Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Единство на Църквата – единство на човечеството

Написана от Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffОсновната тема, на която ще бъде посветена нашата дискусия през следващите дни, са резултатите от развитията, настъпили в икуменическото движение въобще и по-специално в Световния съвет на църквите [нататък – ССЦ], и още по-специално – в комисията „Вяра и ред“, през последното десетилетие.

Определението за „единството, което търсим“ като „църковно“, за еклисиологията в „становището за единство“ от асамблеята в Ню Делхи, както и тринитарната „основа“, възприета в Ню Делхи като условие за членство в ССЦ, бяха приветствани от някои хора като големи победи на „католичната“ традиция в икуменическото движение. Несъмнено, те допринесоха за по-широко въвличане на православните църкви в работата на ССЦ, като създадоха на тези църкви впечатлението, или по-скоро наивната илюзия, за завръщане към „изворите“ на библейското и светоотеческо християнство. Други хора обаче усетиха, че възприемането на формални богословски становища или описването на единството на един библейски или богословски език, несвързан с настоящия исторически момент, не е нищо повече от безплодно академично упражнение, водещо икуменическото движение към трагическа безизходица. Усещанията на тези хора бяха подсилени, когато четвъртата конференция „Вяра и ред“ от Монреал (1963 г.) се провали в опита си да дефинира еклисиологическата природа на самия ССЦ, мълчаливо доказвайки с това, че библейските и традиционните определения за църковно единство продължават да са неприложими към християните в състоянието на разделение, в което те понастоящем се намират, както и че ССЦ, когато нещата опрат до педантични становища и определения, все още остава прекалено много обвързан със становището от Торонто от 1950 г. – нито едно разбиране за единството не може понастоящем да бъде възприето от всички, и ако някои формули могат все пак да бъдат широко приети, можем да сме сигурни, че те се схващат различно от различните фракции в ССЦ. Тази именно безизходица е и причината мнозина напълно да се отдалечават от „Вяра и ред“. По този начин комисията „Вяра и ред“, чиято работа е до голяма степен отговорна за изработването на горните описателни формули, затвърди и без това създадената вече представа за ССЦ като за затворен клуб на дребнави професори, откъснати от реалните нужди на хората.

Църквата и светът

Написана от Прот. Василий Зенковски

Fr V ZenkovskyТемата „Църквата и светът“ е понастоящем изключително отговорна и трудна за целия християнски свят, тъй като светът преживява действително тежко време.

Затова и съотнасянето на Църквата към света е една от актуалните теми. Често ние си спомняме думите на св. ап. Йоан, че не трябва да обичаме света,[1] а св. ап. Яков е говорил, че приятелството със света е борба против Бога.[2] И това кара църковното съзнание да бъде нащрек по отношение на света, не му позволява да встъпи в приятелство със света. Вярно е, че под „свят“ тези текстове винаги имат предвид нашето „чувствено битие“ (похотта), а това означава, че тук се има предвид не светът по същество, а само в неговото зло, и все пак самата тема остава съществена и трудна.

Откровението на Божия ден

Написана от Евгений Н. Трубецкой

Prince E Trubetskoy 1910Продължение от „Софѝя“

1. Явяванията на Софѝя в творението – светът

Казаното за явяването на божествената слава в дъгата извиква в паметта следните забележителни думи на св. ап. Павел: „онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Рим. 1:20). В дъгата се открива това, което е казано от апостола за целия свят въобще. Целият свят, според апостола, е по някакъв начин откровение на божествената слава, което може да бъде открито от тези, които имат очи, чрез разглеждане на творенията.

Как да разбираме тези думи? Та нали светът – и в своето отношение към Бога, и в отношението си към предвечния Божи замисъл – е „друго“. Това не е просто логическо, а реално отрицание на божествената идея, т. е. някакво реално нищо, което не само не е тя, но което разкрива своята различна от нея реалност чрез противодействие. Та как идеята може да се открие и да се яви пред взора в тази противодействаща, бунтуваща срещу нея стихия на другото?

Отговорът на християнското откровение на този въпрос се заключава в думите от Евангелието: „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5).

Светлината в богословието на св. Максим Изповедник

Написана от Димитър Богданов

St Maximos the ConfessorТемата за светлината (φῶς) е от особена важност за мнозина антични и средновековни мислители. Интересът към нейната многопластова метафоричност и сложна определяемост кара елинските философи и християнските богослови да ѝ отредят специално място в своите произведения. Теоретичната значимост на понятието за светлината става ясно видима още при метафизическите спекулации на езическия неоплатонизъм за процесията (еманацията) на Единното като излъчване на светлина и прехода му в многообразието, за да се възвърне то обратно към единството; при прошествието на единия лъч на Богоначалието към множествеността на разумните същества, които на свой ред (всяко в своята мяра) го приемат, за да възходят към единение с Бога, при Псевдо-Дионисий Ареопагит; но също и Кападокийското и Дионисиевото тълкувание на божествения мрак, тъждествен с божествената светлина и необходим за прехождането в нея; и последвалата им рецепция във Византийското и Латинско средновековие.

В духа на християнската традиция преп. Максим Изповедник разглежда светлината в нейния: 1. метафизичен – откъде идва тя и как произтича (прошества) от Божеството; 2. духовен – представлява 1) пречистваща, 2) просветляваща, озаряваща, осияваща, и 3) съвършаваща, обòжваща Божия благодат; и 3. познавателен аспект – просветлява човешкия ум, за да прозре той вложените логоси в природата (λόγοι φύσεως), които да го възведат до познаване на Самия Логос (Λόγος). В метафизичния аспект разбираме светлината като метафора за еманацията на Божеството като Негово собствено природно действие, но и като креация, дело на творческите, устроителни и промислителни енергии на Твореца, вложени от Него в различна степен в сътворения космос. В тази статия ще разгледаме светлината в трите ѝ аспекта и проявена като енергия и благодат.

Юдаизмът и Новият Завет

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Бракът: православна перспектива – Увод“

Старозаветната юдаистична мисъл вижда по същество смисъла и целта на брака в създаването на потомство. Най-явният и задължителен знак на Божието благоволение за него е в продължението на рода. Предаността и вярата на Авраам в Бога довеждат до обещанието за прославящо потомство: „ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг; и твоето семе ще завладее градовете на враговете си; и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, задето послуша гласа Ми“ (Бит. 22:17-18). Това тържествено обещание, дадено на Авраам, обяснява защо бездетието е било възприемано като проклятие, особено за жените.

Този възглед, намерил толкова недвусмислен израз в Стария Завет, е първоначално свързан с факта, че в ранното юдейство е нямало ясна представа за лично оцеляване след смъртта. В най-добрия случай човек е могъл да се надява на несъвършено съществуване в мрачно място, наречено шеол (често погрешно превеждано като „ад“). Псалмопевецът моли Бога да му помогне срещу враговете, които искат да го убият; той знае, че Бог „вече си не спомня“ мъртвите, лежащи в гроба, тъй като „са отблъснати от [Неговата] ръка“. Просейки Божията помощ против тези, които искат да го убият, той скептично предизвиква Бога: „Нима над мъртви ще направиш чудо? Нима мъртвите ще станат и ще Те славят?“ (Пс. 87:11). Бог е „Бог на живите“, не на умрелите. Обещанието, дадено на Авраам обаче е предполагало, че животът може да бъде увековечен чрез потомството, а оттук и централно значение на раждането на деца.

Неделя православна

Написана от Прот. Радомир Попович

Sunday of OrthodoxyДнес си припомняме една велика духовна победа, която Божията св. Православна църква е извоювала преди точно хиляда сто шестдесет и три години [текстът е писан през 2006 г. (бел. ред.)], на днешния 11-ти март, т. е. Първата или чистата неделя на Великия пост, когато тогавашните християни, както и ние днес, чрез пост, молитва и вършене на добри дела са победили еретиците и разколниците и така на практика са удостоверили истинността на Христовите думи: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21).[1] Както казва св. ап. Павел, „облечете се във всеоръжието Божие, … облечете се в бронята на правдата, … вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението…“ (Еф. 6:11-17). Не с война, нито с насилие, а с молитва и пост. Това е нашето християнско оръжие, с което ние побеждаваме и себе си, и тези около себе си. От древност до днес християните винаги са постъпвали така и са побеждавали не с огън и меч, а със саможертвено и смирено любовно уподобяване на Господ Иисус Христос и Неговите последователи.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме