Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Има ли Христос наместник в Църквата?

Публикувана на Понеделник, 08 Октомври 2018 Написана от Московски и на цяла Русия патр. Сергий (Страгородски)

patriarh sergiy stragorodskiyПреди Своите страдания, в молитва към Своя Отец, нашият Господ Иисус Христос свидетелства за Своите апостоли: „Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен погибелния син, за да се сбъдне Писанието. А сега ида при Тебе… Не съм вече в света, но те са в света…” (Иоан 17:12-13, 11). И какво само е предстояло на тази тогава все още нищожна шепа безхитростни хора, въоръжени единствено с „Твоето слово” (Иоан 17:14)? Заради това именно слово обаче светът, с всичките свои князе, ще ги възненавиди, и с всички сили ще се нахвърли върху тях, за да угаси едва-що разгорялата се на земята светлина на Христовата истина. Спасителят обаче се е молил не за това, апостолите да живеят на земята обезпечено, при покой и доволство. Точно обратното: „Освети ги чрез Твоята истина” (Иоан 17:17) – казва Той, т. е. посвети ги, отдай ги на делото на истината или им дай сили изцяло да отдадат себе си на делото на истината – до готовност всичко да претърпят за нея и дори самия си живот да биха отдали, както е направил и Христос. Следователно, главната опасност, от която Господ Иисус се моли да бъдат предпазени апостолите и техните приемници, не са тежките страдания, очакващи ги от страна на враждебния тям свят, а това, със своите съблазни този свят да не ги увлече и да ги докара до измяна на истината. А в прощалната си беседа с ефеските пастири, внушавайки им да внимават върху себе си и върху цялото стадо, св. ап. Павел ясно предупреждава за колебанията и измените сред пастирите на Църквата: „Защото аз зная – казва той, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си” (Деян. 20:29-30). По този начин, враждебният на Христос свят не само ще се стреми чрез всячески гонения и чрез други външни средства да угаси Христовата светлина, но ще успее да проникне и вътре в самия кораб Христов – ще успее да намери свои слуги дори сред поставените от Христос църковни блюстители, та чрез техните ръце да разрушава Божието дело.

Православната философия на материята

Публикувана на Петък, 05 Октомври 2018 Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumТвърде често, по навик, по инерция, поради леността на нашия ум, ние, не само невярващите, но и вярващите, мислим за материята, сякаш че тя е инертна, че е мъртва. От гледната точка на нашия субективен опит това действително е така. От гледна точка обаче на философията на материята, от гледната точна на нейното отношение с Твореца, Който с могъщото Си слово я е призовал от небитие към битие – от тази именно гледна точка всичко има живот: в някакъв смисъл всичко, сътворено от Бога, може да участва радостно и ликуващо в хармонията на творението. В противен случай, ако материята бе просто инертна и мъртва, то всяко Божие въздействие върху нея би било като че ли нещо магическо, би било насилие, материята не би била послушна Нему и тези чудеса, които са описани във Ветхия или в Новия Завет, не биха били чудеса, т. е. дело на послушание и на възстановяване на изгубената хармония. В противен случай това биха били властни действия на Бога, против които материята, сътворена от Бога, не би могла нищо. А това не е така. Всичко сътворено живее, на всяко равнище на тварния живот, със собствената си особена тварност. И ако ние умеехме в нашия много често хладен, тежък и потъмнял свят да уловим това състояние на материята, което ни е недостъпно, защото я виждаме не с Божиите очи и не изотвътре на духовния опит, ние бихме видели, че Бог и всичко, което е сътворено от Него, са свързани с жива връзка.

Елинистичната пайдея и отците на Църквата – образователни принципи и културно наследство

Публикувана на Понеделник, 01 Октомври 2018 Написана от Свещ. Димитриос Константилос

Fr D ConstantelosМакар напрежението между гръцката мисъл и християнската вяра никога да не е отсъствало в историята и опита на елинизма, в четвъртото столетие, благодарение интелекта на личности като св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски, св. Григорий Богослов, Синезий Киренски, Сократ Схоластик и други, образовани както в старогръцкия език и литература, така и в Светото Писание, между тях е постигнат синтез и баланс. Затова и изучаващият ранното християнство скоро открива колко често идеи от мъдростта на древните гърци се срещат на рационално ниво с други, които могат да бъдат открити в Евангелията и в новозаветната литература.

Правилното мислене и разумните допускания, диалогичният подход към онези въпроси и проблеми, които разделят народите и обществата, и търсенето на баланс в конфликта между вярата и разума, чувството за правилно и погрешно и принципът, че е по-морално да се отнесат към теб несправедливо, отколкото сам да се отнесеш към някого по този начин, както съветва Сократ, вярването, че всичко сторено оставя свой отпечатък дълбоко в същността на извършилия го, убеждението във взаимната връзка между правилното мислене и действие, търпението в страданията и крайната победа, познаването и преодоляването на злото – ето някои от фундаменталните образователни идеали на древните гърци.

Църква и националност

Публикувана на Събота, 29 Септември 2018 Написана от Антон Карташов

A KartashevСъпоставяйки тези две понятия, ние съзнателно ще нарушим добрия схоластичен обичай и няма да им дадем определения, а ще ги използваме в техния общоприет и ортодоксален смисъл. Много по-важно е да изясним на каква основа ще бъдат съпоставяни тези идеи. В този случай основите са две – едната е догматико-мистическа, а другата е практична, тактическа.

1

От догматично-мистична гледна точка поставеният въпрос е само частен момент от общия голям въпрос за отношението на Църквата към човешката история и културно творчество. Колкото и странно да е, след 2000 години християнска история, този въпрос въпреки своята житейска важност и досега не е намерил своето съборно разрешение в Църквата. А не е намерил, защото не е бил църковно поставен. А не е бил поставен, защото не е бил осъзнат. И досега е много трудно той да бъде разяснен именно като църковен въпрос. На повечето хора им се струва несъществуващ поради своята уж догматична елементарност. Обикновено се смята, че той е ясно предрешен от цялата християнска догматика и отговорът е обикновен извод от общоизвестното църковно учение. Така подхождат към този въпрос повечето богословски автори от всички изповедания. Макар и да го признават за труден и служен, те все пак смятат, че той все пак не е трагичен, не е такъв, заради който е необходимо да се свика вселенски събор. За православното съзнание обаче той е именно такъв. Междувременно вече липсват предишните съборни средства и начини той да бъде поставен за разрешаване. Времето на всенародните вселенски преживявания на църковните проблеми е отминало. Не само християнските маси, но и знаещите всички тайни на догматиката йерарси и богослови са свикнали да мислят, че в областта на вероучението е напълно възможно да се справиш с натрупаното наследство от догматични определения от древното християнство и да решаваш всичко по пътя на богословските изводи и практическо приложение на завещаното от отците. И наистина, не бива изкуствено да възкресяваме психологията на отминалите вселенски епохи. Би било фалшиво механично да имитираме това, което го няма. А в ново време действително в умовете и сърцата на християнското човечество я няма връзката между догматите на Църквата и най-важните и централни проблеми на общата култура.

Богословско осмисляне на парадигмата на историческия прогрес

Публикувана на Четвъртък, 27 Септември 2018 Написана от Прот. Александър Задорнов

Fr A ZadornovТъй като богословието се занимава с общите основания на явленията и обектите на другите науки, на нас ни се налага да говорим за самата възможност на парадигмата на историческия прогрес. В този смисъл справедливо би било названието на настоящото съобщение да звучи като „Богословско оправдание на прогреса”.

Традиционно, православното богословие се отнася с бдителност към понятието за прогрес.

Причините за това отношение лежат както в областта на историческата традиция, така и в особеностите на взаимоотношенията на социалната и богословската науки през епохата на европейското Ново време. Тези взаимоотношения се преминали дълъг път от активно взаимно неприемане – до опити за сключването на своеобразно съглашение относно намеренията им, каквито се наблюдават днес.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wxucp 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме