе разпънат на Кръста, е Същият, Който свързва заедно всички неща в Себе си и Сам привежда към хармонично съгласие различните природи на съществуващото…

И тъй като, следователно, всяка твар гледа към Него и е насочена към Него, и се намира около Него, и чрез Него е свързана със себе си… затова и великият Павел, когато посвещава ефесяните в тайните и с наставленията си ги напоява със силата да знаят „с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Еф. 3:18-19), тръгва именно от гледката на Кръста.

И наистина, той нарича всяка проекция на Кръста с подходящото за нея название. Горната част той нарича височина, долната – дълбочина, а страничните проекции – ширина и дължина. А на друго място изразява мисълта си още по-ясно, … като казва: „в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (Фил. 2:10-11). В този пасаж той нарича с едно име и центъра, и проекциите, наричайки „земно“ всичко онова, което е по средата между онова, което е на небесата и онова, което под земята. Ето такъв е урокът, който научаваме по отношение на тайната на Кръста.[8]

В разтворените ръце на Спасителя богослужебните текстове на Въздвижение в Православната църква виждат разперените в молитва ръце на Яков и Моисей, на Иисус и на Йона и на всички онези праведници от времената на Стария Завет, страданията на които са извършени и завършени в страданията на Божия Син на Кръста. В разпнатия Логос на Бога, с разтворените Му ръце тези служби виждат още и отворената книга на живота, която всички трябва да прочетат и разберат – грамотни и неграмотни, мъдри и прости, учени и неуки. Защото няма момент, ни казват светците, когато божественото Слово по-могъщо и по-изразително да оповестява великата Божия милост, от момента на мълчаливото Му увисване на дървото на Кръста. В този момент, Бог, Който е любов, е открит докрай в Своето божествено величие и в Своята слава. В този момент Неговият възлюбен Син Го прославя и Сам е прославен от Него – с онази божествена слава, която Двамата споделят още отпреди сътворяването на света. Съгласно Йоановото евангелие, Сам Иисус казва:

„… Дошъл е часът да се прослави Син Човеческий. Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (12:23-24).

„Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час. Отче, прослави името Си!“ (12:27-28).

„Сега е съд над тоя свят; сега князът на тоя свят [т. е. дяволът] ще бъде изпъден вън. И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си. А това говореше, като даваше да се разбере, от каква смърт щеше да умре“ (12:31-33).

„Сега се прослави Син Човеческий, и Бог се прослави в Него. Ако Бог се прослави в Него, и Бог ще Го прослави в Себе Си, и веднага ще Го прослави“ (13:31-32).

„Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти“ (17:1).

Кръстът е слава на Христос. Той е слава на Бога и слава на човека. Той е точката на срещата на небето и земята: фокусът на теандричното тайнство на живота, крайната точка на историята и началната точка на новото творение на Царството Божие – насред земята. Христос дойде точно заради този час и в най-дълбокия смисъл заради този час е сътворен и самият свят – за момента, когато всичко бива осъществено и погълнато от Пасхата на Агнеца Божи, Който още преди сътворението е бил предопределен да бъде убит на Кръста за живота на света.[9]

Днес Кръстът се въздига и светът се освещава.
Защото Ти, Който седиш на един престол с Отца и със Светия Дух, простря на него ръцете Си,
и доведе света до познанието за Тебе, о Христе.
Сподоби с Твоята божествена слава и онези, които Ти се уповават.[10]

Дървото на Кръста

Като съвършен символ – символ, в най-висока степен реален, и реалност, в най-високата степен символична – Кръстът събира в едно всеки елемент от онова, което по Божията благодат се излива в творението и всеки елемент от изкуплението, така щото ние да можем да тържествуваме, да го съзерцаваме и да го възхваляваме. Кръстът обаче прави това не само благодарение на своята форма, но и на самото вещество, от което е направен. Човечеството е излекувано именно чрез дървото, чрез това животодаряващо дърво на Кръста. Благодарение на едно дърво първият Адам е пропъден от рая и отново чрез едно дърво последният Адам го връща обратно там. Поради своето непослушание към Бога първият Адам е бил откъснат от дървото на живота и предаден на смърт. Със Своето пък послушание към Отца, „дори до смърт, и то смърт кръстна“,[11] последният Адам възстановява човешкия род в общението му с дървото на живота, което е самото и най-скъпоценно дърво на Кръста. Ето пък как е отбелязана тази централна тайна на човешкото съществуване и на човешкия живот в самото богослужебно последование на празника Въздвижение:

О, триблажено дърво, на което беше разпнат Царят Христос,
чрез тебе измамникът [дяволът], изкушил човешкия род чрез дървото, беше повален.
Той беше уловен в капан, поставен от Бога, Който в плът беше разпнат на тебе,
дарувайки мир на нашите души.
О, дърво, прославено в песни,
о, Кръсте, на който Христос беше повесен,
въртящият се меч, охранявал райската градина, от теб се уплаши,
а страховитият херувим стори път на Христос, Който на тебе беше разпнат,
дарувайки мир на нашите души.
Нека всички дървета в гората се възрадват,
защото природата им е осветена от Христос, Който ги беше посадил още в началото
и Който Сам разпери ръце на дървото.
С неговото въздигане днес ние се покланяме пред Него, а тебе величаем…
О, майко Божия, ти си тайнствен рай,
който безсеменно роди Христос,
посадил в земята животодаряващото дърво на Кръста.
Затова, при въздигането му днес, ние Му се покланяме, а теб величаем…
В рая на старите дни дървото ме съблече гол…
ала сега дървото на Кръста, което облича човеците в одеждата на живота, беше въздигнато насред земята…
Погледнете, о, хора – то е издигнато!
Нека, прочее, с един ум и с вяра възкликнем към Бога:
„Пълен е с Твоята слава Твоят храм!“.[12]

В богослужението на Въздвижение има три четива от Стария Завет. Първото от тях ни разказва как Моисей хвърля дървото в горчивите води на Мера, след което те стават сладки и удовлетворяват жаждата на новоосвободения Божи народ.[13] Второто четиво – от кн. Притчи Соломонови – показва как дървото на Кръста, което апостолското четиво на празничната Евхаристия провъзгласява като Премъдрост Божия, бива предобразено от старозаветната премъдрост, която е „дърво за живот на ония, които я придобиват, и блажени са, които я запазват“.[14] Третото четиво е от книгата на св. прор. Исаия. Тук пък старозаветното убеждение, че градът Йерусалим – по-специално неговият храм и, още по-специално, Святая Святих – е „подножието“[15] на Господа, бива видяно в светлината на новозаветното убеждение, че последното и най-съвършено „подножие“ на Господа е честнѝят и свет Кръст Господен. През цялото богослужебно последование на празника Въздвижение преминава и следната строфа от Псалтира: „Превъзнасяйте Господа, Бога нашего, и се покланяйте на подножието Му: то е свето!“ (Пс. 98:5).

Символът на победата и светлината

В св. Евхаристия на празника Псалом 98 се използва още и за да ни въведе към апостолското четиво и към евангелското четиво, което разказва за страданията на Христос, според св. ев. Йоан. Като антифони на Евхаристията пък се използват псалми 21 и 73. А въведение към евангелското четиво на бдението, съдържащо думите на Иисус за привличането на всички хора към Него, когато бъде издигнат от земята, са строфи от Псалом 97: „Всички краища земни видяха спасението [победата] от нашия Бог… Възпейте Господу песен нова, защото Той чудеса извърши“.[16]

И така, на празника на Въздвижението на св. Кръст всички краища на земята виждат Божията победа. Виждат Неговата слава и ликуват заради даруваното от Него спасение. Макар и ден, който е отреден за пост, празникът е ден на литургична радост. Посланието на Кръста е слава и радост. Апостолското послание е, че нищо не може „да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ“, тъй като „във всичко… удържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби“.[17] Победата е спечелена – Царството ни е дадено. Смъртта е разрушена и демоните са унищожени. Тъмнината е изпълнена със светлина. И животът царува в изобилие чрез смъртта на Онзи, Който е и Самият живот – възтържествувал в Своето възкресение, което никога не би било факт, ако преди това Той не беше понизил Себе си във величественото смирение на вечната Си божественост, издигната на дървото на Кръста.[18]

Нека бъдем радостни днес и да пеем в чест на празника.
С радостни лица и устни да възкликнем:
Ти прие осъждането, о Христе.
Ти беше оплюван и бичуван.
И в багреница беше облечен.
И на Кръста беше въздигнат.
Слънцето и луната Те видяха и скриха светлината си.
И земята се разтресе от страх.
И храмовата завеса на две се раздра.
Дарувай ни сега Твоя скъпоценен Кръст,
като наш пазител и бранител, и защитник срещу демоните,
та като го целуваме да можем да възкликнем:
Спаси ни, о, Кръсте, със своята мощ.
Освети ни, о, Кръсте, със своето въздигане днес.
Защото ти беше за нас като наша светлина
и спасение за нашите души.[19]

Кръстът събира в себе си цялата тайна на спасението ни и, като такъв, обгръща в себе си и цялата тайна на духовния живот. Да вземеш Кръста и да живееш с неговата сила – това е спасението. Това е Царството Божие, което е определено от апостола като „правда и мир и радост в Светаго Духа“ [Рим. 14:17]. Това е θέωσις-ът, обòжението – да станеш бог по благодат, което е центърът и крайната цел на човешкото съществуване и на човешкия живот.

Днес битува митът, че Източната православна църква не е Църквата на Кръста, а Църквата на Преображението и Възкресението. Някои дори твърдят, че „подражанието на Христос“, което е библейско и апостолско увещание, е отличителна характеристика на Запада, непозната на възвишената и прославящата духовност на гръцките отци и на гръцките светци. Както обаче ни припомня о. Флоровски, „спасението е извършено на Голгота, а не на Тавор; на Тавор Кръстът на Иисус само е бил предречен“ (срв. Лука 9:31).[20] Защото Таворската светлина, която огражда възкръсналия Христос – в славната Му победа над смъртта, т. е. в спасителното Му възкресение – е светлина, която влиза в света при посредството на Кръста, а не по някакъв друг начин. Осветеният народ Божи, който достига до тази светлина, стига до нея по същия този начин и всеки член на този народ принася свидетелство за тази истина. И ние не бихме открили по-съответстващо свидетелство за това, от свидетелството на най-мистичния и най-харизматичен отец на Църквата – св. Симеон Нови Богослов:

Облечени в сияещата одежда на Духа, ние пребиваваме в Бога и Той – в нас.[21] Чрез благодатта ставаме по осиновение богове и синове Божии – осветени от светлината на Неговото познание…

Справедливо е първо да преклоним глави пред игото на Христовите заповеди… и, като вървим в тях ревностно, дори до смърт, непрестанно да обновяваме себе си и да се уподобяваме на прохладния Божи рай – докато Син, с Отца, чрез Светия Дух, влязат в нас и пребивават с нас.

Нека, прочее, се стремим да прославяме Бога. Единственият пък начин, по който можем да прославим Бога, е така, както и Син Го прослави… Така пък, както Син прослави Отца, така и Отец прослави Сина. Нека, прочее, и ние да се стремим да правим същото, което направи и Синът…

Това е Кръстът – да умрем за целия свят, да претърпим скърбите, изкушенията и останалите Христови страдания. Носейки този Кръст със съвършено търпение ние подражаваме на Христовите страдания и така прославяме нашия Бог и Отец – като Негови синове по благодат и сънаследници Христови.[22]

Св. Инокентий за Кръста

В своята малка и удивителна книга Указател на пътя към Царството Божие, която все още чака да бъде надлежно преведена на английски език, Инокентий, просветител на алеутите и апостол на Америка, който е тръгнал като женен свещеник от Сибир и е завършил живота си като Московски митрополит, пише специално и за значението на носенето на Кръста на Христос. Той разграничава външните кръстове от вътрешните, като отъждествява първите с всевъзможните неприятни, болезнени, трудни и тягостни неща, които ни се случват в живота ни на земята – неща като болестите, страданията, оскърбленията, трагедиите, отхвърлянията, различните видове преследвания и, накрая – последният кръст на смъртта. Вътрешни пък кръстове той нарича страданията, които се случват в душите на хората, в течение на тяхната борба с грехопадналото състояние в света, с техните страсти и похоти, с тяхната суета и гордост и с всяко духовно изпитание и изкушение, което винаги е вкоренено в чувствената егоистична любов. Тъкмо за този тип разпъване на кръст говори и св. ап. Павел, когато казва, че „плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“. И че „ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите“ (Гал. 5:22-24). Ето какво пише в тази връзка св. Инокентий:

Когато Господ благоволи да ти открие състоянието на твоята душа, тогава ти ясно започваш да виждаш и живо да чувстваш, че при всички твои добродетели сърцето ти е повредено и развратено, че душата ти е осквернена и че самият ти не си друго, освен роб на греха и на страстите, които докрай са те завладели и не те допускат да се доближиш до Бога. Започваш да виждаш също така, че в тебе няма нищо, което да е наистина добро; че, макар и да имаш някои добри дела, всички те са смесени с греха и не са плод на истинската любов, а са породени от всевъзможни страсти или обстоятелства, и т. н. – и тогава ти непременно ще страдаш…

И, според мярата на това как Господ ще ти открива състоянието на твоята душа, в тебе ще нарастват и вътрешните ти страдания…

В каквото и положение да се окажеш обаче и каквито и душевни страдания да би почувствал, не се отчайвай и не си мисли, че Господ те е оставил. Не! Бог винаги ще бъде с тебе и невидимо ще те подкрепя, дори и тогава, когато на теб ти се струва, че се намираш на самия ръб на погибелта. Не! Той няма да допусне да те изкушава повече, отколкото вижда, че можеш да носиш. Не се отчайвай и не се страхувай, но в пълна покорност и преданост към Него търпи и се моли. Защото Той е наш Баща и то Бащата, Който най-много обича Своите деца. И дори да допуска някой, който Му е отдаден, да изпадне в изкушение, то това не е поради друга причина, а само за да му покаже още по-вразумяващо и още по-ясно собственото му безсилие, немощ и нищожество и да го научи никога да не се надява единствено на себе си и че без Бога никой не ще направи нищо добро. И ако Господ въвежда човека в страдания или му възлага кръстове, то това е само за да излекува душата му, да го направи съ-òбразен на Иисус Христос и съвършено да очисти неговото сърце, в което Сам иска да обитава, заедно със Своя Син и Своя Свети Дух.[23]

Сърцето на всеки кръст, вътрешен или външен, е в отказа ни от себе си заради любящия Бог и братята ни, в умъртвяването на грешните страсти, в унищожаването на егоистичната ни любов и на егоистичната ни воля. Такава е традиционната духовност на Православната църква. Целият светотайнствен живот на Църквата се отнася именно до това. Ние сме кръстени и сме подпечатани с Божия Дух, така щото бъдем „кръстени с кръщението, с което Христос е бил кръстен“,[24] което означава да страдаме с Него, за да можем и да живеем с Него, да умрем за греха и непрестанно да се раждаме отново и отново за праведност, да съблечем стария Адам и се облечем в новия, Който е Христос. А  това е, казано отново с думите на св. ап. Павел, да умъртвим „земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбието, което е идолослужение…“, и да се облечем „като избраници Божии, свети и възлюбени… в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение… А над всичко това… в любовта, която е свръзка на съвършенството“ (Кол. 3:5-14).

Като кръстени и миропомазани, ние ядем и пием разпнатото тяло и пролятата кръв на Господа – в Неговото Царство, по време на божествената Литургия, така щото в собствения си живот да вземем Неговите страдания и, умирайки с Него, да можем и да живеем с Него, и, оставайки с Него, да можем и да царуваме с Него в Царството, което няма край. Причастявайки се с Разпнатия и побеждаващ Господ, ние сме и помазани с благодатта на Светия Дух, така щото страданията ни в плът да могат да подпомогнат спасението на нашите животи и самата наша смърт да може да бъде, заедно с тази на Христос Разпнатия, за прошка на нашите грехове, за изцеление на душите и телата ни, и за вечен живот.

Православният духовен и светотайнствен живот е живот, който е живян не само в подножието на Кръста, но още и вътре в Кръста. Най-великото изражение на Божията милост и благост, и любов към човека е това, че Той дава възможност на Своите хора да станат съучастници в страданията на Христос и да бъдат съразпнати с Него – за живота на света. Достойнството и славата на човека са в това, че той е бил благословен от Бога – да носи Кръста на Своя Господ и така да победи демоните и да донесе радост на света.

Чрез Кръста радостта влезе в света

Казаното е възвестено не само на празника на Въздвижението на св. Господен Кръст. Този празничен химн се пее в Църквата на бдението на всеки ден Господен. Това е оповестяване на онази радост, в която се заключава същността на самата християнска вяра. Сам Господ се „усъвършенства“ – чрез всичко онова, което изстрада (Евр. 5:9). По същия начин и ние се усъвършенстваме в своите страдания, претърпени заради Него и заради нашите братя. И можем – както пише и апостолът – да се възрадваме в нашите страдания, които в крайна сметка са единствения ни извор на радост, тъй като „скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Свети“ (Рим. 5:3-5).

Истинската православна духовност е винаги духовност на Кръста. Когато дървото на Кръста бъде изместено от центъра на нашия живот, ние се оказваме изгонени от рая и лишени от радостта от общението ни с Бога. Когато обаче св. Кръст остава посаден в нашите сърца и въздигнат в нашите животи, ние участваме и в дървото на живота и се наслаждаваме на плодовете на Духа, чрез които живеем заедно с нашия Господ. Радвай се, животворящ Кръсте!

Превод: Борис Маринов