Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Многоликият феномен на православния християнски ригоризъм

Написана от Василиос Н. Макридис

V N MakridesВ историческите православни християнски централни области на Източна и на Югоизточна Европа, също както понякога и в общините на православната диаспора по земното кълбо, могат да се срещнат някои протестни движения, носещи много прилики с това, което обикновено се нарича фундаментализъм. Всъщност, въпросният термин се употребява отдавна, за да опише един такъв феномен, макар неговата главна асоциация с консервативния протестантизъм от началото на 20 в. в САЩ и с по-късната му широко приложима и понякога безкритична употреба да го правят по-скоро неуместен в случая с православието. Последното разполага със значително по-дълго историческо минало и разкрива разнообразни специфични черти като непреклонен традиционализъм, злъчно анти-западничество и твърд анти-икуменизъм. В много отношения е проблематично да наричаме, например, руските староверци (от края на 17 в. и нататък) фундаменталисти. От друга страна, обръщайки се към същия феномен вътре в римокатолицизма, повечето изследователи предпочитат да използват друг термин, а именно – интегризъм. Ето защо за твърде многоликия случай с православието се налага да потърсим един по-неутрален термин, и затова аз предлагам ригоризъм. Това разграничение не трябва обаче да обърква по отношение на отделните общи черти, съществуващи между всичките тези протестни феномени.

Една божествена и варварска философия

Написана от Дейвид Брадшоу

D BradshowДнес философията е академична дисциплина, една сред многото други. В древния свят тя е нещо много по-обширно: любов към мъдростта (σοφία). Конкретната природа на тази мъдрост, както тогава, така и сега, е въпрос, по който философите влизат в остри противоречия. Дори и при това положение обаче, съществувало е и общото съгласие, че мъдростта не е просто предмет на познание, а начин на живот.

В разбирането на античния възглед за философията не можем да не отдадем заслуженото на Сократ. По всевъзможни начини той задава модела за философите след себе си: със своята непреклонна любознателност, с независимостта си от обществените условности, с ироничния си хумор, с равнодушието си към телесните удоволствия и към болката, със своята готовност да понася бедността, а в края на краищата – и смъртта, за да изпълни своята мисия. Независимо от разногласията между различните философски школи, Сократ е утвърдил очакването ни, че философът – това е някой, който подчинява удоволствията и светските успехи в преследване на истината.

Можем да разберем, следователно, защо ранните християни често са разглеждали езическата философия като предтеча на своята вяра. Класическият израз на този възглед е на св. Юстин Мъченик (ок. 100 – ок. 165 г.). В своя Диалог с Трифон св. Юстин описва как стремежите, които той е имал като обучаващ се във философията, са били осъществени в християнството.

Красота и сложност

Написана от Марио Коев

M KoevПродължение от „Езикова йерархия и гностическа опростеност“

Така опираме до генералното различие между съвременното мислене изобщо и богословското мислене в християнската вяра. То е изречено кратко от Г. К. Честъртън:

Оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка.[1]

Искам да кажа, че самият подход днес е сгрешен. Човекът е „по-голям“ от света, мисълта е по-обхватна и по-дълбока от съществуващото, защото e инобитийна на съществуващото, доколкото човек е сътворен по Божи образ и подобие. С други думи, инобитийността на мисълта се определя от факта, че мисленето не е някакво лично и собствено човешко достояние, а е по силата на неговата сътвореност по Божи образ и подобие. Поради това човекът е „по-голям“ от света, от творението. Което в никакъв случай не трябва да служи като мотивация за някакъв елементарен антропоморфизъм в мисленето за битието. Богосътвореността на човека е неведом божествен план и акт, а не човешка заслуга. Онова, което се „случва“ в глъбините на Божественото, онова, което Бог „мисли“, е абсолютно недостъпно за човека и абсолютно невъзможно за изказване и за каквото и да било интуитивно узнаване. В този смисъл антропоморфизирането е забравяне на тази религиозна истина. Човекът е създаден и определен за „господар“ на творението, ала това „господаруване“ е дълг и любов, а не повод за себепревъзнасяне. Когато се превърне в такъв повод, налице е противоположното движение, обръщане на битийната посока, грехопадение. Най-общо казано, антропоморфизмът е екзистенциална, гносеологическа и епистемологична грешка в резултат от помрачаването на разума, за което говори бл. Августин. Тази грешка обаче е неизбежна.

Въплъщението: причина за всичко сътворено, която не е породена от нищо

Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Две спасения“

От вечност Бог е предвидил единение със Своето творение, което да бъде завинаги. Единствено по рода си общение, чрез което човечеството да може да достигне до вечното обòжение (θέωσης), заради което е било и сътворено. Общението, за което става дума, е, разбира се, Боговъплъщението чрез Пресветата Дева. Съществуването на човечеството, следователно, както и съществуването на цялото творение, е неизбежно свързано с нея, тъй като от вечност тя е била предвидена да бъде майката на Въплътения Логос. Отците са казвали, че нито ходът на човешките действия, нито някаква необходимост от какъвто и да било характер са заставяли Несътворения да се съедини с тварната природа и начин на съществуване. Бог е станал плът не по необходимост, предизвикана от нещо, което е било сторено от дявола или от човека, а защото това са били божественият план и тайна отпреди вековете. Въпреки делата на сатаната и идването на греха в света, вечната Божия воля остава несломима и върви към своето осъществяване.

Историята и ходът на човешките действия са обстоятелствата, но не и причината за Въплъщението. Въплъщението не се е състояло заради Разпятието. Разпятието е станало, за да може Въплъщението и вечното общение на Бога с човека да се осъществят въпреки сатаната, греха и смъртта. Обяснявайки, че не е съществувала никаква причина в Бога Отца, която да е изисквала смъртта на Неговия Син, св. Григорий Богослов казва, че Отец „нито е изисквал, нито е изпитвал нужда, но е приел [Неговата смърт] заради икономѝята [на Въплъщението] и защото човекът е трябвало да бъде осветен чрез човешката природа на Бога“.[1] Св. Григорий ни казва, че божествената воля за човека – още отпреди вековете – е била той да бъде осветен и обезсмъртен в общението си с човешката природа на Въплътения Бог, ала с появата си тлението и смъртта са препречили пътя към това. В Своите страдания и Възкресение Иисус Христос разрушава тези препятствия и спасява, ще рече – запазва, човечеството за вечното общение на Въплъщението на Богочовека със смъртния човек. Същото това разбиране, че Въплъщението е предшестващата и наистина онтологичната причина само в себе си, както и че Изкуплението е средството за постигане на тази цел, повтаря и св. Йоан Дамаскин, който говори за Пресветата Дева така: „… ти влезе в живота, за да служиш ревностно на спасението на целия свят, за да се изпълни древната воля на Бога за въплъщението на Словото и за нашето обòжване“.[2]

Относно отговорността за православието

Написана от Виенски и Австрийски архиеп. Натанаил (Лвов)

Archbishop Natanail LvovНякога, не толкова отдавна, беше онова спокойно време, което някои от нас, по-възрастните, още помнят, когато родителите планираха бъдещите съдби на своите деца – че те ще завършат това или онова определено училище, ще постъпят на една или друга служба и т. н., почти с пълната увереност, че така и ще бъде.

От ранни детски години помня един характерен случай за пълната безопасност на тогавашния живот, а затова и за безпомощността пред лицето и на най-малката опасност. Приготвяхме се да ходим за лятото в Самарска губерния. По това време в Астрахан (т. е. на хиляда километра от Самарска губерния) се бяха появили няколко случая на холера. И ето че при майка ми идваха нейни познати, и я разубеждаваха от „безумието“ да ходи там с децата си.

Смъртта изглеждаше тогава сравнително далечна, някъде в края на съзнанието, и с нея се налагаше да се срещаме сравнително рядко, при това в най-смекчената възможна форма (ако въобще може да съществува смекчена форма на смъртта) – „при свещеника, при нотариуса и при лекаря“. Мнозина преживяваха десетилетия без нито веднъж да не виждат покойник.

Николай Шелехов – застъпник и разпространител на старинните иконографски традиции в България, Германия, Америка

Написана от Владислав Атанасов

N SchelechovВ продължение на около 35 години в България живее и твори един от най-добрите представители на старинната иконописна техника през втората половина на 20 в. – Николай Шелехов. Творенията му са толкова ценени, че той получава поръчки от много клиенти и от Европа, и от Америка, особено след като през 1967 г. напуска България. Едва ли има друг иконограф, творил в нашата страна, който да е получил такова международно признание. Но все още липсва систематично изследване на неговия живот и дело (напоследък проучвания в тази насока прави Лиана Гълъбова[1]). Настоящата статия се опитва да направи по-пълен преглед на неговата биография, като се надява по този начин да събуди интереса към личността на този забележителен иконописец, включително и като се съберат нови материали и свидетелства.[2] В нея са използвани основно документи от личния архив на Шелехов, както и статии (най-вече на немски медии) или книги, в които той е споменат, а също така и сведения от интернет (основно за негови творения в България).

Детство във Варшава и емиграция в България

На 16 април 1912 г., когато целият свят е разтърсен от новината за потъването на „Титаник“, във Варшава втората жена на Миколай Шелехов ражда син Георгий.[3] Миколай Шелехов е много богат руски търговец, заселил се в Полша, за да може по-добре да организира своя износ на хайвер и на рибни деликатеси за Западна Европа. Продуктите му са много търсени и той дори получава удостоверение, че е дворцов снабдител за Хабсбургите. Той произхожда от рода Шелехови, чието имение от векове се намира в гр. Рилск. Най-видният представител на този род е Григорий Шелехов (1747-1795 г.), чиито заслуги за руската колонизация на Аляска са толкова високо оценени от неговите съвременници, че от тогава до сега той е наричан „руският Колумб“, следвайки гравираните на надгробната му плоча стихове на Гавриил Державин, най-известния руски поет преди Пушкин: „Колумб здесь росский погребен: Преплыл моря, открыл страны безвестны“.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме