Синтезът в сакралното взаимодействие: срещите с Бога в християнския живот
Ние можем да познаваме човешкото само тогава, когато сме изправени пред божественото. Можем да знаем временното само тогава, когато размишляваме над вечното. И можем да знаем дълбочината на долината само тогава, когато я гледаме от върха на планината. Ние сме болни и парализирани от страха и никога няма да бъдем излекувани без истинска среща с Христос.
Митрополит Филип (Салиба)
От самото си начало християнският живот се възприема като нов и необикновен, с различно оценяване и ново разбиране за значението на самия живот. Това подчертава и едно от първите главни действащи лица на християнството: „Който е в Христа, той е нова твар” (2 Кор. 5:17). Каква е обаче присъдата на историята? Наистина ли Христос е въвел нов начин на живот и колко различен е животът в Христос? Не е ли твърде много това, за което претендират християните?
От историческа перспектива Христос действително въвежда нова ера, нов ред и нов начин на живот. Историята, разбира се, е непрекъснат процес, нищо че я делим на хронологични периоди – заради наши собствени, условни и практични цели. И все пак съществуват личности и събития в историята, които сами по себе си придават на един или друг период цялостност и пълнота. Такива периоди, например, са микенската или омировата епоха или времето на Перикъл, такъв е и гръко-римският период като цяло. Едно събитие обаче стои между древната гръко-римска цивилизация и християнските столетия на Гръцкия изток и Латинския запад: събитието, в което Бог става човек, т. е. – Христовото Въплъщение. И действително, за нас са налице всички основания да делим историята на ера „преди Христос” и ерата anno Domini [от годината на Господа].
Някои класически учени вярват, че християнството не е въвело нищо ново – нито една ценност, която да не е съществувала още в гръко-римската цивилизация. Христос обаче наистина е бил революционер, когато е изрекъл тази дръзка претенция: „Аз съм пътят и истината, и животът” (Иоан 14:6). Хората пък тогава казвали: „Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек” (Иоан 7:46). Бил е революционер още и когато е казал: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Аз ви възлюбих, да любите и вие един другиго” (Иоан 13:34).
Съществува принцип, според който най-простото обяснение на даден феномен, състоящо се от наличните факти, обикновено, научно погледнато, е и най-правилното. Такива постижения на науката са, например, когато Коперник успява да се освободи от сложната система на циклите и епициклите на Клавдий Птолемей [т. е. геоцентричния модел], поставяйки слънцето в центъра на универсума, или когато Нютон е съумял да инкорпорира законите на Кеплер за движението под властта единствено на закона за гравитацията.
Вяра и любов [πίστης καὶ ἀγάπη]
Нещо много подобно се отнася и до сферата на религията и етиката. Човешкият ум търси единствения принцип на началата и единствения принцип на етиката. Така – посред всевъзможните секти, култове, божества и целия пантеон на гръко-римската си античност – човечеството търси Единия Бог. Христос е предявил претенцията да е Син Божи, въплътен Бог, възприел човешката природа с цел да обòжи човека. За мнозина Той е изглеждал като изпълнение на стремежите и на търсенията на древния свят. От друга страна, Неговото учение за новата заповед на любовта (ἀγάπη) свеждало всички етични принципи до една единствена движеща сила. В последна сметка, вярата във възкръсналия Христос и заповедта за любовта са двата основни фактора, довели до разпространението на християнството из цялата Римска империя и с това се обяснява защо християнството е успяло там, където други са се били провалили. Докато гръко-римската религия е сложна и объркана, а юдаизмът оставал частна, племенна вяра или култура, християнството надскочило всяка раса, цвят и верую, докато бавно, но сигурно преобразило народите и обществата до онова, което днес наричаме западна традиция.
Преобразяването, следователно – тази метаморфоза (μεταμόρφωση) и μετάνοια, или цялостна промяна на ума и сърцето за следване на Божията воля, – е същността на живота в Христос. Въпреки това, в първите години на разгръщането на християнството, самите християни преживяват различни сблъсъци както с Бога, така и със секуларния свят. Християнството и гръко-римската култура се включват в жизненоважни взаимни отношения и взаимодействия. Крайният резултат от тези взаимодействия се състои в това, че християнството не се отделя от секуларната култура и се превръща в органична част от цялото общество. Неговото разпространяване в гръцката култура и в гръцката мисъл не отслабва неговата мощ и въздействие, но, разбира се, опасностите от неговото преобразуване от частна вяра до универсална религия са съвсем реални. По думите на един богослов-евангелист, „рискът си е заслужавал, макар и да е бил изпълнен с много беди – в противен случай, християнството на езичниците (т. е. гръцкото християнство) щеше да загине по същия начин, както и юдейското християнство”.[1] Раннохристиянски мислители, като Юстин Мъченик, Климент Александрийски и Ориген, както и много други, показват, че рискът от превеждането на Евангелието – по старателния начин, по който Юстин е направил това по отношение на други мисловни форми, – е било нещо, което наистина си е заслужавало усилията. „Когато е било необходимо, са използвали и гръцката епопея, и омировите митове, и стоическата и епикурейската философия… За Климент [Римски] всичко в гръцката мисъл, което би помогнало на слушателите му да проумеят чудото и реалността на Възкресението, е било достатъчно добро”.[2] И така, „Благата вест” е била изразявана по начин, разбираем както за отделния човек, така и за цели народи.
Малцина биха поставили под съмнение преобразяващата мощ на християнската вяра. Именно личната среща с Христос е онова, което променя фанатичния преследвач на християните Савел (Деян. 8:1-3) в енергичния мисионер на любовта, преименуван на Павел (Деян. 9:1-19). Именно вярата в Христос е онова, което променя объркания, но и търсещ младеж Августин, в пръв мислител и християнски интелигент.[3] Именно вярата в Христос е което преобразява професионална проститутка като св. Мария Египетска в почитана светица. Вярата в Христос е давала сила на престъпници, на пристрастени и на крадци да преодолеят своите навици и е довела някои от тях до това, да се откъснат от дълго стаяваната в техните сърца омраза и да се превърнат в апостоли на любовта.
„Новият живот в Христос” обаче означава повече от плодовете на Светия Дух – така, както ги описва св. ап. Павел (Гал. 5:22-23). Той означава още и увереност в това, че отделният човек вече живее в присъствието на Бога, че нищо вече не е толкова желано за него, в сравнение с постоянната му връзка с неговия Творец. Новият живот в Христос означава постоянна борба с Бога, за Бога и поради Бога – означава истинска любовна история между божественото и човешкото, с всички нейни възходи и спадове, кризи и консумации.
Християнинът е човек, който вече не живее за себе си. „Живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме; следователно, живеем ли, или умираме – Господни сме…” (Рим. 14:8). Животът в Христос предполага вяра в живото присъствие на Христос, като постоянна движеща сила, в самото същество на човека. Тук няма нито спадания, нито възкачвания, няма никакво изливане от небесата – макар и тези думи да могат да бъдат използвани като метафори и като символи. Има обаче винаги налично чувство, винаги живо съзнание, че това е Божият свят, че Бог е навсякъде в този свят и всичко изпълва, включително живота на човека. Царството Божие може и да е някаква метафизична реалност, но то има своето начало тук, на земята. Както е казал Учителят, „царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21).
Различните хора обаче възприемат различно Божието присъствие в историята. Сакралното взаимодействие между Божия Дух и духа на човека няма еднакъв интензитет у всекиго. „Новият живот”, който е донесъл Христос, може да бъде живян по различни начини и в различни степени. Няма мой начин или твой начин. Има различни начини под покровителството и водителството на единия и същи Дух. Светият Дух, Който така да се каже, произвежда новите плодове, не е някаква извънземна сила, която се излива в определени времена и на определени места. Светият Дух е единосъщен с Отца и със Сина и заедно с Двамата присъства навсякъде и по всяко време. Ние участваме в Духа в нашето всекидневно живеене и, чрез това участие, ставаме „участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4). Въпросът не е, дали Духът отпуска Своите дарове (χαρίσματα), а дали този или онзи човек има съзнанието за тяхното присъствие и дали ги възприема и дали ги усъвършенства в себе си? Разликата в духовността между отделните вярващи е разлика в степента, в личното усещане, в интензитета и в съзнанието.
Тъй като Бог е дарил различни таланти на отделните Си хора, поради това има и различни начини на християнския живот. Св. ап. Павел увещава верните да мислят за себе си според мярата на тяхната вяра, която Сам Бог им е определил – те са членове на един и същ организъм, но не всички християни имат едни и същи функции. Животът в Христос на всеки от тях възприема характер, който съответства на неговите таланти, на неговите предразположения и неговите харизми. „Понеже, по дадената нам благодат, имаме разни дарби, то, … имаш ли служба, пребъдвай в службата; учител ли си, – в учението; наставник ли си, – наставлявай; дарител ли си, – дарувай простосърдечно; предстоятел ли си, – предстоявай с усърдие; благотворител ли си, – благотвори на радо сърце” (Рим. 12:6-8). На друго място пък св. Павел признава, че не всеки може да живее като него, защото „всеки си има своя дарба от Бога, един – тъй, други – инак” (1 Кор. 7:7). Онова, което е било важно в историята на Църквата, е всеки да употребява своите харизми за себеусъвършенстване, както и в полза на християнската общност. Св. Петър съветва християните: „Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат” (1 Петр. 4:10).
Опитът на историческата Църква
Какъв е обаче опитът на християнската общност – на Църквата – в историята? В историята и традицията животът в Христос предполага пълно съгласие със заповедите от Светото Писание и на литургичното богословие. Всеки стил и всеки аспект от новия живот трябва да има своите корени в Евангелието и да извлича своето вдъхновение от примера на Христос.
Ранната християнска община е имала моралната задълбоченост и авторитетното учение, наследени от Христос и Неговите апостоли. Верните – било то на Изток или на Запад – са показвали забележително чувство за своето призвание, пламък на увереност, радост, която е било трудно да скрият, и любов, подтикваща нехристияните да казват: „Вижте колко много те се обичат”. В разлагащ се и объркан свят, като този на Късната античност, християните са притежавали манталитет, изразяващ се в разнообразие на харизмите и призванията, във вярата, че Духът Божи присъства в историята – в текста на Писанието и в молитвата, в богослужението и тайнствата, в монашеското оттегляне и в социалното ангажиране, в поученията и увещанията, в процеса на евангелизацията и в пророчествата, в свидетелството и мъченичеството. Така, въздействието на Христос следва да бъде видяно като съответстващо на индивидуалната вяра – при съответните обстоятелства.
Опитът от „новия живот” се запазва през столетията. От време на време „новият живот” възприема различни измерения в православната традиция и в историята. Така, той изглежда понякога спящ, а понякога – особено жив. Някои от неговите проявления са били поразителни и високо емоционални, други – по-интелектуални и богословски, понякога са били по-мистични, друг път – повече етически. Някои християни са вярвали, а някои и сега вярват, че най-добрият и най-характерен плод от новия живот в Христос е духовното и морално прераждане, в „… любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание” (Гал. 5:22-23). Без съмнение, тези принципи са били и остават фундаментите на живота в Христос. Въпреки това, вярата в личността на Христос остава основата на импулса, даващ началото на множество движения вътре в и вън от християнската ἐκκλησία. Макар и много идеи и практики да са произлизали от други религии и школи на мисълта – елементи от юдаизма и гръцката философия, от народни предразсъдъци и характеристики, опит и лични вярвания, принадлежащи на именити християни като св. Павел, Маркион, Монтан или Августин, – повечето от тези ранни типове християнство отдават най-важното място на Христос.
Св. Антоний, например, бележития водач и представител на монашеския стил в „новия живот”, е накаран да предприеме решителната стъпка в своя живот от пасаж от Евангелието, където Христос казва на богаташа да разпродаде всичко онова, което има и да го раздаде на бедните. За св. Антоний и още безброй християни след 3 в. животът в Христос е означавал да се отделят в пустинята – в мъжки или, съответно, в девически манастир – където да могат да се занимават изключително с едно единствено служение: да бъдат в постоянно съзерцание на Бога. Идеалът на монашеството не е бил толкова в отхвърлянето на света като такъв, а в желанието да се достигне до духовното съвършенство. И монашеството обаче не е било едностранчиво, униформено или монолитно. Някои търсят в аскезата и съзерцанието достигане до върховното благо, докато други – начин на служат на бедните и отхвърлените по сукаците и улиците на бедняшките квартали в градовете. Евлогий, например, богат и добре образован мъж от Александрия, раздавал онова, което притежавал на бедните, загрижен за благотворителността, като оставял за себе си само най-необходимото. Веднъж, когато се скитал по Александрийската агора, той забелязал инвалид, който бил сакат и в ръцете, и в краката си. И сякаш това не му стигало, ами сакатият страдал още и от силна проказа. Като вярвал, че да послужиш на човек в нужда е като да послужиш на Христос, Евлогий взел прокажения в собствения си дом, под собствения си покрив, грижейки се за него и измивайки го редовно в продължение на почти петнадесет години.[4]
И той не е бил изключение. В дългата история и традиция на Църквата е имало мнозина, които са изпитвали въздействието на Светия Дух и са давали различни плодове. Свидетели, преминали с различни имена и под най-различни категории – пророци и апостоли, светци и отци, мъченици и чудотворци, миряни и монаси, свещеници и епископи – хора с различни пътеки в живота. Хора като кападокийците св. Василий и св. Григорий, като св. Йоан Милостиви в Александрия или св. Филарет от Понт давали израз на живота в Христос не само в молитва или в богословски поучения и творби, но още и в грижа за болните и бедните: в усилия да строят болници, домове за прокажени за стари хора и за сираци.[5] Подражавайки на своя Учител, вършейки добрини.[6] Други, като св. Йоан Златоуст и св. Атанасий І Константинополски, прекарвали по-голямата част от своя живот, търсейки начини да изглаждат различията между обществените класи, между богати и бедни, докато личности като св. Фотий и св. Николай Мистик, полагали много усилия за установяване на мира между народите. Други пък, като св. Евстатий Севастийски, съпругата на имп. Юстиниан, Теодора, св. Филотей Ираклийски и св. Андроник Берийски, се борили с робството, с проституцията и с други низости.[7] Имало и такива, като преп. Максим Изповедник, преп. Теодор Студит и св. патриарх Арсений, които се борили против политическата корупция и злоупотребата с власт.
Мнозина добре известни светци, както и безброй анонимни герои на вярата като Евлогий, нарочно отивали в отблъскващите бедняшки квартали на големите градове – включително Антиохия, Александрия, Анкира,[8] Константинопол, Атина, Петербург и Букурещ, за да занесат там светлина и надежда на мизерстващите. Голямо множество вярващи, като загадъчния монах Телемах, който сам се принесъл в жертва, за да спре нечовешките гладиаторски борби, като св. Козма Етолийски или св. Филотея Атинска, и над сто и седемдесет новомъченици виждали своя живот в Христос като задача да се свидетелства и да се защитава вярата в Христос, отдавайки в защита на тази вяра най-висшата жертва – собствения си живот.[9] Православната история и предание са пълни с илюстрации за мъже и жени, принесли свидетелство за своята вяра и живот в Христос по най-различни начини. Основа пък на техните възгледи винаги е бил Христос, животът им е бил христоцентричен.
Заключение: ереста и католичното православие
Въпреки това, историята на християнството показва, че отделни хора и групи от хора не просто отговаряли различно на учението на Христос, но и в своята прекомерна и погрешно насочена ревност изгубвали пътя, въвеждайки по този начин разделения в Църквата, ереси и отклонения. По-малко от пет века от началото на християнската ера, броят движения или групи, изповядвали верността си към Христос по неправославни начини, надхвърлял осемдесет: монтанистите – членове на апокалиптично движение с претенции за монопол над духовността, над пророчеството и религиозния ентусиазъм; маркионитите, които, подчертавайки любовта като абсолютен евангелски стандарт, при все това отхвърляли библейския закон; донатистите – ригористи от 4 век, които гледали на себе си като на единствените праведници и истински членове на Църквата. Имало ги още и новацианите, арианите, несторианите, монофизитите, евномианите, назаряните, самосатианите[10] и много-много други.[11] Към края на този период главното течение или католично-православното християнство излиза на повърхността очистено на събори и съвещания, след дебати и конфликти, човешки аргументи и божествено вдъхновение. А иначе появата на отцепнически групи, на еретици и сектанти е предсказано още от Самия Христос, Който се е молил за единството на Своята общност (Иоан 17:11).
Единството в католично-православното християнство обаче все още не означава униформеност. През цялата история на Православната църква наблюдаваме различни предпочитания и избори, множество форми на посвещаване и няколко различни типа на духовен живот. Евангелската ревност и харизматичният плам, дълбокият мистицизъм и светотайнственият живот, семплата Иисусова молитва и дълбоките молитви на светци като Василий или Симеон Нови Богослов, семплата духовна мъдрост на пустинниците и високо-интелектуалната мисъл на някои Отци и учители на Църквата, пиетисткият и моралистичният стил на съвременните движения – всички те имат своето място вътре в прегръдката на Православната църква. Нито едно движение няма някакъв монопол над духовността. Животът в Христос има много свои измерения, всяко от които, макар и да е различно от останалите, ги допълва.
В своята история, в своето учение, в своето богослужение и религиозна култура Православната църква прилича на красива мозайка, на цялостна икона, само че такава, която е направена от полихромна мозайка. И всяка част от нея – отделена или паднала от иконата – губи цялата си брилянтност и цялата си стойност. Само вътре в мозайката всяка нейна част възстановява и цялата своя стойност. Подобно на тази мозайка, всички движения, личности и дори всеки духовен опит достигат пълния си потенциал вътре в общността, която е Църквата. Под покрова на Църквата и харизматичните движения, и всяка отделна личност не само осъзнават своите харизми, но още дават и своя принос „в съзиждане на тялото Христово” (Еф. 4:12).
Превод: Борис Маринов
* Constantelos, D. “The Synthesis in a Sacred Tension: Varying Encounters with God in the Christian Life” – In: Orthodox Synthesis: The Unity of Theological Thought, ed. by Joseph J. Allen, Crestwood, New York: “St. Vladimir’s Seminary Press” 1981, p. 115-126. Глави от Първа до Шеста виж тук, тук, тук, тук, тук и тук (бел. прев.).
Редакционни
Нашите издания
Християнство и култура
Пергамски митр. Йоан (Зизиулас) Пергамски митр. Йоан (Зизиулас) Георги Каприев |
Полезни връзки
- Православная Энциклопедия
- Богослов.ру
- Издателство „Омофор“
- Monachos.net
- Библиотека Халкидон
- Киевская Русь
- Christian Classics Eternal Library
- Библиотека Якова Кротова
- Руслан Хазарзар – Сын Человеческий
- Православно богословско общество в Америка
- Философия.бг
- Култура.бг
- Православная беседа
- Богословские труды
- В. Живов. Святость. Краткий словарь агиографических терминов
- Patrologia Latina, Graeca & Orientalis
- Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon
- Anemi. Digital Library of Modern Greek Studies
- Агнец Божий
- Славянска енциклопедия на светците
- Византийский временник
- Богословский вестник
- Orientalia Christiana Periodica
- Вестник РХД
- Институт за източно-християнски изследвания Митрополит Андрей (Шептицки)
- Списание за религиозни изследванияAxis Mundi
- Анотирана библиография Исихазм
- Архив на списанието Христианское Чтение
- Библиотека Orthodoxia
- Гръцки ръководства и наръчници по православно догматическо богословие
- Зографска електронна научно-изследователска библиотека
- Богоносци
- Road to Emmaus (A Journal of Orthodox Faith and Culture)
- Библиотека на Тверска епархия, Московска патриаршия
- Сайт, посветен на дяконското служение в Църквата
- Византия за начинаещи
- Уранополитизм (Небесное гражданство) – сайт, посветен на паметта на свещ. Даниил Сисоев
- The Wheel (списание за съвременно православно богословие)
- First Things (американско месечно надденоминационно религиозно списание)
- Церковный вестник (издаван от Московска патриаршия)
- Страницы: богословие, культура, образование (списание, издавано от руския Библейско-богословски институт Св. Андрей)
- Orthodox Reality (изследвания върху православните християнски общности в САЩ)
- Изихазм.ру – Света Гора Атон
- Предание.ру
- Православие и мир
- Руски образователен портал Слово, раздел Богословие
- Библиотека на религиознанието и руската религиозна философия. Издания от 18 – началото на 20 век
- Pages Orthodoxes La Transfiguration
- Orthodoxie. L'information orthodoxe sur Internet
- Христианская психология и антропология
- Альфа и Омега (електронен архив на списанието)
- Монастырский вестник. Синодальный отдел по монастырям и монашеству Русской Православной Церкви
- Православен мисионерско-апологетичен център „Ставрос”
- Православна библиотека „Золотой корабль”
- Вестник на Православния Свето-Тихоновски Хуманитарен университет (ПСТГУ) – архив
- Православна енциклопедия „Азбука на вярата” (на руски)
- Електронна еврейска енциклопедия (на руски)
- Австралийски институт за православни християнски изследвания
- Θεολογία (пълен електронен архив на списанието)
- Енисейский благовест
- Public Orthodoxy (многоезична страница за общодостъпен дебат, инициатива на Центъра за православни християнски изследвания на университета Фордъм)
- Orthodox Times
- Orthodoxy in Dialogue
- Християнство.бг
- Вера 21. О православии сегодня
- Сретенский сборник (периодично издание на Сретенската духовна семинария и академия)
Книжарници
- Електронна книжарница на семинарията „Св. Владимир“, Ню Йорк
- Александър прес
- Джон Хопкинс Юнивърсити прес
- Книжарница за християнска литература „Анжело Ронкали“
- Онлайн книжарница „Къща за птици“
- Български книжици
- Електронна книжарница „Православное“
- Издателство на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен институт
- Издателство „Русский путь“
- Light & Life Publishing
- Holy Trinity Bookstore
- Интернет магазин „Благовест“
- Фондация „Наследство на Зографската св. обител“ – раздел „Книгоиздаване“
Био-библиография
- Прот. Алексей Петрович Князев
- Борис Петрович Вишеславцев
- Георги Петрович Федотов
- Митрофан Дмитриевич Муретов
- Павел Николаевич Евдокимов
- Антон Владимирович Карташов
- Прот. Томас Хопко
- Прот. Василий Василиевич Зенковски
- Веселин Кесич
- Прот. Стефан Станчев Цанков
- Прот. Николай Николаевич Афанасиев
- Прот. Георгиос Металинос
- Славчо Вълчанов Славов
- Свещ. Андрю Лаут
- Николай Никанорович Глубоковски
- Оливие-Морис Клеман
- Архимандрит Киприан (Керн)
- Архимандрит Лев (Жиле)
- Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)
- Прот. Александър Дмитриевич Шмеман
- Захумско-Херцеговински епископ Атанасий (Йевтич)
- Прот. Георги (Джордж) Дион Драгас
- Прот. Йоан Сава Романидис
- Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)
- Прот. Йоан Теофилович Майендорф
Препоръчваме
- Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)
- Прот. Александър Шмеман, страница на руски
- Прот. Александър Шмеман, страница на английски
- Прот. Йоан Романидис
- Прот. Александър Мен
- Свмчца Мария (Скобцова)
- Сурожки митр. Антоний
- Архим. Софроний (Сахаров)
- Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
- Протод. Андрей Кураев
- Архим. Кирил (Говорун)
- Олга Седакова
- Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)
- Свещ. Андрю Лаут
- Свещ. Михаил Желтов
- Архим. Григорий (Папатомас)
- Прот. Джон Ериксън
- Венцислав Каравълчев
- Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)
- Архим. Йов (Геча)
- Алексей Осипов
- Иг. Пьотр (Мешчеринов)
- Прот. Сергий Булгаков
- Ярослав Пеликан
- Архим. Пласид (Дьосеи)
- Прот. Николай Ким
- Владислав Аркадиевич Бачинин
- Прот. Томас Хопко (лекции из фонда на Ancient Faith Radio)
- Пергамски митр. Йоан (Зизиулас) (лекции по догматическо богословие)
- Христос Янарас
- Прот. Павел Флоренски
- Петрос Василиадис
- Андрей Десницки
- Михаил Михайлович Дунаев
- Алексей Георгиевич Дунаев
- Свещ. Георгий Петрович Чистяков
- Сергей Чапнин
- Булгаковиана (сайт на изследователите и почитателите на творчеството на о. Сергий Булгаков)
- Електронна библиотека „Сурожки митр. Антоний”
- Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)
- David Bentley Harticles (статии от Дейвид Бентли Харт)
- Оливие-Морис Клеман (страница на френски език)
- Лев Карсавин (страница на руски език)
- Антон Карташов (страница на руски език)
- Георгиос Мандзаридис (статии на гръцки език)
- Свещеномъченик Иларион (Троицки), архиеп. Верейски
- Лична страница на Сергей Худиев
- Лична страница на Ренета Трифонова
- Кафе със сестра Васа (Ларина)