„Аскетизмът и Евхаристията: изследвайки православната духовност с митр. Йоан (Зизиулас)“ от прот. д-р Максим Лисак

Рецензия върху: Lysack, M. Asceticism and the Eucharist: Exploring Orthodox Spirituality with Metropolitan John Zizioulas, London: „Darton, Longman & Todd“, 2024

В Предговора към тази книга Едит Хъмфри отбелязва, че „прот. д-р Максим Лисак повежда читателите на увлекателно пътешествие в сферата на православната духовност, съсредоточавайки се върху едновременната значимост на аскетизма и Евхаристията, говорейки едновременно с академична дълбочина и пастирски усет“. И добавя: „Всеки, който познава автора, не би очаквал нищо по‑малко от това“. Какво обаче би било полезно да знае читателят за автора, за да добие по-ясна представа за това, което предстои да види в следващите редове?

Прот. Максим Лисак е енорийски свещеник в храма „Христос Спасител“ – една мултикултурна енория на Карпато-руската православна епархия към Вселенската патриаршия, в столицата на Канада, Отава. Ръкоположен е за свещеник през 1983 г., има магистърска степен от Holy Cross Greek Orthodox School of Theology и докторска – от Университета „Лавал“ (2016 г.), в областта на православната духовност и догматическото богословие. Неговите ангажименти като богослов, преподавател и проповедник далеч надхвърлят рамките на чисто пастирското служение: „Тези, които познават о. Максим Лисак като проповедник и като свещеник, са оценили словата му, които едновременно укрепват и оживотворяват, подобно на неговите бивши студенти в Университета „Св. Павел“ в Отава, където той е служил като директор на програмата по Източно християнство“ (с. 9). Той е често канен за лектор на духовни срещи и конференции, както и в програмите на Ancient Faith Ministries. Служил е и като капелан в Университета на Отава, където е вдъхновил мнозина млади хора да се присъединят към Църквата и да навлязат в православния християнски живот.

Книгата се основава на неговата докторска дисертация със сходно заглавие и обединяващата перспектива върху аскетизма и Евхаристията. Тя не е просто израз на академичен интерес: това е тема с дълбоко екзистенциално значение за автора и заема централно място в неговия живот като свещеник и като духовен отец, като проповедник и богослов.

Книгата представлява богословски значим и пастирски обоснован принос към съвременните дебати върху православната духовност, написан с изричното намерение да обедини църковното, светоотеческото и аскетичното измерения на православното богословие. Основната цел на о. д-р Максим Лисак е да задържи в едно цяло онова, което някои от съвременните православни богослови сякаш са разделили – аскетичното и евхаристийното измерения на християнския живот, ще рече – личното и общностното, „литургията на сърцето“ и Литургията на Църквата. Взимайки митр. Йоан (Зизиулас) едновременно като водач и критичен събеседник, авторът предлага не само задълбочен коментар върху творчеството на важен за Църквата богослов, а внимателно изградено изложение на православното духовно богословие: от великите отци на Църквата до най-новите дебати в съвременните православни богословски среди.

Началната отправна точка е добре познатата дефиниция на Владимир Лоски за православната духовност като „духовност, която изразява една солидна догматическа нагласа“, която о. Максим съзнателно възприема, развива и обогатява. Духовността се разбира като процес на достигане на единение с Бога, за което не може да се говори без да се наблегне върху връзката между аскетичните усилия и евхаристийното общение. Аскетизмът е определен като усилието или дисциплината, чрез които лично се посвещаваме да приемем Божията благодат в единението ни с Бога, а Евхаристията – като църковно тържество и тайнство, което ни прави едно с Бога като Църква. Така духовността е едновременно лична и общностна. Според автора значителна част от православното богословие на двадесетото и двадесет и първото столетие може да бъде картографирана според различните акценти върху тези два полюса, при което евхаристийната еклисиология – прот. Николай Афанасиев, прот. Александър Шмеман, митр. Йоан (Зизиулас) – и аскетично ориентираните „терапевтични“ подходи – Вл. Лоски, прот. Йоан Романидис, митр. Йеротей (Влахос) – нерядко говорят „един през друг“.

В този контекст именно о. Максим Лисак ситуира и митр. Йоан (Зизиулас), като първо разглежда трима важни предходници: архиеп. Василий (Кривошеин), прот. Думитру Стънилоае и Павел Евдокимов. Всеки от тях, по различен начин, настоява, че православната духовност е едновременно аскетична и литургична, и техните трудове служат като ценен ориентир за оценка на по-късните развития на тази богословска перспектива. След това авторът се обръща към изложението на разбирането за духовния живот при митр. Йоан, представяйки го като „плод от неговата еклисиология“ (с. 19). Добре познатата историческа теза на митрополита за „два доминиращи типа духовност в ранната Църква“ – монашеска и евхаристийна – и тяхното предполагаемо съгласуване при преп. Максим Изповедник са разгледани със симпатия, но и от позицията на една доброжелателна критична дистанция. О. Лисак показва, че митр. Йоан чете св. Максим така, че според него сякаш монашеският опит се подчинява на чисто евхаристийния подход към съществуването, в резултат от което се оформя духовност „в нова тоналност“, където Евхаристията придобива изключителен приоритет и почти не остава място за вътрешно-духовна аскетична практика и духовната мъдрост на аскетичната традиция.

Обсъждането на реакциите към митр. Йоан (Зизиулас) в Глава трета от книгата е сред най-ценните обзори, които могат да бъдат намерени на английски език. Петрос Василиадис е представен като безусловен защитник на евхаристийната еклисиология и духовност, отстояващ приоритета на Евхаристията и изразяващ тревога по отношение на възраждането на аскетиката, особено когато то се свързва с антизападен полемичен тон. Ставрос Янгазоглу, напротив, подчертава, че отделянето на Евхаристията от аскетизма е чуждо на светоотеческото мислене и призовава за пълната им реинтеграция, отхвърляйки всяка елитарна, монашеска „паралелна“ или „алтернативна“ еклисиология. Особено внимание се отделя на важната статия на Калиник Бергер „Does the Eucharist Make the Church?“,[1] в която той, стъпвайки върху мисълта на сега вече канонизирания св. Думитру Стънилоае, оспорва тенденцията на митр. Йоан (Зизиулас) да превърне Евхаристията в единствено място на църковното битие. Вместо това Бергер предлага еклисиология, в която духовността е конститутивна за живота на Църквата, а не просто добавка към участието в тайнствата – перспектива, която о. Лисак представя като решителна алтернатива на тясно евхаристийното изходно становище.

В тази картина се вписват и критиките на Жан-Клод Ларше и на о. Николаос Лудовикос, които са съсредоточени върху опасността от маргинализиране на личните духовни усилия, пренебрегване на терапевтичното измерение при отците (Ларше) и риска от сливане на благодатта с личността (Лудовикос).[2] Ларше поставя под въпрос богословските предпоставки на митр. Йоан – включително концепцията му за обòжението – като противопоставя на тях терапевтичния подход на отците, основан на позитивна оценка за човешката природа, възстановена в Христа и участваща в божествения живот чрез нетварните енергии, както най-цялостно обговаря св. Григорий Паламà. Ако при митр. Йоан (Зизиулас) човешката природа остава оценена по‑скоро отрицателно, то при отците тя е надарена от Бога с вродена жажда за Божеството и потенциал за лично общение с Бога, което прави противопоставянето между евхаристийна и аскетична перспектива „напълно изкуствено“.[3]

О. Лисак представя о. Лудовикос като един от най-проницателните съвременни критици на митр. Йоан в областта на антропологията, на разбирането за личността и духовността. О. Николаос твърди, че при Пергамския митрополит човешкият субект изглежда лишен от вътрешна дъбочина, инстинкти и подъсъзнание (несъзнавано), което води до едно богословие на личността като „продиктувана или наложена отвън другост“[4] и до потенциално сериозни последици за разбирането на духовния живот. Ако общението с Бога се мисли като движение към „поглъщане“ от Божеството, то се появява сериозен риск от възникването един антропологичен монофизитизъм; ако на личността ѝ липсва вътрешна дълбочина и съкровена същност, тя не може да участва активно в духовния подвиг, а аскетизмът на практика се обезсмисля. В по-късните си трудове – на които о. Максим Лисак отделя специално внимание – о. Лудовикос предлага една конструктивна еклисиология и антропология, в която св. Дионисий и св. Максим играят централна роля за преодоляване на разрива между „институционално евхаристийна“ и „терапевтично аскетична“ еклисиология.[5] О. Лисак споделя оценката, че св. Максим е „най‑великият еклисиолог сред отците“ и предлага задълбочен прочит на Мистагогия като ключов текст за интегриране на аскетичното и евхаристийното измерение на православната духовност.

Втората и третата част от книгата предоставят светоотеческото и съвременното систематично обосноваване на тази обобщаваща визия. Проницателният анализ посветен на Мистагогия на св. Максим, показва как Църква, Литургия и човешка личност взаимно се отразяват една в друга и как светецът разграничава „равнища“ на духовния живот, които се проникват взаимно в рамките на сакраментално-аскетично единство. Главите за св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà продължават тази линия, като поставят ударението върху единството между Евхаристия, Кръщение и Обòжение чрез аскетичните усилия, които отварят сърцето да вижда тайнствата духовно, и вписват Евхаристията в исихасткия контекст на очистване, просветление и обòжение.

Особено ценен е анализът на исихастко-филокалийната традиция, вдъхновен от богословската визия на св. Думитру Стънилоае. Въз основа на неговия прочит на св. Марк Подвижник и на Калист и Игнатий Ксантопули, о. Лисак показва, че „литургията на сърцето“ не се конкурира с Евхаристията, а е нейният вътрешно-духовен еквивалент. Това подготвя сцената за съпоставянето в третата част на о. Александър Шмеман и митр. Йеротей (Влахос) като „двама представители на едно единно богословско начинание“ (с. 167). О. Шмеман е представен не като противник на аскетичната традиция, а като критик на тип духовности, които откъсват аскетизма от църковния и сакраментален живот или приравняват духовността с отказ от света; в същото време митр. Йеротей очертава православния духовен живот като терапевтичен (изцелителен) и разглежда тайнствата, аскетизма, молитвата и духовното отечество в рамките на еклисиология, която мисли Църквата като духовна болница. При него Евхаристията е неотделима от исихасткия живот и „нептичната атмосфера“ на будност и вътрешната молитва – акценти, които допълват подчертаното от о. Шмеман евхаристийно осмисляне на църковното битие.

Заключителната четвърта част се връща към богословието на духовността при митр. Йоан (Зизиулас) и съдържа най‑пряката критика на о. Лисак. Изхождайки от Being as Communion, Communion and Otherness[6] и есето „The Early Christian Community“,[7] авторът изследва предпоставките на митрополита относно личността, общението и злото и ги поставя в диалог с кенотичния аскетизъм на св. Софроний (Сахаров) от Есекс. Основният упрек е, че митр. Йоан не прилага последователно халкидонските принципи към духовността и еклисиологията си:[8] Максимовият синтез е признат, но не е съхранен по начин, който да гарантира действителното единство на монашеската и евхаристийната духовност. В противовес на това о. Лисак настоява, че православната духовност трябва да съхрани синтеза на аскетичното и евхаристийното и да бъде мислена като живот на обòжението, в който вярващият по благодат бива въвлечен в лично и общностно общение с Триединния Бог.

От стилистична гледна точка книгата съчетава академична строгост с пастирска топлота и мъдрост. Както отбелязва Едит Хъмфри, „… темата привлича читателя, без да заглушава завладяващия глас на автора, който се превръща в наш приятел, докато споделяме удоволствието от размисъла върху прочетеното“ (с. 9). Тонът е сдържан, често леко хумористичен; критиките към авторитетите са едновременно благосклонни и прецизно аргументирани. Широкият спектър от източници – от гръцките светоотечески текстове и Филокалия до съвременната православна литература на френски и английски – прави тази книга ценна за специалисти, а ясното изложение на основните теми (аскетизъм, Евхаристия, еклисиология, личност, обòжение) я прави достъпна и за духовници и студенти.

За по-широкия кръг от читатели, интересуващи се от православно богословие и източнохристиянска духовност, Asceticism and the Eucharist е важна по поне три линии. Първо, тя предлага един от най-внимателните англоезични прочити на наследството на митр. Йоан (Зизиулас) в областта на духовното богословие, събирайки и балансирано оценявайки нарастващата критична литература върху евхаристийната еклисиология. Второ, тя задълбочава и разширява разговора за възвръщането към св. Максим, св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà, като показва как интегрирането на техните богословски и духовни прозрения оформя живия опит на аскетико-литургичния живот на Църквата. Трето, тя предлага едно конструктивно, богословски обосновано изложение на православната духовност, което може да служи като мост между евхаристийната и терапевтичната парадигма в съвременното православно богословие.

Особено ценен е методологичният подход на о. Максим Лисак към богословското наследство на митр. Йоан. Авторът подчертава, че всеки съвременен православен богослов е допринесъл с нещо важно за общото наследство на православното богословие и че техните трудове трябва да бъдат приемани едновременно с критичност и с признателност за техните силни страни, както и в контекста на диалога помежду им и с така наречения „Запад“. В този смисъл митр. Йоан (Зизиулас) е „един пример за подражание“: неговата евхаристийна еклисиология прецизира еклисиологията на о. Николай Афанасиев; пневматологията му се формира в диалог с Владимир Лоски; в неговата мисъл са интегрирани прозренията на Янарàс, Тилих, Левинас, Бубер и редица римокатолически богослови. О. Максим Лисак вижда своята задача в това да даде привилегировано място на митрополита като идеен водач, без да се отказва от критична откритост, разглеждайки го в по-широката картина на съвременните православни опити за формулиране на богословието на духовния живот.

Не е случайно, че книгата излиза през март 2024 г. в издателство „Darton, Longman & Todd“ – същото издателство, което през 1985 г. публикува за първи път на английски език влиятелната книга на митр. Йоан Being as Communion: Studies in Personhood and the Church. В заключителните страници на въведението о. Лисак отбелязва, че ръкописът е завършен преди кончината на митр. Йоан на 2 февруари 2023 г., когато той все още активно пише, отговаря на критика и преразглежда позициите си. Това обяснява защо в книгата си о. Максим изразява надежда за един бъдещ нов синтез, който да отдаде дължимото място на личната молитва и аскетизма в рамките на евхаристийната еклисиология на митр. Йоан (Зизиулас).

Трудът на о. д-р Максим Лисак е навременен и необходим. Книгата би могла да се превърне в задължително четиво за всеки, който работи на пресечната точка между православната еклисиология и духовност, особено за онези, които търсят път отвъд поляризиращите противопоставяния на монашеско срещу енорийско, лична духовност срещу общение, към едно автентично единно виждане, в което божествената Литургия и литургията на сърцето принадлежат неразделно една на друга.

Използвана литература

Berger, C. „Does the Eucharist Make the Church? An Ecclesiological Comparison of Stăniloae and Zizioulas“ – In: St. Vladimir's Theological Quarterly, 51, 1, 2007, p. 23-70.

Loudovikos, N. „Person Instead of Grace and Dictated Otherness: John Zizioulas’s Final Theological Position“ – In: The Heythrop Journal, 48, 2009, p. 1-16.

Id. Analogical Identities: The Creation of the Christian Self. Beyond Spirituality and Mysticism in the Patristic Era, Turnhout: „Brepols“, 2019.

Id. Analogical Identities: The Creation of the Christian Self, Vol. 2: Intermeaningfulness, Self-Catholicization, Meta-Narcissism, and Christian Theology, Turnhout: „Brepols“, 2024.

Zizioulas, J. D. Being as Communion, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“, 1993.