Банализирането на истината

Отговори Вилдад Савхеец и рече: дълго ли ще говориш тъй? Думите от устата ти са бурен вятър! Нима Бог извръща съда и Вседържителят изопачава правдата? Ако твоите синове са съгрешили пред Него, Той ги е и предал в ръката на тяхното беззаконие. Но ако подириш Бога и се помолиш на Вседържителя и ако си чист и прав, Той сега още ще стане над тебе и ще умиротвори жилището на твоята правда. И ако изпърво си имал малко, отпосле ще имаш твърде много…

Виждаш, Бог не отхвърля непорочния и не поддържа ръката на злодейците. Той ще напълни още със смях устата ти и устните ти с радостно възклицание.

(Иов 8:1-7, 20-21)

„Той трябва да расте, пък аз да се смалявам” (Иоан 3:30). Така казва св. Йоан Кръстител за себе си по отношение на Онзи, Който иде подире му и кръщава с Дух Свети и с огън (Мат. 3:11). И още: „А когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива: другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра” (Мат. 8:5-10).

Започвам с тези два евангелски примера за смирено изповядване на вярата и на истината, за да мога с тяхна помощ възможно по-отчетливо да явя риторическата и по същество юридическа природа на един съвсем конкретен тип и маниер на говорене; на определено отношение към неща, които сами по себе си са истинни. Накратко казано, да се опитам да разсъждавам върху проблема, нека го наречем – за оправдаването на правдивото. Необходимо ли е такова оправдаване и ако да, кому и защо е нужно то? Кога и как изказването и защитата на собствено верни позиции и на правдиви идеи се превръща в своеобразна лъжа? И нека не бързаме да решим, че сега ще става дума просто за онова, което разбираме под „фарисейство”, макар и то да е едно от най-типичните следствия на този подход. Не е проблемът във „фарисейството”, а в онази дълбинна и предхождаща го изкривеност на нашето съзнание и мислене, чрез която толкова често истината постепенно и незабележимо преминава в своето противоположно, изказано със същите думи, а понякога, ако щете, защитавано дори и с цената на собствения живот.[1]

Нима Бог извръща съда и Вседържителят изопачава правдата?, пита Вилдад Савхеец. От гледна точка на вярващия човек този въпрос просто е безсмислен. Но тук той няма за цел да пита, а да твърди, и – ще повторя вече казаното в предни глави – да защити питащия от собствения му страх. В този смисъл спокойно може да се заключи, че много често използваме истината, за да се защитим от страха. И сега веднага възникват най-малко два драматични въпроса. Първо – от кой страх? Второ – дори и така да е, нима това е лошо? Защото не е ли истината именно затова истина – за да ни показва верните житейски пътища и да ни предпазва от греховете и грешките, които неминуемо ще извършим по тези пътища? Страхът от греха не е ли сам по себе си вече своеобразна негова противоположност? Не е ли собствено гласът на съвестта? Ще се опитаме да покажем, че тази диалектическа връзка е прекалено елементарна и доста подвеждаща, ако се възприеме като принцип на религиозното постъпване и мислене.

Разбира се, когато говорим за истината, трябва да имаме предвид, че става дума за религиозната истина, а не изобщо за някаква истина – например, за истината относно определена болест, истината за дадено престъпление и т. н. В този смисъл, струва ми се, не може да се каже, че истината поражда страх. Или, по-правилно – не би трябвало да го поражда. Една от най-широко разпространените нравствени заблуди е идеята, че престъпването на Божиите заповеди води до Божие наказание. Тази заблуда в известен смисъл е естествена, доколкото за обикновеното човешко съзнание всяко престъпление изисква наказание; всяко престъпление е свързано с наказанието. През всичките векове след основаването на Христовата Църква това схващане се разпространява и поддържа именно защото връзката между престъплението и наказанието е естествена. Тук може да се спекулира, че тази връзка е вид следствие от грехопадението, но засега няма да се спирам върху този сам по себе си прекалено голям въпрос. С други думи, страхът от престъплението, страхът от греха, а оттук и от истината, е страх от наказание, той по своята същност е юридически „мотивиран” страх. Работата е там обаче, че по отношение на религиозната истина нещата изобщо не са поставени в такова отношение и това трябва много ясно да бъде разбрано. Не защото юридически „мотивираният” страх от наказанието е непременно нещо лошо, нито пък защото – още по-малко – престъплението не е свързано с наказанието, а защото с тези принципи много лесно може да се злоупотребява, а с това да бъде изкривявано и разбирането за истината.

На първо място нека си спомним какво е религиозната истина в нейния собствен смисъл. Тук поне за нас, християните, не би трябвало да има затруднения, доколкото Сам Бог ни е казал, че Той е пътят, истината и животът (Иоан 4:16). Не нещо друго, не Неговите заповеди, а Той Самият. Нека обърнем особено внимание на това, че трите: пътят, истината и животът, всъщност са едно и също. Вървейки по пътя на истината, човек върви към живота (вечния живот); стремейки се към живота, върви по пътя на истината; обичайки истината, върви по пътя на живота. И щом те са едно и също, нима Христовите думи идете и се научете, що значи „милост искам, а не жертва” (Мат. 9:13) не означават точно онова, не-юридическо, дори анти-юридическо разбиране за отношенията между Него и нас. Защото ясно е, че тук Той има предвид жертвоприношенията (всесъженията), които по същество са точно юридическо изпълняване на определени заповеди. Идете и се научете, ни казва Господ, че простото изпълняване на заповеди все още не е любов и няма нищо общо с истината-на-религиозната-заповед. Оттук впрочем и по-лесно можем да проумеем какво всъщност означават и скандалните, особено за съвременника думи: Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене (Мат. 10:37). В крайна сметка любовта към човека, към ближния е любов към Божия образ в човека. Накратко казано, ако забравим това, любовта ни става егоистична, самодоволстваща в страстите. Бих се осмелил дори да кажа, че в думите на Христос възлюби ближния си като себе си може да се открие и своеобразно „иронично” милосърдие: „тъй като не можете да обичате така, както Аз обичам, поне се опитайте да обичате другите, както обичате себе си”. Това е едното възможно схващане. От друга страна обаче, така, както Бог обича Себе Си в другия, по същия начин и човек би трябвало да опита да обича себе си в другия. И това, изглежда, е по-вярното разбиране за тези отношения, защото нали все пак човекът е по Божи образ и подобие създаден. Както пише прот. Сергий Булгаков,

Троичната ипостасност на Бога е отобразена в творението като множественост на отделните, но предназначени един за друг и взаимно свързани посредством личните местоимения субекти. Само за Бога е свойствена триипостасността, невместима в човешкото естество като цялостна даденост, но все пак тя се съдържа в пълнотата на образа Божи като зададеност, като крайна цел на Богоуподобяването. Пътят пък на това Богоуподобяване е любовта. Божествената любов – предвечният образ на жертвеното самоотхвърляне – като сила на Любовта преодолява цялостно границите на аз-а, прави от другия аз свой аз, самоотъждествява се с него. Но пътят на самоотъждествяването с другия аз е пътят и силата на любовта в човешкия живот. И всеки опит на любовта е същият този живот в другия и с другия, пренасяне на своя аз в едно ти, самоотъждествяване с него по образа на триипостасната любов. И тази съборност на любовта е Църквата на човешкия род в неговото въ-църковяване, неговото Богоуоподобяване и обòжение, което е и целта и задачата на човешкия живот. За това се моли Господ в Своята първосвещеническа молитва, където определя и последната цел на творението: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно” (Иоан 17:21); „да бъдат в пълно единство” (23), „та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях” (26).[2]

„В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Иоан. 4:18). Ако обичаш Христос, не можеш да се страхуваш от Него. Единственото, от което можеш и от което е съвсем естествено да се страхуваш, е да не бъдеш с Него, да Го нараниш, по същия начин, по който се страхуваш да нараниш човека, когото обичаш. Не защото Той ще ти отмъсти, а тъй като за теб е непоносима мисълта да бъдеш далеч от Него.[3]

След всички загуби, които претърпява, и в болестите, които го сполетяват, Йов все още не може да схване за какво е всичко това. Защо му се случва. Обаче въпросите му не са богохулни, както смятат неговите приятели – той не обвинява Бога, а иска да разбере. Същината на отговорите, както ще видим по-нататък, които му дават те, се състои в това, че той няма право да иска отговор от Бога. Но дали наистина няма право? Този въпрос, от една страна, е безсмислен, а – от друга – изцяло погрешен. Безсмислен е, защото действително между крайното и безкрайното, между смъртното и безсмъртното, между слабото и всемогъщото не просто не може да има въпроси и отговори, но по същество не би могло да има какъвто и да било разговор. И в това е и грешката на приятелите Йовови. Защото Бог не е просто безсмъртен, просто всемогъщ, просто всезнаещ, просто безкраен и т. н.; Той не е някаква самозатворена в самата себе си същност. Бог не е безличен, както би излязло, ако Го мислим само като пораждащ едни или други закони (природни или социални), чието престъпване води до разруха, до наказание и страдания. Оттук, впрочем, води началото си т. нар. „морален консеквенционализъм”, а след него – и исторически, и психологически – в частност конформизмът и утилитаризмът.

Една по-непосредствена форма на консеквенционализъм, очевидно вкоренена в деонтологията, се демонстрира ясно в следващия параграф от Учение на дванадесетте апостоли (Дидахия):

Сине мой, бягай от порока и греха и от всичко, подобно на него. Не се гневи, защото гневът води към убийство. Не бъди ревнив, свадлив или раздразнителен, защото това води към разврат и идолопоклонство. И не използвай неприличен език, нито отклонявай встрани очите си, защото от тези неща се ражда блудство… Дете мое, не бъди лъжец, защото лъжата довежда до кражба; не бъди алчен за пари и за празна слава, тъй като от тези неща се раждат кражбите. Сине мой, не бъди празнодумец, защото това води до богохулство; не бъди горделив или злобен, тъй като от тези възникват богохулствата.[4]

Ето този процес ще разбираме, когато говорим за банализиране на истината. Банализирането обаче не е просто нещо отрицателно, неговата природа е далеч по-сложна и многопластова.[5] Затова трябва да се направят някои важни уговорки, без които, първо, няма да стане ясно за какво точно става дума и, следователно, второ – то лесно може да се изтълкува погрешно.

Защо тези „дисциплиниращи”, „утилитарни” правила, чийто базисен произход може да бъде открит в онтологичната негативност на грехопадението,[6] все пак са и позитивни като нравствено-екзистенциален акт, позитивни по отношение на човека и на вярата в Бога? С други думи, защо и в какво все пак имат право приятелите на Йов, макар и тяхната правота в случая да е по-скоро „теоретична”, „умозрителна”, а в този план и вече постепенно изпразвана откъм собственото ѝ съдържание.

Нека, на първо място, забележим какво отговаря Йов: „… наистина, зная, че това е тъй; но как ще се оправдае човек пред Бога? … Толкоз повече мога ли аз да отговарям Нему и да пробирам думи пред Него. Дори и прав да бях, няма да отговарям, а ще моля моя Съдия” (9:2, 14-15). Няма нищо невярно по същество в казаното от Вилдад Савхеец, напротив – то е правдиво и Йов е съгласен с него. Той не отрича, че Бог е „мъдър по сърце и мощен по сила. Кой е въставал против Него и е оставал на покой?” (9:4). Проблемът изобщо не е в това. Въпросът, същинското драматично питане е точно как ще се оправдае човек пред Бога. За това трябва да се опитаме да помислим, това е и в основата на драматизма на страданията на Йов. Той е наясно със своето положение пред Бога, ала не може да разбере защо се намира в това положение, не може просто да се примири с него, понеже: „Какво е човек, та толкова го цениш и обръщаш върху него вниманието Си” (Йов 7:17). Този въпрос съвсем ясно трябва да ни покаже, че неговата вяра и изисква, и предполага по-различно отношение към Бога, бих казал дори – предполага друг Бог, не просто бездушен законоустановител, както би се получило, ако се вслушаме и възприемем единствено формалната правота на неговите приятели-противници. Йов не желае да вярва, нито пък вярва в такъв бог – в бог безличен и безразличен. А ако Той не е безличен и безразличен, това означава и че може да бъде питан. Следователно, да, приятелите на Йов са прави в думите си за Бога, но са по същество неправи, доколкото „разделят” Божиите заповеди (думи) от Самия Бог. Нещо, което Йов нито иска, нито може да допусне във вярата си, че всяко нещо в живота има смисъл; че то не идва просто ей така, по случайност или пък по прищявка.

Ако взема да се оправдавам, самите ми уста ще ме обвинят; ако съм невинен, Той ще ме признае за виновен. Невинен съм; не ща да зная за душата си, презирам живота си… Защото Той не е човек, както съм аз, та да мога да Му отговарям и да отида заедно с него на съд! Помежду ни няма посредник, който би сложил ръката си на нас двамата. Нека отмахне Той от мене жезъла Си, и страхът Му да ме не ужасява, – тогава ще говоря и не ще се боя от Него, понеже аз не съм такъв сам по себе си (Йов 9:20-21, 32-35).

Как ще се оправдае човек пред Бога? Взет в буквалния му смисъл, отговорът на този въпрос е ясен: По никакъв начин човек не може да се оправдае пред Бога! Това е не просто невъзможно, то даже няма как да бъде помислено. Работата е в това обаче, че този въпрос няма точно такъв буквален смисъл. В противен случай не би била възможна и молитвата на Псалмопевеца: „Чуй, Господи, думите ми, разумей мислите ми. Вслушай се в гласа на моите вопли, Царю мой и Боже мой! Защото Тебе се моля! (Пс. 5:1-3); не би била възможна и която и да било молитва поради простата причина, че молитвата е разговор, а няма как да има разговор с безлична и безразлична същност. Нещо повече, няма как да има религиозна вяра в такава същност. Може да съществува единствено страх пред законите и правилата, които е породила и които нямат никакво отношение към какъвто и да било въпрос, мнение, страдание, идея, мисъл, чувство – към какъвто и да било съзнателен живот. Освен страх, разбира се, може и съществува и идеята за разбирането на тези закони и закономерности. Мечтата на крайния антитеист и тайният страх на всеки атеист.

Добре, но дори и при това положение все пак как ще се оправдае човек пред Бога? Да, Той е всемогъщ и милосърден, безкраен и ревнив, обичащ и изискващ, но как слабият, непрестанно грешащ, ту ставащ, ту падащ човек ще се оправдае точно пред Него? Ние не сме равни и не можем да разчитаме на посредник човек, на когото да предадем решението в спора помежду ни, даже и да приемем, че Той в Своето смирение ни е дал да спорим с Него. Много е лесно да се отговори, че Бог е милостив, но Той също така е и справедлив. При Него, за разлика от нас, справедливостта не може да влезе в противоречие с милостта, нито любовта – с непоносимостта към тъмата на греха. Той е Милостив-защото-е-справедлив и обичащ-защото-е-безгрешен. С други думи, ако разчитаме, че Той ще бъде милостив към нас просто защото е такъв, ние Го превръщаме в своеобразен добродушен, пък и безразличен дядка, който просто махва с ръка пред детинските ни глупости и ни прощава всичко. Само че нещата изобщо не стоят по този начин. Любовта не е изкуфялост, нито пък безразличие. Тя е взискателна и непримирима с греха.

Всъщност истинската цел, смисълът на правилата, както и на религиозната истина изобщо е смирението на човека, неговото самоотричане; целта на смирението е един вид „поправка” на акта на грехопадението, в който именно то липсва. Казано с други думи, ние трябва да се научим да бъдем смирени, което значи да разберем какво е смирение. То няма нищо общо с каквото и да било робско послушание, малодушие или самоподценяване и т. н. – смисли, които особено в днешно време като че ли не подлежат на съмнение.[7] Смирението въобще не им е синоним. За да стане още по-ясно какво имаме предвид, нека видим какво пише по този въпрос архимандрит Софроний (Сахаров):

В устройството на света се наблюдава йерархичен ред, делене на висше и нисше. Пирамида на битието. А в човешкото съзнание, дълбоко в съвестта, като нейно настойчиво изискване, намираме идеята за равенството… Но възможно ли е равенство там, където основният принцип на битието е свободата? Опитът от изминалите хилядолетия история на човечеството отговаря – не…

Да се обърнем към Христос и да видим как Той разрешава тази задача.

Господ не отрича факта на неравенството, йерархията, деленето на висше и нисше, на по-голямо и по-малко, но Той обръща пирамидата на битието с върха надолу и така постига крайното съвършенство.

Несъмнено върхът на тази пирамида е Самият Син Човешки, Единственият, истинният, вечният Господ; и Той казва за Себе си, че „не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина (Мат. 20:28)… Христос като Творец, т. е. причина (на славянски – вина, за битието и в този смисъл „Виновник” за битието на света) е взел върху Себе си тежестта – греха на целия свят. Той е върхът на обърнатата пирамида, върхът, където пада тежестта на цялата пирамида на битието.

Последователите на Христос по необясним начин стават подобни на Него, като приемат върху себе си теготите или немощите на другите: „Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите” (Рим. 15:1).

Тук говорим за всичко това, за да изтъкнем характерната особеност на християнския път… Християнинът върви надолу, натам – към дъното на обърнатата пирамида, където се съсредоточава страшен натиск, където е взелият върху Себе Си греха на света – Христос.[8]

Тук ще продължа още малко и ще направя според силите си опит за анализ на странните (на пръв поглед) думи на св. Силуан Атонски, че по християнски не може да се живее, по християнски може само да се умира. Какво означават те?

Най-баналният отговор, който веднага би дал всеки, е, че това са думи поради смирение. Всъщност обаче отговорът е едновременно верен и дълбоко погрешен. Верен е, защото св. Силуан е смирен, неверен е, защото отговарящият на въпроса (който и да било) не е такъв. Когато отговаряме по този начин, всъщност не знаем какво из-казваме. Не разбираме, не знаем думата „смирение”, нямаме никакъв опит за съдържанието ѝ в Църквата.

Изглежда парадоксално, но ако отговоря: „Св. Силуан е смирен”, то в известен смисъл ще е същото и ако кажа: „Св. Силуан е сериен убиец”. За мен и двата отговора няма да означават нищо извън културните им стереотипи, т. е. банализираните им варианти, които са общи и ги познавам именно като общи, така че и онзи, който ме слуша или чете, ще бъде подведен по същия начин, по който и аз се самоизлъгвам.[9]

Изобщо мисля, че в този и в други подобни случаи с всички сили сме объркали смирението с думата-за-него. Но тук има и нещо от изключителна важност. Лесно е по този начин да променим смисъла на проблема, пренасяйки го просто към невъзможностите на спекулативното мислене, на интелектуалното дирене. Чисто философските (или пък академично богословските) спекулации обаче сами по себе си не поставят такава задача. Ще се опитам да изясня накратко какво имам предвид.

Невъзможността на изказването е невъзможност на мисленето, но невъзможност и на въображението. Категориите на разума, с които си служим, дори и априорни, не са „органични”. Например можем да си представим безкрайността под формата на кръг. Само че кръгът е колкото „безкраен”, толкова и „безначален”. Той е безкраен, защото е безначален. Изглежда абсурдно, но всъщност кръгът не съществува.[10] Той е дескриптивна баналност, а не актуалност (както е в мисълта ни). Той е идея за време-което-не-е-време и за процес-който-не-е-процес. Върху този тип метафизика са основани всички източни учения, както и някои от древногръцките философски системи и на това се дължи техният философски песимизъм. Върху този тип метафизика на практика се основава и всеки материализъм – независимо дали ще бъде идеалистически или диалектически.

На пръв поглед звучи парадоксално, но можеш да „ословесиш” Словото само когато докрай Го обикнеш, ала когато така Го обикнеш – млъкваш, защото думите свършват. С други думи словото, образно казано, в някакъв невъобразим смисъл е „тътнещо мълчание”. Затова и, например, всяко писане за любовта само по себе си е толкова далеч от любовта, колкото картината на гора е далеч от хралупата на катерицата. Тази отдалеченост е безкрайна, защото просто няма едно пространство, в което двете да бъдат равно-поставени.

Тук може да се възрази, че нито Йов, нито неговите приятели са християни, т. е. спокойно може да се каже, че написаното не се отнася до тях; че онова, което „важи” за нас, християните, за тях е непознато и не бива да им се „вменява” като изискване. Да, може да се каже, но не може да се докаже именно от библейска гледна точка, от гледната точка на закона и пророците. Едно толкова лековато отношение към Св. Писание свидетелства само и единствено за груб историцизъм, но не и за богословско мислене.

И така, единственият път, по който човек е в състояние да се оправдае пред Бога, е когато с всичките си сили се опитва да се уподоби на Неговия Син, т. е. да се смири като Неговия Син. По този начин всъщност, казано по човешки, не толкова ние оправдаваме сами себе си, колкото Той ни оправдава в Себе си – точно както ни учи и Христос с притчата за блудния син; тогава и Неговата Милост не влиза в противоречие със Справедливостта Му; нито пък Любовта с омразата към греха. Нещо повече – Той вече ни е оправдал и единственото, което е нужно, е ние да приемем Неговото оправдание.

Върни се, отстъпнице, дъще Израилева, казва Господ. Аз не ще излея върху вас Моя гняв; защото Аз съм милостив, казва Господ, – няма вечно да негодувам. Признай само вината си, защото ти отстъпи от твоя Господ Бог… Върнете се, деца отстъпници, казва Господ, – защото Аз се съчетах с вас, и ще взема от вас по едного от град и по двама от племе и ще ви заведа на Сион. И ще ви дам по сърце Си пастири, които ще ви пасат със знание и благоразумие. И кога се размножите и станете многолюдни по земята, тогава, казва Господ, не ще говорят: „ковчегът на завета Господен”; той и наум не ще им дойде, и не ще си спомнят за него, нито ще дохождат при него, нито ще го има вече (Иер. 3:12-16).

Е, къде е тук отмъстителният и жесток Бог, както обичат да Го описват цяла поредица от стари и нови писатели и философстващи безличия. Какво лошо има в това да признаеш вината си, когато си сгрешил? Или, изглежда, няма нищо лошо с едно-единствено изключение – тогава, когато трябва да бъде сторено пред Бога. Идеята за равенството до такава степен е парализирала умовете и въображението ни, че вече дори не сме в състояние да схванем същинската ѝ порочност и неестественост. Ето един пример от колко далеч започва тази тенденция според мен.

„Той застана, – но аз не разпознах образа му, – само облик беше пред очите ми; тихо веене, – и аз чувам глас: човек по-праведен ли е от Бога? И мъж по-чист ли е от своя Творец? Ето, Той и на слугите Си не доверява, и у Ангелите Си съглежда недостатъци” (Йов 4:16-18). Точно в тихото веене според мен трябва да се търси дълбочината на тези стихове. Думите тук са увещаващи, а не застрашителни, нито пък осъдителни. Това казва Елифаз Теманец и веднага забравя какво е казал, забравя какво му е явил Бог: „Викай, ако има кой да ти отговаря. И към кого от светиите ще се обърнеш? (Йов 5:1). Нали в тихото веене бе чул Божиите слова, а сега в страха си пред страданието изведнъж забрави това. Как така ако има кой да ти отговаря? Изглежда, че той „подсъзнателно” е приел, че е достоен да чуе тихото веене, а Йов, ако някога е бил, сега е станал недостоен. Недостоен, защото страда; щом страда, трябва да има причина и тази причина може да бъде единствено грехът, престъплението. Той приема априори, че Йов е съгрешил и затова страда. Не защото е човек, а защото е престъпник. Това е, така да се каже, началото на „фарисейството”. „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци: … постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам” (Лука 18:11-12). Лошо ли е да постиш два пъти в седмицата и да даваш десятък според закона? Разбира се, че не е. Щом не е, благодаря ти, Господи, че си ме удостоил да съм такъв! Всичко ми е наред, бизнесът ми (казано по днешному) върви, спя спокойно и с чиста съвест, работя съвестно, радвам се на почивката си, наслаждавам се на имането си, … но аз съм заслужил това, защото спазвам Твоите заповеди. Защото не съм нито убиец, нито крадец, нито прелюбодеец… заслужавам да бъде така. А ти, грешнико, викай, ако има кой да ти отговаря! Ала няма да получиш отговор, тъй като не си го заслужил – напротив, ще търпиш наказанието си – и ти, и твоите деца!

Е, добре. В такъв случай най-големият грешник е Христос, Който умря на кръста като най-долния престъпник според римския закон. Такива са железните закони на логиката. Ако е прав онзи, който казва за себе си, че спазвайки закона, вече е заслужил благото си, това означава, че другият, който страда или пък бива наказан със смърт, е заслужил участта си, т. е. е грешник, богохулник, развратник и т. н. А нека се съгласим, че фарисеят все пак е прав, когато твърди, че спазва закона. Това е така. Това е истина. Въпросът е защо спазва закона? Спазва го, за да получи насреща. Спазва го, за да не пострада. Спазва го, защото го е страх от наказание. Спазва го, защото всички така правят. Дълбоко в себе си той възприема Бога, мисли за Бога само като за Страшен Съдия, на Когото трябва да се угажда. Той трябва да бъде умилостивяван, сякаш не е Самата Милост; трябва да бъде подтикван към справедливост, като че ли не е Самата Справедливост; трябва да Му бъде показвано благоговейно отношение, сякаш не е Всезнаещ. Това е според мен най-дълбинното, фундаменталното съдържание на всяка лицемерна „вяра”. Подобни внушения и проповеди, изречени от високата епископска катедра, често се случва да чуваме и днес в Църквата. Да плашиш хората с наказания и да ги обвиняваш, че страдат, защото са грешници – като че ли някой измежду нас е праведник – е най-бързият и лесен начин да ги отдалечиш от Христос; от Онзи, Който като последен грешник умря на кръста. Защото едно е да призоваваш забравилите Го да си спомнят за Него, а съвсем друго – да Го използваш като плашило, да Го превръщаш в някакъв сприхав господар, на когото трябва да се угажда от страх, че ще се разгневи и ще размаха бича като старовремски помешчик или пък като обран чорбаджия. Казано в игрословица – вместо да се опитваш да се богоуподобяваш, да уподобяваш Бога на себе си.

Как е възможно едновременно да обичаш Христос и да се страхуваш от Него? Това свидетелства или за дълбоко неразбиране, т. е. за неверие, или за вид религиозна шизофрения, т. е. изкривен, болен мистицизъм. В психологически план то е същото, – нека ми бъде простено за сравнението – ако кажа, че е истина, че обичам кучето си, ала все пак ме е страх от него, защото е истина и че има големи зъби. От друга страна, ако всъщност не се страхуваш, но само искаш да накараш другите да се страхуват – тогава това пък какво е?

Все повече и повече се уподобяваме, нещо повече – надминаваме по лицемерие споменатите в Евангелието фарисеи…

Следва