Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Исихастки елементи в биографията на св. Стефан Дечански от Григорий Цамблак

Публикувана на Сряда, 21 Ноември 2018 Написана от Прот. Радомир Попович

St Stefan DechanskyОтносно биографията на св. Стефан Дечански има написани две жития. Първото, старото житие, е написано от един от Данаиловите продължители, неизвестен за нас по име, и се намира в познатия Данаилов сборник или произведението Животът на сръбските крале и архиепископи. Старият автор на житието на св. Стефан вероятно е монах и съвременник на цар Душан, поради което е предпазлив когато говори за св. Стефан Дечански и отношението му към неговият син Душан.

За разлика от първото, второто, по-ново житие на св. Стефан, появило се около 70 години по-късно, променя историческият му образ. Автор на второто житие е добре познатият ни Григорий Цамблак – човек, чиято национална принадлежност трудно можем да определим със сигурност. Описвайки в житието конфликта между бащата и сина, Стефан Дечански и Душан, Цамблак, за разлика от своя предходник е неутрален и дори е благосклонен към св. Стефан. Тази авторска благосклонност е очевидна в цялата структура на житието и се е отразила върху произведението, като напълно е изменила ситуацията и околностите, в които е протекъл животът на Стефан Дечански. Игумен на манастира Дечани, за Сърбия чужденец, със своето дело Григорий Цамблак по същество, оформя култа към св. Стефан Дечански и допринася щото възникналият и формирал се в манастира Дечани култ още повече да проникне сред народа по цяла Сърбия. Според Цамблаковото описание св. Стефан Дечански е търпелив страдалец, крал-мъченик, когото баща му Милутин най-напред ослепява и изпраща в изгнание, а по-късно, по заповед на сина му Душан, е удушен в гр. Звечан.

Практиката на апелационното право на Константинополските патриарси

Публикувана на Понеделник, 19 Ноември 2018 Написана от Антон Карташов

Ecumenical PatriarchateВъведение

Благодарение на външното разделение и вътрешния разпад на Всеруската църква на сцената забележимо се появи традиционната на Изток първенстваща роля на Вселенския патриарх. Междунационалните антагонизми на православните страни и народи усложниха въпроса за авторитета на Константинополската катедра, внасяйки привкуса на националните пристрастия и пораждайки известната между славянските църкви тенденция църковното първенство на Константинопол да се сведе до възможния минимум. Същевременно в наши дни сме изправени пред неотложния въпрос да изградим някаква форма на организирана, координирана дейност на цялото православие както на външното междуцърковно поприще, така и при разрешаването на вътрешните проблеми. В тези условия е напълно невъзможно да се откажем от използването на традиционната за нашата източна история практика за някакъв вид първенство на центъра в Константинопол. Трябва да изучим тази практика, да я вземем предвид и да изградим нов modus vivendi на нашите църкви под формата на съборни връзки, взаимодействие и взаимопомощ. Необходима е нова междуправославна конституция, при която автокефалната самобитност на нашите църкви няма да изключва, каквато е практиката сега, тяхното редовно и делово общуване.

На тези практически интереси посвещаваме настоящата справка за апелационните предимства на „Вселенската” катедра с препратки към цялата достъпна ни на руски език литература.[1]

Граматическата аналогия на триединството при о. Сергей Булгаков

Публикувана на Понеделник, 12 Ноември 2018 Написана от Юрий А. Вестел

Fr Sergij BulgakovВ този текст ще изкажа някои свои мисли по повод откритата от о. Сергей Булгаков analogia trinitatis (аналогия на Троицата), която нарекох граматическа. Тя заема централно място в Трагедията на философията,[1] като фигурира още и във Философия на името.[2] Своето по-нататъшно развитие тази аналогия намира в неговите статии „Глави за троичността” и „Ипостас и ипостасност”,[3] както и в речта му „Благодатните завети на преп. Сергей към руското богословско мислене”.[4]

Книгите Трагедията на философията и Философия на името са написани по време на „кримското бездействие” на Булгаков от 1921-1922 г. За творчеството на о. Сергей това е повратен период. В Трагедията на философията той прави равносметка на философските си търсения, след което ще пише изключително и само богословски трудове. Освен това, тук става дума и за един биографичен рубеж – между неговия руски и неговия парижки живот. На тези разграничавания съответства и смислов превал – преход от философията към богословието. Преход и дори скок, защото между двете съществува пропаст, бездна, hiatus – както е обичал да казва о. Сергей. Философията о. Булгаков характеризира като логически монизъм (= „монистичната непрекъснатост” на о. Павел Флоренски), от който не съществува никакъв плавен преход към антиномичния начин на мислене, характерен за богословстването, и който той (както и Семьон Л. Франк) нарича „монодуализъм” (= „дуалистичната разделеност” на о. Флоренски). Защо обаче между двете лежи пропаст, която за своето преодоляване изисква единствено скок? Затова, защото отговорите на „проклетите” въпроси – за Бога, за света и за човека – не идват посредством дедукцията? Защото тези отговори не се раждат в разума, а се дават свише – от Откровението – и се възприемат чрез подвига (или скока) на вярата. Съотношението между философията и богословието съответства изцяло на съотношението между въпроса и отговора. Самото осъзнаване и формулировка на въпроса подготвят почвата за възприемането на отговора (на английски: to set the Stages – „да построиш сцената”), задава като че ли някаква пред-структура на отговора – езика, на който той ще бъде даден. Въпросът обаче не съдържа, не може да съдържа в себе си отговора, той не може да го породи (в противен случай не би бил истински, а риторичен въпрос или просто игра). Въпросът само разравя почвата за приемането на небесното семе – Откровението. Това, което се занимава с осмислянето и с изказването на богооткровения отговор на изработения на философския език въпрос, е именно богословието. Без постановката на въпроса отговорът просто няма да бъде нито чут, нито забелязан. Затова важността на философията (на човешките питания) е голяма – тя придава на отговора форма и език, но в същото време пред лицето на Откровението (на съдържанието на отговора, т. е. на самия отговор) е нищожна. Поради същата тази причина „трагедията” на философията трябва да се разбира в античния смисъл – това е борбата на героите, които съдбата е предназначила за гибел, като наказание за родовата вина, но тази гибел е жертвена гибел: за да може други да живеят. (Позволих си донякъде да развия мисълта на о. Сергей – виж: ТФ, с. 314 и 387; ГТ, с. 54 и 63.)

Някои мисли за църковното единство като императив и перспектива

Публикувана на Петък, 09 Ноември 2018 Написана от Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoДнес (текстът е публикуван на 20 май 2018 г., бел. прев.) е ден на памет за отците от Първия вселенски събор. След Литургията се четат две зачала, в които звучи темата за християнското единство: обръщението на ап. Павел към ефеските презвитери и част от Първосвещеническата молитва на Иисус Христос от Евангелие според Йоан. „Опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние” – моли се Иисус на Своя Небесен Отец (Иоан 17:11); „… аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото” – предупреждава презвитерите ап. Павел (Деян. 20:29).

Всичко това се чете в деня на паметта за Първия вселенски събор и се пречупва през столетията до наше време. Ние четем тези текстове и възпоменаваме Никейския събор, докато в същото време сами сме въвлечени в бурно обсъждане на въпросите за бъдещето на нашата Църква в Украйна.

Относно отговорността на християните за целия свят

Публикувана на Понеделник, 05 Ноември 2018 Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ името на Отца и Сина и Светия Дух.

Всички ние все повече осъзнаваме, че живеем в един трагичен свят – свят, в който страшното, което се случва, е твърде много. И когато се вглеждаме в това, което се случва, става толкова ясно, че сега светът жъне плодовете на цялата човешка неправда, вършена в течение на, може би, твърде много столетия – неправда, с която нашите предци са се примирявали и с която и ние лесно се примиряваме, докато тя не се излее в гняв върху самите нас.

С ужас ние мислим за войната, но често твърде спокойно се отнасяме към страшния обезчовечен свят, който предшества бурята и проливането на кръв. И всеки от нас носи отговорност за всичко страшно, което се случва наоколо – нека никой не казва: „Аз съм жертва, чист съм, подложих се на страдание, сломиха ме събитията”. Нищо не може да сломи християнина, християнинът никога не е просто мъртъв, не е бездушна играчка на заобикалящите го събития. В нас живее силата на Господа и ако с тази сила не вършим на земята Божията правда, то ние сме като онази сол, за която Христос е казал, че ако тя изгуби солеността си, то за нищо повече няма да е годна. Остава само да бъде изхвърлена, за да бъде тъпкана (Мат. 5:13). И твърде често ние сме точно такива.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wxucp 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме