Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Страданието 2

Петък, 04 Април 2014 Написана от Марио Коев

1 JobОтговори Иов и рече: о, да бяха вярно претеглени воплите ми, и заедно с тях да бяха турили на къпони страданието ми! То навярно би дошло по-тежко от морския пясък! Затова думите ми са жестоки!…

О, да благоволеше Бог да ме смаже, да простреше ръката Си и да ме поразеше! Това ще ми бъде все още утеха, и аз щях да се крепя в моята безмилостна болест, понеже не се отрекох от думите на Светаго! Колко ми е силата, та да се надявам на мене си?…

Към страдалеца трябва да има съжаление от приятеля му, стига само да не е престанал да се бои от Вседържителя…

Тъй и вие сега сте нищо: видяхте страшното и се уплашихте. Казах ли: дайте ми, или платете за мене от вашия излишък; избавете ме от ръката на неприятеля и ме изкупете от ръката на мъчителите?

(Книга на Иова 6:1-3, 9-11, 14, 21-23)

Видяхте страшното и се уплашихте. От кое страшно са се уплашили приятелите на Йов? Едва ли от думите му. Уплашили са се от сполетелите го бедствия и страдания и страхът им се изразява в техните правилни и по законнически благочестиви упреци-предупреждения към него. Елифаз Теманец, струва ми се, е убеден, че Бог наказва Йов за нещо, което е извършил или казал; за някакъв определен грях или грехове: Блажен е онзи човек, когото Бог вразумява, и затова не отхвърляй наказанието на Вседържителя (5:17). Казано от съвременна гледна точка, като че ли той се самосугестира, самоубеждава се в страха си, убеждавайки Йов да помни Божията благост. Този страх е съвсем естествен. Та нали всички се плашим от болките, болестите и страданията, сполетяващи когото и да било около нас. Проблемът далеч не е там, той по-скоро е в причините и в начина, по който проявяваме състраданието си.

Нека помислим: ако успокояваме някой вярващ, какъвто е Йов, като му казваме неща, които той знае пределно добре, с какво му помагаме? Мъжеството и смирението, с което този човек би понесъл сполетелите го беди, ще се дължат всъщност на него и на неговата вяра; те няма да имат отношение към нашето „успокояване”. Да, той може би ще ни бъде благодарен за това, че сме до него, но ние можем да сме до него и без да му „рецитираме” и без това известните нему неща. С други думи, този вид „успокояване”, „състрадаване” много повече е насочен към нас самите, отколкото към самия страдащ. Нещо повече. И от житейския си опит можем да се сетим поне за един случай, в който страдащият всъщност в даден момент започва да успокоява състрадаващите го. Това е така вероятно защото той вече е в страданието, защото той живее-в-него и с-него и така или иначе е предал себе си в Божиите ръце (напомням, че говорим за вярващ), докато ние, – останалите – които сме уж също вярващи като него, в действителност все още не сме в положението да сме вярващи като него, да живеем, единствено защото Бог живее. Ние се „задоволяваме” само с вярата, че Бог е. За нас тя е нещо, което имаме като че ли от само себе си, както имаме живота си и телата си, но все още тя не е и Живият Бог, Който стои до всеки от нас и прави живота ни жив и съществото ни – съществуващо. Защото нали и живота си, и телата си имаме, само защото са ни дарени от Него, а не от само себе си. Струва ми се, че именно тогава, когато на човека не му е останало нищо друго освен живота-пред-Бога и вярата му в Него, можем да говорим и за най-висшата степен на аскетизъм – своеобразното повторение на оставането пред Бога: Господ е моя твърдиня и мое прибежище, мой Избавител, мой Бог, моя скала; Нему се уповавам; Той е мой щит, рог на спасението ми и мое убежище (Пс. 17:3), и на надеждата само в Него: За да се не надяваме на себе си, а на Бога, Който възкресява мъртвите (2 Кор. 1:9). По този начин се срещат двама живи: човекът с вярата си в Бога, от една страна, и Бог с доверието Си към човека – от друга.

Защо обаче доверие ли? Защото, когато Бог отнема всичко друго, освен живота и вярата на човека, това означава, може би, че в Божиите очи този човек е вече достоен за Него? Защото, нека забележим, че в случая Бог позволява от Йов да бъде отнето всичко, което е имал, без живота му: И рече Господ на Сатаната: ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само върху него ръка не простирай (1:12). Йов не се е отказал доброволно от своето, както се отказват пустинниците или пък ради Христа юродивите, например. И ако си спомним сега началото на Книга на Иова, ще видим, че всичко това е допуснато точно защото Бог има доверие във вярата на Йов – защото Той познава Своя раб (Иов 1:8). Бих се осмелил даже да предположа, че тези страдания служат в много голяма степен и за назидание на ангелските сили. Това съждение можем да си позволим, размишлявайки включително и върху строгите и страшни думи на св. ап. Павел: Не знаете ли, че ангели ще съдим? (1 Кор. 6:3).

Затова думите ми са жестоки – казва Йов. Не са „вярно претеглени” воплите му. Словата на Елифаз Теманец тук, както и всички подобни думи, които изричаме уж за да успокоим страдащия, не са успокояване, не са състрадаване, а преди всичко израз на собствен страх и неразбиране. Поради тази причина обаче показват и още нещо; нещо, което не е толкова „невинно”, колкото страха или неразбирането.

„Към страдалеца трябва да има съжаление от приятеля му”. Жалостта от страна на приятелите на Йов е големият отсъстващ по-нататък изобщо в цялата книга, но нека не изпреварваме събитията. Да се запитаме каква е причината за това. Нали в началото те отиват при него точно от жал и мълчат пред гледката на страданието. Вече казахме, че думите на Йов ги подтикват да говорят, но дали вината за това е просто на Йов? И въобще вина ли е това? Нуждата да споделиш болката си с някого означава ли, че с това му даваш право да те поучава. Означава ли, че ти-в-болката-си имаш нужда от това. Когато споделяш, ти извършваш най-естественото нещо на този свят. А естествеността така или иначе очаква естественост, но рефлексът да поучаваш страдащия е един от най-устойчивите и разпространени стереотипи, без това да го прави и „естествен”. Не и по начина, по който емпатията би била отъждествена с него. Не се опитваш да бъдеш с човека в болката му според силите си, а буквално го принуждаваш и допълнително да страда заради причините за неговото страдание. Разбира се, че изтъкването на всички тези причини може и да е правилно, може и да е съвсем точно казано, но нима това решава проблема с болката. Ние не я туряме на къпони, за нас тя предварително вече е възможност, повод, алиби за упражняване в морализаторство.

Този подход впрочем е полезен и би имал смисъл от гледна точка единствено на юридическата норма, обаче правото – когато се упражнява прав-илно – не си позволява да морализаторства, защото по природа е формално и в това е неговата сила и смисъл. Юридическото само по себе си не се занимава с екзистенциални и нравствени въпроси, не разрешава такива въпроси. Работата е там, че по инерция отъждествяваме едното с другото. Превръщаме религиозното просто в морално, а моралното – в правно, и така разрешаваме религиозно-екзистенциалния проблем, постановявайки го като следствие от престъпването на формална норма. Само че, първо, проблемът никога не е същото като неговата причина, за да сме в състояние да постановим обща диалектична връзка. И второ – формалната норма не се отнася пряко към екзистенцията; в противен случай известният постулат Битието определя съзнанието би бил абсолютно валиден. Трето – и всъщност най-важно – проблемът, който например имам самият аз, по-същността-си-не-е-същият проблем, който има другият, дори и външно, формално погледнато да са еднакви. Това важи и за причините.

Вярата изисква индивидуалност (но не индивидуализъм). Така, както аз вярвам в Бога, по същия начин и едновременно по-изцяло друг начин вярва в Бога друг-ият. Така, както страдам, по същия начин, и едновременно по-изцяло друг начин, страда другият. Еднаквостта е следствие от общата ни тварна природа, а разликите – от това, че сме по Божи образ и подобие, т. е. нещо, което в същността си е неизказваемо и непознаваемо. Имаме едни и същи думи за едни и същи неща, ала изговаряме и мислим различни бездни-под-тях, различни саморазбираемости. Не съществува единият и същ за всички вик de profundis. В това се състои фундаменталната, бих казал – онтологичната порочност на културата, а и на религията, когато се опитва да се превърне в нормативна основа на живота.

И така тъкмо откъм нормативната условност на религиозното мислят и постъпват приятелите на Йов. С това въобще не искам да кажа, че нормата, че правилото е нещо излишно, още по-малко пък вредно. Само трябва да помним: Обрязването, наистина, е полезно, но ако изпълняваш закона; ако пък престъпваш закона, обрязването ти е станало необрязване… Защото не онзи е иудеин, който е такъв по външност, нито онова е обрязване, що е външно, върху плътта; а онзи е иудеин, който вътрешно е такъв, и онова е обрязване, що е в сърцето, по дух, а не по буква (Рим. 2:25, 28-29). Формалното, буквата на закона, служи най-вече за да яви духа на закона и него трябва да опитаме да проумеем и да въплътим, в случай че не сме престанали да се боим от Вседържителя (Иов 6:14). В противен случай ставаме като онези, които Господ изобличава:

А Той им отговори и рече: защо и вие престъпвате Божията заповед заради вашето предание? Защото Бог е заповядал и казал: „Почитай баща си и майка си”; и „който злослови баща или майка, със смърт да се накаже”. А вие казвате: „който каже на баща или майка: това, с което би се ти ползвал от мене, е Богу дар, – той може и да не почете баща си или майка си”. Тъй нарушихте Божията заповед заради вашето предание. Лицемерци, добре е пророкувал за вас Исаия, казвайки: „Тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита, проповядвайки учения, – заповеди човешки” (Мат. 15:3-9).

Ще се спра накратко и върху въпроса за свободата на човека, тъй като извън него ще бъде невъзможно да продължим да говорим и да опитваме да осмислим в частност и проблема за страданието и състраданието. Ако не сме наясно какво е свободата след грехопадението, а, следователно, и какъв е човекът, лесно ще изпаднем в една от двете крайности – или напълно да оневиним, или изцяло да осъдим. Още по-важното обаче е, че без да сме схванали поне отчасти за какво става дума, няма да имаме и никаква възможност да открием и да разкрием смисъла на страданието. Не обаче смисъла на страданието само по себе си, а на страданието като следствие от нещо друго, за което често не си даваме сметка или направо отхвърляме като несправедливост.

Нашата воля – казва ни по този повод православната християнска традиция – е удобосклонима към злото.[1] В крайна сметка всичко опира до нея – да разбираме и да избираме, да се отнасяме, да живеем заедно с другите и със себе си. Прекалено много обаче сме надценили тази свобода (съответно човешката воля) днес – свръхоценностили сме я, и оттук впоследствие идват немалко грешки и недоразумения. На първо място, след грехопадението свободата на човека е онтологично негативна,[2] защото познание – познание не за злото, а на злото – не съществува преди грехопадението, понеже и злото не съществува като равнопоставено на доброто, така че да бъде естествено познавано. „Познанието ни за добро и зло” – онова, което ние, хората, определяме най-често като свобода – е следствие от заслепение. Казано по-друг начин, тази свобода е следствие от определена зло-употреба и макар да не е отнета от човека, доколкото пак само чрез нея злоупотребата може да бъде надмогната с благодатта на Светия Дух след Христовото Възкресение, тя вече е влязла в отношение-със-злото като с природа. Следователно, за човека е станало невъзможно от себе си да разпознава разликата между добро и онова, което му се противи. Колкото и парадоксално на пръв поглед да звучи, „познанието за добро и зло” автоматично води до липса на разпознаване на доброто от злото. Този парадокс обаче изобщо не е парадоксален – той е елемент от сатанинската лъжа: ще бъдете като богове, знаещи добро и зло (Бит. 3:5). Възприемаме го като парадокс точно и само защото продължавамеда мислим за себе си като за богове, т. е. да вярваме, че свободата сама по себе си ни прави богоподобни, докато тя представлява единствено и само възможност да се богоуподобяваме (и то с Божията помощ). Ето защо св. ап. Павел казва: Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно (1 Кор. 10:23). В противен случай, ако свободата ни сама по себе си ни правеше богоподобни, всичко позволено би било и полезно и няма как да се мисли другояче.

Погледнато оттук вече, страданието придобива съвсем различни измерения. То не съществува „само по себе си”, не може да бъде мислено, или – по-правилно в нашия случай – не бива да бъде мислено така. Ние го приемаме по-този начин и, съответно, за нас то е несправедливост. Само че преди да се морализира върху страданието, разумно би било да се опитаме да схванем какво е то, какво то представлява. На практика след грехопадението страданието е естествената среда на човека. То не е нещо, което идва от някъде другаде и просто ни сполетява. Обратното – живеем в териториите на смъртта и същинското чудо е, че изобщо живеем. От тази гледна точка вероятно ще стане и по-лесно да разберем и да изпълним Христовата заповед: Възлюби ближния си като себе си (Мат. 22:39).

И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето! (Екл. 2:11). Точно за това говорим – че живеенето-в-смъртта просто не ни дава право да очакваме нещо различно. На практика доброто, красивото, щастливото, което получаваме и имаме, е неочакваното и „неестественото” в падналия свят. И когато виним Бога за страданията си, всъщност ние Го виним за това, че ни е възлюбил и че не ни е погубил. Ето, това е без-умие. В синхрон с него и любовта ни е такава – топлохладна и бързопреходна: Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си (Откр. 3:15-16).

Забравяме, що е то любовта.

Когато християнството казва, че Бог обича човека, това наистина означава, че Бог обича човека: не че изпитва някаква „незаинтересована” поради безразличие загриженост за нашето благоденствие, а страховитата и изненадваща истина, че ние сме обектите на Неговата любов. Искахте любящ Бог – имате Го. Великият дух, който толкова леко призовавахте, Господарят със страшна сила съществува – не изкуфяла снизходителност, която сънливо желае да сте щастливи по вашия си начин, не студена филантропия на съвестен съдия, нито загриженост на домакин, чувстващ се отговорен за удобствата на гостите си, а Самият огън всепоглъщащ, Любовта, сътворила световете – настойчива като любовта на майстора към творбата му, деспотична като любовта на човека към кучето, предвидлива и почитана като любовта на баща към син, ревнива, неумолима и изискваща като любовта между половете.[3]

Тази Божествена любов към човека е пряко свързана със страданията ни тук, на тази земя. Ала не защото Бог „иска” да-страдаме-за-да-станем-по-добри, както често и несмислено се проповядва. Откъде накъде? Няма такава връзка между страданието и добротата. Един ще израсне в страдания и ще стане творец или учен, или пък „просто” нормален човек; друг, който също като първия е страдал като дете, ще се превърне в сериен убиец. Страданието само по себе си не ни прави по-добри от това, което сме, но то много често може да изкара наяве злото в нас. Време е да престанем да „изповядваме” тази романтична гледна точка, защото тя няма нищо общо нито с действителността на живота, още по-малко с Божията любов.

Не е ли изпитание земният живот на човека, и дните му не са ли като дни на наемник? (Иов 7:1).

Това не означава, че конкретният човек е непременно виновен и че затова страда. Страданието не е въпрос на вина или на невинност, на желание или на нежелание – то не е предназначено за назидание, както си го представяме, поради което и обвиняваме Бога, когато ни се случи нещо лошо. Всъщност тук, на тази земя, пак казвам – лошото се извършва и ще се извършва непременно, а не по случайност. Без Бога, Който е Самият Живот, има единствено и само смърт. Така, грубо казано, имаме и само два варианта – или да умрем, но да го направим окончателно, с т. нар. „метафизическа смърт”, което зависи само от Бога, а не от нас, или да живеем-в-смъртта-на-плътта, което означава да живеем в страдание и надежда: У Тебе са изброени моите скитания; тури сълзите ми в съд при Тебе – не са ли те в Твоята книга? (Пс. 55:9)…

Следва



 

Четвърта глава от Размишления върху „Книга на Иова”: Опит за драматично богословие. Въведението, Първа, Втора и Трета глава виж тук, тук, тук и тук (бел. ред.).

[1] Виж: Янакиев, К. „Свобода или зависимост на волята: средновековната и съвременната версия на един философско-етически дебат” – В: Християнство и култура, 4 (61), 2011, с. 99.
[2] Лосский, В. Н. Очерк мистического богословия Восточной Церкви, М. 1991, с. 96; Шестов, Л. Potestas clavium, ч. 1 – В: Сочинения в 2 томах, т. 1, М. 1993, с. 125.
[3] Луис, К. С. Проблемът болка, София: „Нов човек” 1995, с. 46.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9xcwf 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме