История на Православната църква в Унгария през 20 век

Православието в Унгария в началото на 20 век

Законовите основания за дейността на Православната църква, официално призната от Австро-Унгарската монархия, са дадени със Закон 9 от 1868 г. С него се дава автономия и свобода на използване на езика на всички равнища на църковната администрация и в църковните училища, като се санкционира съществуването на Румънската митрополитска катедра в гр. Нагисебен – Сибиу и нейната независимост от сръбската юрисдикция. На практика основаването ѝ е провъзгласено от Събранието на трансилванските румънци в 1864 г. Законът от 1868 г. предписва православните епископи да имат постоянни мандати в Горната камара на Унгарския парламент, като следствие от Declaratorium Illiricum, който е регулирал въпросите, свързани с православието през 18 в.

През май 1848 г. на Сръбското национално събрание в сан на патриарх е издигнат Сремскокарловацкият митр. Йосиф (Раячич; † 1861 г.), за да се подчертае неоспоримата му роля като водач на сръбския народ в Хабсбургската империя. През декември с. г. имп. Франц-Йосиф I потвърждава това решение, почитайки така ролята на митр. Йосиф като водач на сърбите против унгарската революция от 1848-1849 г. Така, след няколко години на прекъсване, патриаршеският титул е възстановен със Закон 9. Междувременно, с указ от 1855 г. Вселенската патриаршия е утвърдила автономията на Карловацката епархия – архиепископия. Карловацкият митрополит-патриарх е избран от общото събрание на сръбските вярващи в Унгария. По същия образец митрополитът на Нагисебен е избран от събрание на православните румънци в Трансилвания, но според закона резултатът от избора е трябвало да бъде утвърден от унгарския крал (в случая Франц-Йосиф). Закон 9 от 1868 г. отменя юрисдикцията на Карловацката митрополия над цялата територия на Унгария, която от 18 в. се е разпростряла в цялата територия на Хабсбургската империя.

Митът за схизмата

Разделението между Православната и Римокатолическата църква, формално датиращо почти от едно хилядолетие, а в много отношения дори още по-старо, често се описва като неизбежна последица от едно или друго непримиримо и непоправимо различие: политическо (цезари и императори срещу папи и крале), културно (гръцко или византийско срещу латинско или франкско), богословско (различни представи за природата, благодатта и първородния грях), доктринално (добавката на filioque, въпросът за папската непогрешимост и т. н.), ритуално (квасният хляб и иконите срещу безквасния хляб и статуите), еклисиологично (патриаршеската пентархия и съборността срещу вселенската юрисдикция на папата и монархията) и дори „онтологическо”, ако цитирам този донякъде херметичен език, използван някога от Вселенския патриарх. (Надявам се последното да е грешка в превода, тъй като ще бъда неутешим, ако съм открил, че нямаме нищо общо). Тези различия рядко са били разглеждани в дух на критична дистанцираност, без елемент на оскърбление и упрек, поради което често се оказва трудно да бъдат отделени истински важните въпроси от тези, поставяни по чисто полемични или направо лекомислени подбуди. Всеки сериозен икуменически контакт между православни и римокатолици, когато навлезе в дълбочина, постига съгласие по основните въпроси, но след това е спъван и от двете страни, изтъкващи изумителната устойчивост и постоянство на други различия, скрити (очевидно) още по-надълбоко. Винаги съществува усещането за решително, макар и неопределено същностно различие, което засенчва всеки разговор (колкото и добронамерен да е той), поставил си за цел преодоляване на разделението. Това чувство постоянно охлажда нашия ентусиазъм за всяко, дори и малко съгласие и така изпълва нашето разделение с почти мистичната аура на неизбежността и фатализма, като ни превръща в пленници на нашите грешки или недостатъчна любов.

Религиозните теми на Достоевски

В творчеството на Достоевски съществува вътрешно единство. Едни и същи теми са тревожили и занимавали целия негов живот. Достоевски е смятал себе си и се е наричал реалист – „реалист във висшия смисъл”. Неточно е да го наричаме психолог. И невярно е да обясняваме неговото творчество от душевния му опит, от неговите преживявания. Достоевски е описвал и е изобразявал не душевната, а духовната реалност. Изобразявал е първичната реалност на човешкия дух, неговите хтонични дълбини, в които Бог се бори с дявола, в които се решава човешката съдба. Невярно е да се говори, че Достоевски бил обективирал или въплъщавал в своите творчески образи собствените си преживявания, собствените си идеи. Достоевски съвсем не се е затварял в своите уединени мисли. Вярно, в младостта си той е бил „мечтател”. Но този съблазън на „мечтателството” той много рано е преодолял в себе си. Душата му се е открила за всички впечатления от битието. Достоевски е бил наблюдателен до болезненост. Той е бил неспокойно заинтересуван от всичко, което се е случвало около него. По-скоро е страдал от любопитство, отколкото от невнимание към живота. И това е било не обикновено любопитство, а метафизическа любознателност. Достоевски е бил съзерцател, не визионер. И му е било дадено да вижда тайнствеността на първоосновите на емпиричните събития. Виждал е онова, за което е разказвал – описвал е онова, което е и виждал. И в това е основата на неговия реализъм. Неговото творчество не е тълкуване, а изобразяване на човешката съдба.

Богословието и свободата на Църквата

Относно задачите на освободителната война в областта на руското богословие.[1]

Сред тежките и тъжни обстоятелства на времето, което преживяваме, блести един светъл и примиряващ лъч на надежда – надежда за обновление на руското народностно съзнание, за завишаване на руските духовни ценности. И сега вече се разнасят химните на Русия и на всичко руско, дори и от онази страна, където толкова неотдавна умееха да пеят величания само пред кумирите на Европа, където тези мъртви и бездушни кумири заменяха православните чудотворни икони. Две столетия по-рано

„от могъща ръка откъснати,
напуснахме отечеството свое,
далеч отлетяхме, от чуждата земя пленени,
презрели на земята родна битието”.

[2]

Сякаш се срамувахме, че сме руснаци и че имаме нещастието да живеем на Изток. Преоблякохме се в чужди дрехи и заговорихме на чужди езици. Във всички области на руския живот в продължение на двеста години се чуваше едно само

„жалко чуруликане на думи чужди”.[3]

Православието и съвременният свят

Съдържанието на тази статия представлява сърцевината на лекция, изнесена в Козани, в рамките на тържествата, организирани по повод 30-годишнината от пастирското служение на Високопреосвещения митр. Дионисий като пастир на св. митрополия на Сервия и Козани (1957-1997 г.). Както отбелязахме и тогава, този наш принос не е просто изпълнение на личен дълг към скромната личност на архиерея, но е и повод да отбележим някои изключително важни черти на времето и на най-новата ни църковна история. Високоуважаваният митрополит на Сервия и Козани Дионисий беше не само отдаден и съвестен добър пастир на своята епархия, какъвто го познават в продължение на 30 години неговият клир и вярващите от епархията му. Присъствието му в общия църковен живот бележи епоха в съвременната история на православието, чийто отличителни черти не са загубили значението си и днес. Митр. Дионисий се яви на сцената на църковния живот като епископ на Роги и помощник на незабравимия Атински архиеп. Спиридон във време, когато Църквата в Гърция преминаваше период на динамично обръщане към своето Предание. С появата на мислители като Фотис Контоглу и други стана ясна необходимостта православието да престане да се развива „със светлините на Запада”, а да започне да черпи от самото себе си, откривайки и оценявайки своето собствено Предание. Като епископ на Роги, а после и митрополит на Сервия и Козани, Дионисий (Псарианос) е йерарх-традиционалист, силно привързан към богослужението на Църквата и противник на всяка форма на социален активизъм и индивидуалистично благочестие в живота на Църквата. На пръв поглед изглеждаше, че желае да върне Църквата векове назад. Със своето широко и многостранно образование и познаване на литературата, музиката и съвременната философия обаче този традиционен йерарх се стремеше към нещо друго – искаше да улови пулса на съвременния човек и да направи Преданието живо. Вярваше, че за да бъде, човекът днес има нужда от вчера. Без Преданието днешният човек ще се загуби. Това обаче не означаваше, че православието е обикновено връщане в миналото. Ето как развива този въпрос самият митрополит на Козани: