Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Иди радостно“: тайната на смъртта и възкресението

Публикувана на Вторник, 23 Април 2019 Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareКраят е там, откъдето започваме

Т. С. Елиът

„Знаех, че ще дойдеш…“

През време на подготвителните молитви преди началото на Евхаристийния канон в богослужението на Руската православна църква царските двери на иконостаса остават затворени. Сетне настъпва времето за самата божествена Литургия: вратите се отварят, олтарът се открива и свещенослужителят изпява началното благословение. Тъкмо това е моментът, който религиозният философ княз Евгений Трубецкой си е припомнил на смъртния одър. Ето и неговите последни думи: „Царските двери се отварят! Ще започне великата Литургия“.[1] За него смъртта е била не затваряне на врата, а нейното отваряне – не край, а начало. Подобно на ранните християни, и той е виждал деня на своята смърт като свой рожден ден.

Нека помислим за нашия човешки опит като за книга. Мнозина смятат настоящия живот за действителния текст на тази книга, за главния ѝ разказ, и разглеждат бъдещия живот – в случай, че вярват, че такъв изобщо съществува – като не повече от добавка към него. Само че истински християнското отношение е точно обратното на това. Нашият настоящ живот в действителност не е нищо повече от предисловие, от въведение, докато главният разказ се състои от бъдещия живот. Моментът на смъртта не означава финала на книгата, а началото на нейната Първа глава.

Изповедта и духовното ръководство в Православната църква

Публикувана на Петък, 19 Април 2019 Написана от Архим. Йов (Геча)

Archim Job GechaВ Православната църква днес се наблюдава голямо разнообразие в практикуването на изповедта. Един наскоро проведен симпозиум[1] дори показа, че е възможно да съществуват разлики в разбирането на изповедта в различните региони. Разликите в практиките на изповедта, които наистина съществуват още от древността, поставят множество въпроси:

1. Къде се случва изповедта? В църквата или в друго помещение? Пред икона или пред Кръста и Евангелието? Каещият се стои ли или коленичи? Днес в повечето украински енории свещеникът изповядва в църквата, а каещият се често е коленичил. В Гърция е често срещано явление изповедта да се прави в канцеларията на храма, а каещият се да е седнал.

2. Кои „опростителни“ молитви трябва да бъдат използвани? Откриваме множество такива молитви във византийските евхологии (молитвослови). Някои използват подчинително наклонение („Нека Бог ти прости…“; други използват изявително наклонение („Аз ти прощавам и отпускам…“), както е например в требника на св. Петър Могила.

Духовната борба в текстовете на стареца Софроний

Публикувана на Вторник, 16 Април 2019 Написана от Анестис Кеселопулос

elder sophrony saharovЖивотът на християнина е „скрит с Христа в Бога“.[1] Това достойнство на духовния живот, което подчертава св. ап. Павел, отличава може би в най-висока степен и живота на стареца Софроний. Той никога не говореше за духовните си борби със себеизтъкване или самореклама, нито позволяваше на хората, които бяха близо до него и го следваха, да говорят за неговите добродетели и харизми. Вярваше, че „не само словото на Бога ни повелява да крием нашия вътрешен живот от външни очи, но и здравият духовен инстинкт, подобно на „категоричен императив“ ни забранява да нарушаваме тайната на душата, която стои пред Бога“.[2]

Опитът беше научил стареца Софроний, че „молитвата на покаянието пред Всевишния е най-съкровеното място на нашия дух“, като той подчертаваше, че „е необходимо да избягваме и насочеността към самите нас, защото така ставаме жертви да духа на тщеславието или самодоволството“.[3] Едва към края на живота си, когато почувства, че става „все по-малко уязвим от човешките преценки за него“, той се реши на „по-голямо разкриване“[4] и излагане на своя опит от живота в тялото на Църквата. И така, в малкото минути на нашето изложение ще представим синтезирано основните етапи и стълбове на духовната борба, както се разкрива тя в текстовете на стареца, тъй като той вече не е между нас и „говори от книгите“.[5]

Богословието на Троицата и методът на диалога

Публикувана на Вторник, 09 Април 2019 Написана от Прот. Георги Завершински

Fr G ZavershinskyВъв философията и богословието личностният подход към обкръжаващия ни свят и към неговия Творец е преориентирал сериозно интереса на човека в посока на диалога и на междуличностните отношения. В постигането на феномена на човека научно-обективният метод като такъв не дава цялостна картина, а по-скоро работи с различните аспекти на битието на човека като отделни части от природния свят. Методът на диалога представлява опит да се погледне към света и към човека в тяхната пълнота и цялостност. Под научен метод обикновено разбират точния, в подробности разработен и обоснован субектно-обектен способ на познание, на който съответстват отношенията от вида Аз-То. Този способ се характеризира с абстрахиране от конкретната действителност, в нейните частни проявления, и със стремежа да се преодолеят неизбежно съществуващите между наблюдателите различия. Колкото повече един или друг модел бива независим от обекта на наблюдение и от наблюдаващия обекта субект, и, следователно, колкото повече той е универсален, толкова повече научност се признава на съответния модел, т. е. подразбира се умаляване на ролята на „Аз“ доколкото е възможно до абстрактно познаващ субект и на ролята на „То“ – до пасивен и абстрактен обект на познанието. Както обаче вече беше отбелязано, дори и работейки с безличностния свят, не е възможно той да се наблюдава без по никакъв начин да му се въздейства. А дори и само поради тази причина научният метод няма да успее изцяло да съответства на картината на битието на света и на човека в нейната цялостност. Възможно е, например, да бъдат сравнявани хората един с другиго или да се провеждат сравнения между човека и животните; възможно е още и да се строят съответстващи модели или да се проверяват хипотези. Повече или по-малко широкият спектър на сходствата и различията във връзката между тях и извън тази връзка ще бъде това, което ще получим от подобно съпоставяне. Това ще ни помогне да класифицираме хората и животните като различни обекти в света на обектите, но няма да ни даде нищо от гледна точка на разбирането и разпознаването на уникалността на човека като човек или на природата в нейното отношение към човека. Методът на диалога не противоречи на обективния метод на познанието, а по-скоро допълва този метод, насочвайки ни към необходимостта от отчитане на личностните и на безличностните отношения, така щото още по-ясно и още по-дълбоко да си представяме битието на света и на човека – в тяхната взаимовръзка.

Богословско-канонически основания за прославянето на светците

Публикувана на Петък, 05 Април 2019 Написана от Прот. Владислав Ципин

Fr Vladislav TsypinЦърквата Христова пребивава не само тук, на земята, а и на небето, и към Църквата, тържествуваща на небесата, принадлежат не само безплътните сили, но също така и „по-почитаната от херувимите и по-славна от серафимите“ Божия майка, както и душите на починалите праведници. Общението между християните, живеещи на земята, и онези, които са отминали в отвъдния свят, продължава, изразявайки се както в нашите молитви за починалите, така и в застъпничеството за нас пред Престола на Вседържителя, което принасят Неговите угодници – в отговор на нашето молитвено обръщане към тях. Като пребивават заедно с ангелите в Царството небесно, светците възнасят молитви към Бога за чедата на Църквата и за целия свят. Православната църква повелява на своите чеда да призовават светците в своите молитви, благоговейно да почитат техните икони и мощи, само че почитта към светците не е равнозначна на поклонението и на служението, което християните въздават единствено на Бога. Като възхваляват подвизите на св. Божии угодници, православните християни отнасят въздаваната на тях чест към Самия Творец, с Чиято благодат те са достигнали до светостта, придобили са даровете на Светия Дух.

Съдът над починалите е дело на Господа. Единствен Той знае участта, подготвена за всеки от нас. На Църквата обаче, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), се открива, че със своя свят живот някои от починалите са угодили на Бога, достигнали са вечното блаженство и предстоят за нас пред Неговия Престол. Прославени от Бога, те биват прославени и от Църквата. Признанието на Църквата на един или друг от нейните починали членове, пребъдващи в сонма на Божиите угодници, се нарича канонизация. В областта на църковното право канонизацията влиза дотолкова, доколкото подразбира – както е писал Евгений Николаевич Темниковски – „допущение или предписание да се чества в Църквата нейният починал член, … иначе казано, за установяването на неговия култ“.[1]



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wx6p6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме