Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Християнинът Йов

Сряда, 25 Февруари 2015 Написана от Марио Коев

1 Job„Окачествяването, назоваването на постъпките е отстъпление пред манията за изразяване на мнение; както казва един мъдрец, мненията са „тумори”, които рушат целостта на нашата природа и на природата въобще”.[1]

Отговори Софар Наамец и рече: размишленията ми ме подбуждат да отговарям и аз бързам да ги изкажа. Срамен укор чух за мене, и духът на моя разум ще отговори за мене. Нима не знаеш ти, че от памтивека – от когато човек е поставен на земята, – веселието на беззаконниците е кратковременно и радостта на лицемереца е мигновена (Иов 20:1-5).

Цитираните стихове са емблематичен пример за маските, които непрекъснато носим. „Да бързаш да изкажеш размишленията си” – не означава ли това, че точно размишленията липсват тук. „Да бързаш да изкажеш размишленията си” – в това има толкова голям, че е почти невидим, парадокс.

Да започнем отначало.

За мене, за мене чух срамен укор – но аз тук няма да говоря за себе си, а ще ти покажа онзи безличен, абстрактен беззаконник, чието веселие е кратковременно.

За мене, за мене чух срамен укор – но виж лицемера, чиято радост е мигновена.

За мене, за мене чух срамен укор – но за себе си нищо няма да кажа, а ще говоря-през-себе-си и пред-себе-си; ще ти известя как да вярваш в Бога; ще ти разкажа историята на света, ще ти говоря за мъдростта и за падението на хората. Нали тези „хора” са салът, върху който плавам в безкрайността, и само чрез тях удържам у себе си убеждението, че съм жив. Вярвам, че има Бог – но как да говоря с Него, как да викам към Него (а ти – ти искаш даже да се препираш с Всемогъщия)? Моята вяра в Бога е всъщност страхът, че Него може и изобщо да Го няма. Толкова ме е страх, че и словата, които ползвам и чрез които, божем, мисля – дори и те, казвам, са щит, зад който се прикривам от страха си. Тези слова, които ме правят човек, аз съм превърнал в пясък, който хвърлям пред себе си, за да не се хлъзна по леда, разстлал се докъдето поглед стига; за да не ме подхванат виелиците, пред които плътта ми трепери още преди да са я достигнали. Защото няма друг начин, няма друг начин да живееш словото.

Ти направѝ същото. Инак ще станеш беззаконник, богохулец. Защо не приемаш страданието си, както би следвало да бъде прието то: все едно се случва някъде другаде с някой друг? Натъкми си облекло от правилни думи и всичко ще мине като да не е било никога. Бързай да изкажеш размишленията си, преди непреставащото съмнение да те разкъса отвътре, че не са твои; че си ги откъснал крадешком от светите Божии човеци, за да се уподобиш поне за миг на тях и да почувстваш величието на смъртта си, от която няма да избягаш. На собствената си смърт, казвам (не смъртта на някой друг), от която няма да избягаш.

Не виждаш ли ти, че пред нейния лик всяка твоя мъка е като парцал в полето; като бивша дреха на непознат, ознаменувала тръните и превърнала ги в символи на живот, който никога няма да опознаеш. Не разбираш ли ти, че всеки твой въпрос, всеки вик, който отправяш към Бога, е бръмчене на муха, захлупена под чашата на една вечност, която можеш да назовеш, но нито можеш, нито всъщност искаш да усетиш. Ти имаш единствено думи, за чието рождение си чул от вече мъртвите и чийто дъх ще скове тялото ти, ако се опиташ да преглътнеш тяхната действителност.

Не си ли разбрал, нещастни човеко, че смъртта ти, както и животът ти – и двете са безумие пред Бога, с Когото искаш да се препираш? Не си ли осъзнала, мравко, че си жива само защото по случайност никой не те е настъпил – както, прочие, случайно си се и родила. Светкавицата между тези две случайности самовлюбено наричаш свой живот и имаш дързостта да отхвърлиш мравешкия си дял – възмечтала убийствения блясък като стълба, по която ще стигнеш до нещо друго, нещо отвъд-мравешко, свръх-мравешко. Грохота, който разтриса земята и сетне тревите пламват около теб приемаш като идея, че си огнен дух и съработник на вятъра, че си хоризонта на самото слънце.

Не знаеш ли ти, сянко, че те има само защото това слънце грее и че ще изчезнеш само след няколко часа. Че теб те има, защото е ден, но ти си въобразяваш, че си нещо различно от мрака, с който ще се слееш и никой няма да те вижда повече – дори и ти няма да виждаш себе си и ще забравиш даже и че си била сянка някога някъде. Обаче със слънцето искаш да спориш; облаците, които те изтъняват, искаш да командваш…

Ето това, общо взето, казва (всъщност казва) Софар Наамец на Йов. Той твърди, че вярва в Бога – нещо повече, убеден е, че по този начин защитава Бога от Йововите нападки. Софар, както и неговите съдружници в адвокатската кантора, разбира се, не се опитва пряко да защитава Всесилния. Той прави друго – дава примери от историята, от прочетеното, от чутото – в крайна сметка, от общественото мнение, чрез които да докаже на Йов, че неговото страдание, мъката му е нещо толкова незначително, че той (Йов) е безумец, ако си мисли, че някой – особено пък Бог – би се заинтересувал от него и от неговите безсмислени, пък и богохулни вопли.

Има обаче и още нещо. Самият Софар Наамец се чувства обиден от твърденията на Йов, че не го разбира, не му състрадава и по този начин всъщност показва неверието си в Бога. Софар не може да приеме такова нещо, за него то означава край на живота му, означава, че нищо, в което е вярвал, и нищо, което е правил досега, няма значение. И той – наглед парадоксално – от „защитник” на Бога става защитник на себе си и на тези като него. Бог се превръща в алиби за личната му и за обществената правота. Ето затова му е нужна историята, трябват му примерите на беззакониците и лицемерите. Те също не са хора като всички останали: те са символи, знаци, идеи, чрез които Софар и подобните му ограждат себе си от ужасяващите и неумолими въпроси.

Да, Софар и подобни нему често казват всъщност правилни неща, истини. Нека обаче забележим, че ги казват така, че тайно, по наистина абсурден път ги превръщат в неистини – превръщат ги в покривала, зад които вече няма нищо. И действително, зад тях няма нищо – те служат само за да заблуждават, че покриват, че предпазват някаква реалност от погледите и от мръсните пръсти на евентуалния зрител. Това са лозунги, а не истини, макар че – повтарям – парадоксално изказват нещо истинно.

Нима човек може да докара полза Богу? (Иов 22:2) – пита Елифаз Теманец. Има ли истина в този въпрос – да, има. Действително човек не може да докара полза Богу. Действително за Самия Бог няма облага от това, че някой е непорочен (Иов 22:3). И ето че, увлечен от „лозунгите” си, Елифаз започва да богохулства: Каква наслада е за Вседържителя, че ти си праведен? (Иов 22:3) – казва той. Ами тогава какво значение има изобщо например молитвата на Псалмопевеца: Боже, не премълчавай, не бъди безмълвен! Не оставай в покой, Боже! (Пс. 82:1), ако за Вседържителя няма наслада от човешката праведност. Казано в парадокс, дори и самият Елифаз, който се опитва да угоди на Бога, с това самото си противоречи: нали за Бога няма никаква наслада тук. И, разбира се, не става дума за някаква човешка, егоистична наслада, а за радост. Значи, щом Бог не се радва на праведника, следователно не се и гнуси от греха. Значи никакъв Творец, никакъв Отец не е, а само страничен наблюдател на човешкия мравуняк.

Ето как истините, превърнати в лозунги, престават да са истинни. Преминават в своята противоположност, макар че продължават да стоят – някои по стените – но преди всичко в главите, сякаш още са истини. Сякаш сами по себе си служат за спасение и утеха; сами по себе си са нещо едва ли не магично – и след като бъде просто изречено – ето, чудото става, човекът е спасен, превърнал се е в праведник, в мъдрец, в светец, в „свръх-мравка”.

Що за вяра е тази вяра? Или, по-точно – вяра в какъв Бог е тя? Всъщност, тук не можем и не бива да говорим за вяра, а за мнения. Мненията, които днес са станали едва ли не същността на битието ни. „Аз имам мнение”, „аз имам право на мнение” – тези лозунги прикриват дълбоката, наистина дълбока липса на каквато и да било истинска лична реалност. „Да имаш мнение” се е отъждествило с това „да бъдеш човек”. Че какъв човек си, ако нямаш мнение? И доколкото ние всички сме – все пак – човеци, то и нашите мнения, макар и написани тук в множествено число – практически стават едно мнение. Едно само мнение, само-мнение.

В името на това самомнение истините се превръщат в неистини, а Истината се отдалечава от нас, защото вече не е Пътят, Истината и Животът, а само дума или сбор от изрази и изразни средства, чрез които да покажем, – и на другите, но най-вече тайно на себе си – че сме такива, за каквито се мислим. А да си точно такъв, за какъвто се мислиш, е възможно най-трудното, най-непостижимото, най-чудното нещо в този свят. Нещо, което не може да бъде постигнато без Истината.

Но аз зная, Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят. Сърцето ми се топи в гърдите ми (Иов 19:25-27)

Веднага ще кажа, че това са едни от най-удивителните стихове в „Книга на Иова” (а в определен аспект дори и в целия Стар Завет). Но нека започнем поред.

Аз, аз знам – не просто вярвам, не просто мисля, не само се надявам – знам, че Той е жив и че е моят Изкупител.

Аз, аз знам, че Той няма да ме изостави; знам, че ще се смили над мен; че вече се е смилил над мен.

Знам, че ще Го видя в плътта си и със собствените си очи. Знам, че това ще бъда самият аз, не някакъв мой дух или душа, а аз целият, аз – въздигнатият от пепелището на болките и смъртта по Неговата сила и милост.

Още в началото на тази книга напомних, и не бива да забравяме това – че Йов принадлежи към едно от езическите племена на Изтока. „Писанието казва: „всеки, който вярва в Него, няма да се посрами”. Няма разлика между иудеин и елин, защото един и същ е Господ на всички, богат за всички, които Го призовават” (Рим. 10:11-12). Ето защо, ще си позволя да определя Йов като християнин още преди въплъщението на Словото. Тук буквално се потвърждават думите на Тертулиан, че „човешката душа е по природа християнка”. Да си спомним, например, тълкуването на Псалом 59, което ни е завещал преп. Максим Изповедник. Когато изяснява стиха „Дай ни помощ в утеснението, защото човешката защита е суетна” (Пс. 59:13), светецът пише следното: „Пророкът, от името на общата (човешка) природа, умолява Бога и Спасителя да ни помогне в скърбите, които вследствие на греха са овладели цялото (наше) естество. Скърбите са, по мое мнение, тиранията и властта на смъртта и тлението, а помощта – благодатно даруваната твърда вяра във възкресението (на мъртвите)…”.[2] И така, не е възможно за Йов да вярва във, а още по-малко – да знае своя Изкупител, ако това знание не му е вече благодатно дарено, макар и той самият да не го разбира съвсем ясно и да се чувства сам между и със хората.

Казвам, че е невъзможно, защото той нито е можел да чуе, нито да проче думите на Спасителя: „Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий, и като чуят, ще оживеят” (Иоан 5:25) – а щом нито ги е чул, нито ги е прочел, следователно знанието му за Изкупителя е благодатно и точно в този смисъл може да се каже, че Йов е християнин. В крайна сметка Самият Господ заявява съвсем ясно и без притчи: „Истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, Аз съм” (Иоан 8:58). Този извънвремеви, не-времеви израз Аз съм веднага трябва да ни покаже за какво собствено говори Господ: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Иоан 1:1-3). И още: „Филип Му рече: Господи, покажи ни Отца, и стига ни. Каза му Иисус: толкова време съм с вас и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца и Отец е в Мене?” (Иоан 14:8-10).

И така, щом Той Е, щом Той е в Отца и Отец е в Него, значи и че християнството не е просто една религия между другите земни религии – напротив, християнството е самото пакибитие на човека, а с него – и на творението. Поради това и няма никакво („историческо”, „времево”) противоречие в твърдението, че Йов е християнин преди Въплъщението, доколкото неговата вяра и знание на Изкупителя сами по себе си са свидетелство за това.

Разбира се, не бива да отидем тук и в крайността да мислим, че християнството на Йов е такова, каквото ни е дадено на нас след Възкресението. Това е – да използвамe един не особено добър израз – своеобразно „ущърбно” християнство, тъй като то се отнася само за отделна личност (в случая Йов) – то не е църковното, общото изповядване на вярата; не е евхаристийното общение във и със Христос. И в този план вече можем да видим защо има такива противоречия между Йов и неговите приятели.

Да, от една страна, те се дължат на страданията на Йов – страдания, които другите просто не са в състояние да споделят. Но си мисля, че ако следваме единствено тази линия, твърде много ще елементаризираме „Книга на Иова”, а оттам и самото Св. Писание. По-правилно би било да опитаме да разгледаме споменатите противоречия допълнително и в „разлома” между християнското и дохристиянското схващане и вяра в Личния Бог. Спорът между Йов и приятелите му е спор между тези два светогледа. Това е темата и собствено богословската проблематика, на която ще посветим последните глави на този текст и ще се опитаме да направим и съответните изводи и обобщения.

Следва



 

Осма глава от Размишления върху „Книга на Йова”: Опит за драматично богословие. Въведението и глави от Първа до Седма виж тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук (бел. ред.).

[1] Чоран, Е. Пропадане във времето. За неудобството да си роден, „Факел експрес” 2012, с. 22.
[2] Творения преподобного Максима Исповедника, кн. 1, перев. А. Сидорова, Москва: „Мартис” 1993, с. 208-214 – В: Pravoslavieto.com.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/94p9y 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме