Синтезът в сакралното взаимодействие: срещите с Бога в християнския живот

Ние можем да познаваме човешкото само тогава, когато сме изправени пред божественото. Можем да знаем временното само тогава, когато размишляваме над вечното. И можем да знаем дълбочината на долината само тогава, когато я гледаме от върха на планината. Ние сме болни и парализирани от страха и никога няма да бъдем излекувани без истинска среща с Христос.

Митрополит Филип (Салиба)

От самото си начало християнският живот се възприема като нов и необикновен, с различно оценяване и ново разбиране за значението на самия живот. Това подчертава и едно от първите главни действащи лица на християнството: „Който е в Христа, той е нова твар” (2 Кор. 5:17). Каква е обаче присъдата на историята? Наистина ли Христос е въвел нов начин на живот и колко различен е животът в Христос? Не е ли твърде много това, за което претендират християните?

От историческа перспектива Христос действително въвежда нова ера, нов ред и нов начин на живот. Историята, разбира се, е непрекъснат процес, нищо че я делим на хронологични периоди – заради наши собствени, условни и практични цели. И все пак съществуват личности и събития в историята, които сами по себе си придават на един или друг период цялостност и пълнота. Такива периоди, например, са микенската или омировата епоха или времето на Перикъл, такъв е и гръко-римският период като цяло. Едно събитие обаче стои между древната гръко-римска цивилизация и християнските столетия на Гръцкия изток и Латинския запад: събитието, в което Бог става човек, т. е. – Христовото Въплъщение. И действително, за нас са налице всички основания да делим историята на ера „преди Христос” и ерата anno Domini [от годината на Господа].

Някои класически учени вярват, че християнството не е въвело нищо ново – нито една ценност, която да не е съществувала още в гръко-римската цивилизация. Христос обаче наистина е бил революционер, когато е изрекъл тази дръзка претенция: „Аз съм пътят и истината, и животът” (Иоан 14:6). Хората пък тогава казвали: „Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек” (Иоан 7:46). Бил е революционер още и когато е казал: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Аз ви възлюбих, да любите и вие един другиго” (Иоан 13:34).

Съществува принцип, според който най-простото обяснение на даден феномен, състоящо се от наличните факти, обикновено, научно погледнато, е и най-правилното. Такива постижения на науката са, например, когато Коперник успява да се освободи от сложната система на циклите и епициклите на Клавдий Птолемей [т. е. геоцентричния модел], поставяйки слънцето в центъра на универсума, или когато Нютон е съумял да инкорпорира законите на Кеплер за движението под властта единствено на закона за гравитацията.

Вяра и любов [πίστης καὶ ἀγάπη]

Нещо много подобно се отнася и до сферата на религията и етиката. Човешкият ум търси единствения принцип на началата и единствения принцип на етиката. Така – посред всевъзможните секти, култове, божества и целия пантеон на гръко-римската си античност – човечеството търси Единия Бог. Христос е предявил претенцията да е Син Божи, въплътен Бог, възприел човешката природа с цел да обòжи човека. За мнозина Той е изглеждал като изпълнение на стремежите и на търсенията на древния свят. От друга страна, Неговото учение за новата заповед на любовта (ἀγάπη) свеждало всички етични принципи до една единствена движеща сила. В последна сметка, вярата във възкръсналия Христос и заповедта за любовта са двата основни фактора, довели до разпространението на християнството из цялата Римска империя и с това се обяснява защо християнството е успяло там, където други са се били провалили. Докато гръко-римската религия е сложна и объркана, а юдаизмът оставал частна, племенна вяра или култура, християнството надскочило всяка раса, цвят и верую, докато бавно, но сигурно преобразило народите и обществата до онова, което днес наричаме западна традиция.

Преобразяването, следователно – тази метаморфоза (μεταμόρφωση) и μετάνοια, или цялостна промяна на ума и сърцето за следване на Божията воля, – е същността на живота в Христос. Въпреки това, в първите години на разгръщането на християнството, самите християни преживяват различни сблъсъци както с Бога, така и със секуларния свят. Християнството и гръко-римската култура се включват в жизненоважни взаимни отношения и взаимодействия. Крайният резултат от тези взаимодействия се състои в това, че християнството не се отделя от секуларната култура и се превръща в органична част от цялото общество. Неговото разпространяване в гръцката култура и в гръцката мисъл не отслабва неговата мощ и въздействие, но, разбира се, опасностите от неговото преобразуване от частна вяра до универсална религия са съвсем реални. По думите на един богослов-евангелист, „рискът си е заслужавал, макар и да е бил изпълнен с много беди – в противен случай, християнството на езичниците (т. е. гръцкото християнство) щеше да загине по същия начин, както и юдейското християнство”.[1] Раннохристиянски мислители, като Юстин Мъченик, Климент Александрийски и Ориген, както и много други, показват, че рискът от превеждането на Евангелието – по старателния начин, по който Юстин е направил това по отношение на други мисловни форми, – е било нещо, което наистина си е заслужавало усилията. „Когато е било необходимо, са използвали и гръцката епопея, и омировите митове, и стоическата и епикурейската философия… За Климент [Римски] всичко в гръцката мисъл, което би помогнало на слушателите му да проумеят чудото и реалността на Възкресението, е било достатъчно добро”.[2] И така, „Благата вест” е била изразявана по начин, разбираем както за отделния човек, така и за цели народи.

Малцина биха поставили под съмнение преобразяващата мощ на християнската вяра. Именно личната среща с Христос е онова, което променя фанатичния преследвач на християните Савел (Деян. 8:1-3) в енергичния мисионер на любовта, преименуван на Павел (Деян. 9:1-19). Именно вярата в Христос е онова, което променя объркания, но и търсещ младеж Августин, в пръв мислител и християнски интелигент.[3] Именно вярата в Христос е което преобразява професионална проститутка като св. Мария Египетска в почитана светица. Вярата в Христос е давала сила на престъпници, на пристрастени и на крадци да преодолеят своите навици и е довела някои от тях до това, да се откъснат от дълго стаяваната в техните сърца омраза и да се превърнат в апостоли на любовта.

„Новият живот в Христос” обаче означава повече от плодовете на Светия Дух – така, както ги описва св. ап. Павел (Гал. 5:22-23). Той означава още и увереност в това, че отделният човек вече живее в присъствието на Бога, че нищо вече не е толкова желано за него, в сравнение с постоянната му връзка с неговия Творец. Новият живот в Христос означава постоянна борба с Бога, за Бога и поради Бога – означава истинска любовна история между божественото и човешкото, с всички нейни възходи и спадове, кризи и консумации.

Християнинът е човек, който вече не живее за себе си. „Живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме; следователно, живеем ли, или умираме – Господни сме…” (Рим. 14:8). Животът в Христос предполага вяра в живото присъствие на Христос, като постоянна движеща сила, в самото същество на човека. Тук няма нито спадания, нито възкачвания, няма никакво изливане от небесата – макар и тези думи да могат да бъдат използвани като метафори и като символи. Има обаче винаги налично чувство, винаги живо съзнание, че това е Божият свят, че Бог е навсякъде в този свят и всичко изпълва, включително живота на човека. Царството Божие може и да е някаква метафизична реалност, но то има своето начало тук, на земята. Както е казал Учителят, „царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21).

Различните хора обаче възприемат различно Божието присъствие в историята. Сакралното взаимодействие между Божия Дух и духа на човека няма еднакъв интензитет у всекиго. „Новият живот”, който е донесъл Христос, може да бъде живян по различни начини и в различни степени. Няма мой начин или твой начин. Има различни начини под покровителството и водителството на единия и същи Дух. Светият Дух, Който така да се каже, произвежда новите плодове, не е някаква извънземна сила, която се излива в определени времена и на определени места. Светият Дух е единосъщен с Отца и със Сина и заедно с Двамата присъства навсякъде и по всяко време. Ние участваме в Духа в нашето всекидневно живеене и, чрез това участие, ставаме „участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4). Въпросът не е, дали Духът отпуска Своите дарове (χαρίσματα), а дали този или онзи човек има съзнанието за тяхното присъствие и дали ги възприема и дали ги усъвършенства в себе си? Разликата в духовността между отделните вярващи е разлика в степента, в личното усещане, в интензитета и в съзнанието.

Тъй като Бог е дарил различни таланти на отделните Си хора, поради това има и различни начини на християнския живот. Св. ап. Павел увещава верните да мислят за себе си според мярата на тяхната вяра, която Сам Бог им е определил – те са членове на един и същ организъм, но не всички християни имат едни и същи функции. Животът в Христос на всеки от тях възприема характер, който съответства на неговите таланти, на неговите предразположения и неговите харизми. „Понеже, по дадената нам благодат, имаме разни дарби, то, … имаш ли служба, пребъдвай в службата; учител ли си, – в учението; наставник ли си, – наставлявай; дарител ли си, – дарувай простосърдечно; предстоятел ли си, – предстоявай с усърдие; благотворител ли си, – благотвори на радо сърце” (Рим. 12:6-8). На друго място пък св. Павел признава, че не всеки може да живее като него, защото „всеки си има своя дарба от Бога, един – тъй, други – инак” (1 Кор. 7:7). Онова, което е било важно в историята на Църквата, е всеки да употребява своите харизми за себеусъвършенстване, както и в полза на християнската общност. Св. Петър съветва християните: „Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат” (1 Петр. 4:10).

Опитът на историческата Църква

Какъв е обаче опитът на християнската общност – на Църквата – в историята? В историята и традицията животът в Христос предполага пълно съгласие със заповедите от Светото Писание и на литургичното богословие. Всеки стил и всеки аспект от новия живот трябва да има своите корени в Евангелието и да извлича своето вдъхновение от примера на Христос.

Ранната християнска община е имала моралната задълбоченост и авторитетното учение, наследени от Христос и Неговите апостоли. Верните – било то на Изток или на Запад – са показвали забележително чувство за своето призвание, пламък на увереност, радост, която е било трудно да скрият, и любов, подтикваща нехристияните да казват: „Вижте колко много те се обичат”. В разлагащ се и объркан свят, като този на Късната античност, християните са притежавали манталитет, изразяващ се в разнообразие на харизмите и призванията, във вярата, че Духът Божи присъства в историята – в текста на Писанието и в молитвата, в богослужението и тайнствата, в монашеското оттегляне и в социалното ангажиране, в поученията и увещанията, в процеса на евангелизацията и в пророчествата, в свидетелството и мъченичеството. Така, въздействието на Христос следва да бъде видяно като съответстващо на индивидуалната вяра – при съответните обстоятелства.

Опитът от „новия живот” се запазва през столетията. От време на време „новият живот” възприема различни измерения в православната традиция и в историята. Така, той изглежда понякога спящ, а понякога – особено жив. Някои от неговите проявления са били поразителни и високо емоционални, други – по-интелектуални и богословски, понякога са били по-мистични, друг път – повече етически. Някои християни са вярвали, а някои и сега вярват, че най-добрият и най-характерен плод от новия живот в Христос е духовното и морално прераждане, в „… любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание” (Гал. 5:22-23). Без съмнение, тези принципи са били и остават фундаментите на живота в Христос. Въпреки това, вярата в личността на Христос остава основата на импулса, даващ началото на множество движения вътре в и вън от християнската ἐκκλησία. Макар и много идеи и практики да са произлизали от други религии и школи на мисълта – елементи от юдаизма и гръцката философия, от народни предразсъдъци и характеристики, опит и лични вярвания, принадлежащи на именити християни като св. Павел, Маркион, Монтан или Августин, – повечето от тези ранни типове християнство отдават най-важното място на Христос.

Св. Антоний, например, бележития водач и представител на монашеския стил в „новия живот”, е накаран да предприеме решителната стъпка в своя живот от пасаж от Евангелието, където Христос казва на богаташа да разпродаде всичко онова, което има и да го раздаде на бедните. За св. Антоний и още безброй християни след 3 в. животът в Христос е означавал да се отделят в пустинята – в мъжки или, съответно, в девически манастир – където да могат да се занимават изключително с едно единствено служение: да бъдат в постоянно съзерцание на Бога. Идеалът на монашеството не е бил толкова в отхвърлянето на света като такъв, а в желанието да се достигне до духовното съвършенство. И монашеството обаче не е било едностранчиво, униформено или монолитно. Някои търсят в аскезата и съзерцанието достигане до върховното благо, докато други – начин на служат на бедните и отхвърлените по сукаците и улиците на бедняшките квартали в градовете. Евлогий, например, богат и добре образован мъж от Александрия, раздавал онова, което притежавал на бедните, загрижен за благотворителността, като оставял за себе си само най-необходимото. Веднъж, когато се скитал по Александрийската агора, той забелязал инвалид, който бил сакат и в ръцете, и в краката си. И сякаш това не му стигало, ами сакатият страдал още и от силна проказа. Като вярвал, че да послужиш на човек в нужда е като да послужиш на Христос, Евлогий взел прокажения в собствения си дом, под собствения си покрив, грижейки се за него и измивайки го редовно в продължение на почти петнадесет години.[4]

И той не е бил изключение. В дългата история и традиция на Църквата е имало мнозина, които са изпитвали въздействието на Светия Дух и са давали различни плодове. Свидетели, преминали с различни имена и под най-различни категории – пророци и апостоли, светци и отци, мъченици и чудотворци, миряни и монаси, свещеници и епископи – хора с различни пътеки в живота. Хора като кападокийците св. Василий и св. Григорий, като св. Йоан Милостиви в Александрия или св. Филарет от Понт давали израз на живота в Христос не само в молитва или в богословски поучения и творби, но още и в грижа за болните и бедните: в усилия да строят болници, домове за прокажени за стари хора и за сираци.[5] Подражавайки на своя Учител, вършейки добрини.[6] Други, като св. Йоан Златоуст и св. Атанасий І Константинополски, прекарвали по-голямата част от своя живот, търсейки начини да изглаждат различията между обществените класи, между богати и бедни, докато личности като св. Фотий и св. Николай Мистик, полагали много усилия за установяване на мира между народите. Други пък, като св. Евстатий Севастийски, съпругата на имп. Юстиниан, Теодора, св. Филотей Ираклийски и св. Андроник Берийски, се борили с робството, с проституцията и с други низости.[7] Имало и такива, като преп. Максим Изповедник, преп. Теодор Студит и св. патриарх Арсений, които се борили против политическата корупция и злоупотребата с власт.

Мнозина добре известни светци, както и безброй анонимни герои на вярата като Евлогий, нарочно отивали в отблъскващите бедняшки квартали на големите градове – включително Антиохия, Александрия, Анкира,[8] Константинопол, Атина, Петербург и Букурещ, за да занесат там светлина и надежда на мизерстващите. Голямо множество вярващи, като загадъчния монах Телемах, който сам се принесъл в жертва, за да спре нечовешките гладиаторски борби, като св. Козма Етолийски или св. Филотея Атинска, и над сто и седемдесет новомъченици виждали своя живот в Христос като задача да се свидетелства и да се защитава вярата в Христос, отдавайки в защита на тази вяра най-висшата жертва – собствения си живот.[9] Православната история и предание са пълни с илюстрации за мъже и жени, принесли свидетелство за своята вяра и живот в Христос по най-различни начини. Основа пък на техните възгледи винаги е бил Христос, животът им е бил христоцентричен.

Заключение: ереста и католичното православие

Въпреки това, историята на християнството показва, че отделни хора и групи от хора не просто отговаряли различно на учението на Христос, но и в своята прекомерна и погрешно насочена ревност изгубвали пътя, въвеждайки по този начин разделения в Църквата, ереси и отклонения. По-малко от пет века от началото на християнската ера, броят движения или групи, изповядвали верността си към Христос по неправославни начини, надхвърлял осемдесет: монтанистите – членове на апокалиптично движение с претенции за монопол над духовността, над пророчеството и религиозния ентусиазъм; маркионитите, които, подчертавайки любовта като абсолютен евангелски стандарт, при все това отхвърляли библейския закон; донатистите – ригористи от 4 век, които гледали на себе си като на единствените праведници и истински членове на Църквата. Имало ги още и новацианите, арианите, несторианите, монофизитите, евномианите, назаряните, самосатианите[10] и много-много други.[11] Към края на този период главното течение или католично-православното християнство излиза на повърхността очистено на събори и съвещания, след дебати и конфликти, човешки аргументи и божествено вдъхновение. А иначе появата на отцепнически групи, на еретици и сектанти е предсказано още от Самия Христос, Който се е молил за единството на Своята общност (Иоан 17:11).

Единството в католично-православното християнство обаче все още не означава униформеност. През цялата история на Православната църква наблюдаваме различни предпочитания и избори, множество форми на посвещаване и няколко различни типа на духовен живот. Евангелската ревност и харизматичният плам, дълбокият мистицизъм и светотайнственият живот, семплата Иисусова молитва и дълбоките молитви на светци като Василий или Симеон Нови Богослов, семплата духовна мъдрост на пустинниците и високо-интелектуалната мисъл на някои Отци и учители на Църквата, пиетисткият и моралистичният стил на съвременните движения – всички те имат своето място вътре в прегръдката на Православната църква. Нито едно движение няма някакъв монопол над духовността. Животът в Христос има много свои измерения, всяко от които, макар и да е различно от останалите, ги допълва.

В своята история, в своето учение, в своето богослужение и религиозна култура Православната църква прилича на красива мозайка, на цялостна икона, само че такава, която е направена от полихромна мозайка. И всяка част от нея – отделена или паднала от иконата – губи цялата си брилянтност и цялата си стойност. Само вътре в мозайката всяка нейна част възстановява и цялата своя стойност. Подобно на тази мозайка, всички движения, личности и дори всеки духовен опит достигат пълния си потенциал вътре в общността, която е Църквата. Под покрова на Църквата и харизматичните движения, и всяка отделна личност не само осъзнават своите харизми, но още дават и своя принос „в съзиждане на тялото Христово” (Еф. 4:12).

Превод: Борис Маринов