Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Парадоксалността на езика

Написана от Марио Коев

M KoevФилософската по произхода на основанията си теза, че науката е противник на религията, отдавна вече няма онази своя първоначална примамливост и все повече са учените и изследователите, които си задават въпроси, опериращи и взаимодействащи си в една или друга степен с фундаментални богословски и (или) философски истини и проблеми. Просвещенската емоционалност, настояваща за освобождение на разума от „оковите на Църквата“, все повече преминава в далеч по-разумно и балансирано отношение. Все по-ясно става, че същността на процеса не е в някаква принципна и „каузално необходима“ борба между науката и вярата, а между материалистическия (в по-общ смисъл – натуралистичния) и религиозния светоглед. Какво например казва Левонтин: „Материализмът е абсолютен, защото ние не можем да допуснем божествен крак да подпре вратата“.[1] Ето това не е научно твърдение, а лозунг – волево действие, базирано върху сляпо убеждение (суеверие). Вече споменах как светогледът се изгражда в голяма степен върху субективни илюзии, породени от една или друга социална и научна специализираност.[2] Изобщо не е сигурно, че известният антитеист, биологът Р. Докинс би изкоренявал този вид сляпа вяра по същия начин, по който се бори с вярата в Бога.[3] В крайна сметка неговият светоглед е същият, което не би му позволило да опонира, защото ще трябва да се самоопровергае. Такава сляпа вяра често се среща и в религията, и в науката – тя няма нищо общо с тях самите, а с човека и неговия светоглед. А светогледът изобщо не може да бъде редуциран до или изведен само от една или друга система от правила и закономерности. Той е субективна ориентация в рамките на културата, нещо повече – не съществува извън нея. Това, от една страна. От друга, когато става дума за сляпа вяра, не бива да забравяме, че „зад“ или „под“ нея обикновено има едни или други личностни дефицити и дълбинни страхове.

Фундаментализмът: богословието в служба на психозата

Написана от Прот. Василиос Термос

Fr V TermosАкадемичната литература, свързана с религиозния фундаментализъм и психозата е обширна. От собствения си опит като клиничен психиатър и свещеник, аз вярвам, че в Православната църква ние забелязваме тази болест едновременно и на индивидуално, и на колективно равнище. За щастие, разрешението на тази духовна болест лежи в самото провъзгласяване на Въплъщението.

Парадоксално, но независимо от това, че религиозният фундаментализъм се явява фанатичен опонент на дисциплината на психологията, в действителност той е форма на психологизъм. Той оценява чрез обичая, а не чрез истината. Защото фундаментализмът, това е „фамилна идентичност“ в риск. Уплашен поради сложността на съвременния свят (разгърнал се вече до постмодерния хаос), той прибягва до опростенчески решения, тъй като не е в състояние да търпи съмнението, недоумението, съвместното съществуване. С други думи казано, фундаментализмът „замразява“ определени, собствени или външни, елементи на традицията, за които вярва, че съдържат истината за Бога. Правейки това, фундаментализмът спира историята, без да съзнава, че постъпвайки така, той извършва тъкмо този грях, с който претендира, че се бори.

Градът на Константин – новият Йерусалим

Написана от Златина Иванова

St Constantine the GreatМонашеството прониква в новата столица на Римската империя, Константинопол, през Мала Азия. Въпреки някои податки, че манастири в Константинопол се появяват още по времето на имп. Константин Велики, смята се, че разцветът на градската монашеска култура във византийската столица е свързан с управлението на Теодосий Велики (379-395).[1] Факт е, че манастирските общности в Новия Рим обаче отстъпват по авторитет не само на монашеските центрове в Мала Азия, Палестина, Сирия и Египет, но и на манастирските общности в мегаполиси като Антиохия, Александрия и Йерусалим, където вече има формирана християнска култура.[2] Именно там се стичат и най-много поклонници, за да се срещнат с изтъкнати аскети. Там се проявяват и всички нови тенденции в развитието на монашеското движение и култура по принцип. Като новия мегаполис на Източната Римска империя Константинопол бързо фокусира вниманието на всички и заема централно място в пъстрата монашеска география на Византия. „Не минава нито ден в Града без нова проява на монашеския опит, пренасян чрез хора и идеи, идващи от всички краища на източното християнско монашество“, пише Питър Хетли в своето проучване за монашеското движение и манастирите в Константинопол от 350 до 850 г.[3] Наистина, столицата на империята бързо се превръща в пресечна точка на най-разнообразни тенденции в монашеското движение: градско или провинциално, киновийно, идиоритмично или отшелническо, социално ориентирано или с екзотични форми на аскеза, подобно на сирийското.

Архиепископ Данило ІІ и управлението на Сръбската църква

Написана от Прот. Радомир Попович

Danilo IIАрхиепископ Данило ІІ (1324-1337) е единадесетият по ред глава на автокефалната Сръбска църква след св. Сава. В това звание той наследява архиеп. Никодим (1317-1324). Ръководи Църквата в Сърбия по време на двама сръбски владетели: крал Стефан Урош ІІІ Дечански и крал Душан. Между това, говорейки за Данило ІІ като за архиепископ и църковен глава, трябва да се има предвид фактът, че преди да оглави Сръбската църква той е заемал много изтъкнати постове в административно-управленската ѝ структура. Тук преди всичко се има предвид времето на неговото игуменство в „Хилендар“ на Света гора, сетне времето, когато е епископ Бански, след това Хумски и, накрая, архиепископ. Своята, така да кажем, духовна кариера Данило започва като обикновен монах в манастира „Св. Никола“ в Кончул на р. Ибър. През живота си преминава през всички йерархически степени, които може да премине един изряден църковен йерарх.

Заради прегледното изобразяване на Данило като църковен ръководител, ще го разгледаме тук, доколкото изворите ни позволяват, именно във функциите на онези длъжности, които като йерарх е заемал: игумен, епископ и архиепископ.

*   *   *

Даниловият активен живот в Църквата започва в онзи момент, когато, подобно на сина на Неман, Растко,[1] той избягва в манастир. Напуска светската кариера при двора на крал Милутин, а игуменът на Кончулския манастир „Св. Никола“ го замонашва и му дава името „Данииль мнихь“. Не е известно колко дълго остава Данило в манастира на своя постриг, но неговият биограф казва, че самият архиеп. Евстатий ІІ (1292-1309) го извиква в двора и го ръкополага в свещенически сан, т. е. за презвитер.[2] Не остава дълго като презвитер в Архиепископията в Печ при Евстатий – всичко година и половина.[3] Следва изборът му за игумен на манастира „Хилендар“.

Що е (православна) диаспора?

Написана от Прот. Ангел Величков

Fr Angel VelichkovНа Всеправославния събор в Крит през 2016 г. бяха приети документи, опитващи се да урегулират проблемите на „православната диаспора“, и да я приведат в съответствие с православната еклисиология. Документите бяха съставени на четвъртото подготвително предсъборно заседание в Шамбези още в 2009 г. Но „решението“, което прие Съборът всъщност беше потвърждение на вече съществуващата повсеместно неканонична практика: православните, живеещи извън своите канонични територии, да се управляват от местни епископски „синоди“ с многонационален състав. Така Съборът временно прие каноническия компромис, понеже не се намери никакъв друг изход.

Две години по-късно Московската патриаршия прекъсна евхаристийното общение с Константинопол, и с това замрази за неопределено време всички шансове съборността да продължи да бъде главен ръководен принцип сред православните. Тази частична схизма нанесе още по-тежък удар на т. нар. православна диаспора, която се превърна в бойно поле на конфликта между двете „велики сили“. Защото именно в условията на емиграция става срещата (или сблъсъкът) на мултинационалното православие.

Томосът за Украйна: типично и специфично

Написана от Владимир Бурега

Tomos UkraineДа започнем оттам, че подписаният във Фенер на 5 януари 2019 г. томос[1] се вписва в съществуващата традиция за издаване на подобни документи. Тя се е формирала в Константинополската патриаршия в продължение на последните почти две столетия. Началото е положено с издадения през 1850 г. томос за автокефалия на Еладската православна църква. След това се появяват томосите за автокефалия на Сръбската (1879 г.), Румънската (1885 г.), Полската (1924 г.), Албанската (1937 г.), Българската (1945 г.) и Чешко-Словашката (1998 г.) църкви. През 1990 г. беше издаден томос и за признаване и потвърждаване на автокефалния статус на Грузинската православна църква. Така че томосът за Украйна не се появява на празно място. И съдържанието, и формата му следват определен канон. В църковните документи от подобен ранг винаги присъстват както традиционните ритуални фрази, така и ясните, на практика неизменни формулировки. В същото време почти всеки един от тези томоси съдържа особености, отразяващи специфичната ситуация във всяка от поместните църкви. Да се опитаме да разгледаме кое в Украинския томос е типичното и кое е специфичното.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме