Богооставеността според стареца Софроний

Темата, която избрах да представя на тази конференция, според мен е много актуална за нашето поколение. Живеем в епоха, която се отличава с богооставеност. Много често хората отиват в манастир, за да намерят Бога, молитвата, вътрешния мир и целостта на душите си. И по един парадоксален начин няколко години по-късно, след като са намерили утеха от Божиите дарования, внезапно виждат себе си голи от тези благословения, без вдъхновение. Тяхното обезнадеждяване от Бога, вярата, монашеството и християнството като цяло лека-полека нараства и те изоставят пътя, който са избрали. Към тези хора се обръща старецът Софроний. И, както показва животът, за някои хора този въпрос е най-драматичният в живота им.

Спомням си как веднъж старецът Софроний прие покана да напише книга за някакъв английски издател, за да предложи на читателите четиво за Великия пост. Така се появи на бял свят книгата Неговият живот е мой, посветена именно на този въпрос. За изненада на мнозина тази книга се изчерпа веднага. Повечето, които я купуваха, бяха свещеници. Тя имаше толкова голям успех, защото отговаряше именно на този въпрос: „Защо Бог изоставя хората?“. А старецът Софроний се страхуваше да говори открито по тази тема. Вярваше, че, по думите на св. ап. Павел, това е „твърда храна“, която може да не е подходяща за онези, които се хранят все още с „духовно мляко“. При все това реши да пише по този проблем, след като той е толкова критично важен за нашето поколение.

За мисионерството

Автентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

Църковно-политическото положение в Сърбия до Косовската битка от 1389 г.

Двете десетилетия до Косовската битка в сръбската история са много богати на събития и значими личности. Макар да съществуват задоволителен брой съвременни извори, все още има събития и явления от този много важен период от нашата история, които не са добре познати.

Безспорно, едно от най-важните събития, които предхождат битката при Косово е смяната на владетелската династия в Сърбия. След около двувековно управление престава да съществува династията на Неманичите, въпреки че малко преди това тя достига върха на своя успех в личността на цар Стефан Душан и на непосредствените му предшественици. Още преди това неочакваната смърт на цар Душан през 1355 г. отваря и ускорява бурните събития, които през това десетилетие са факт в историята на всички балкански народи. Последният владетел Неманич, цар Стефан Урош (1355-1371), умира в края на 1371 г., а легитимен владетел в родните сръбски земи след гибелта на крал Вукашин[1] в битката при Марица[2] (26.9.1371 г.) е неговият син Марко Марнавчевич (в народните песни Марко Кралевич), тогава османски васал. А известно е, че големият род Марнавчевичи не успява да спечели доверието нито на народа, нито на сръбската държава, дори народното предание осъжда Марнавчевичи, крал Вукашин и брат му – деспот Углеша, като узурпатори на владетелския трон, независимо от това, че те загиват, бранейки наследството на Неманичите от неверниците-османци. Това сведение не е маловажно, ако се има предвид, че и сам княз Лазар загива в стълкновение с неверниците: той е светец и е признат за легитимен наследник на светородната династия, макар и да не произлиза пряко от Неманичката лоза.

Притчата за неправедния пристойник

В качеството на въведение към тази притча искам да направя някои предварителни забележки. На първо място, притчата за неправедния пристойник е притча за съда, само че стои някак настрана в тази редица – до такава степен е странна. Освен това, следва да се помни за нейния контекст: тя е поместена между притчата за блудния син и притчата за богаташа, който е попаднал в ада, т. е. между притчите, в които ни се говори за самата същност на греха, за това, че той носи със себе си падение, болезнено нещастие, но точно то може да бъде спасителна болка, път обратно към дома. В притчата се говори и за това как нас ни приема нашият Отец. От друга страна, притчата за богаташа подчертава, че ако на земята сме се отнесли без внимание към това, което ни е било дадено да разберем, което е било част от вярата ни, от убежденията ни, които ние открито сме изповядвали (в случая на богаташа – Ветхия Завет), то нас може да ни постигне осъждане. Между тези два разказа стои притчата за неправедния пристойник, която ще приведа изцяло, за да си спомним всички нейни подробности:

„А каза и на учениците Си: един човек беше богат и имаше пристойник, за когото му бе донесено, че разпилява имота му; и като го повика, рече му: какво е това, що чувам за тебе? Дай сметка за пристойничеството си, защото не ще можеш вече да бъдеш пристойник. Тогава пристойникът си рече: що да сторя? Господарят ми отнима от мене пристойничеството; да копая, не мога; да прося, срамувам се; сетих се, що да сторя, за да ме приемат в къщите си, когато бъда отстранен от пристойничеството. И като повика длъжниците на господаря си, всекиго поотделно, рече на първия: колко дължиш на господаря ми? Той отговори: сто мери масло. И рече му: вземи си разписката, седни и бърже напиши: петдесет. После рече другиму: а ти колко дължиш? Той отговори: сто крини пшеница. И му рече: вземи разписката си и напиши: осемдесет. И господарят похвали неверния пристойник, задето постъпил досетливо; защото синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината. И Аз ви казвам: придобийте си приятели с неправедно богатство, та, кога осиромашеете, те да ви приемат във вечните живелища. Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото. И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското? И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето? Никой слуга не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона“ (Лука 16:1-13).

Жертвоприношение и богослужение

Има много аспекти на идеята за жертвоприношението, но аз бих искал да започна с моя основен интерес, който е богослужението. Това, струва ми се, е в самия център на жертвоприношението и „мястото“, в което всичките му части се обединяват: отказ, принасяне и преобразяване.

На Запад е съществувало противоречие, което се е концентрирало около разглеждането на Евхаристията като жертвоприношение. От едната страна е стояла концепцията, че ако се приеме Христовата Жертва като уникална и пълна, жертвеният аспект на Евхаристията трябва да бъде отречен, а от друга е стояла схоластическата идея, която е дефинирала жертвата единствено в категориите на изкупление и умилостивяване – нещо кърваво, удовлетворяващо божествения гняв или правда. Винаги съм чувствал целия този дебат като погрешен, защото този тип богословие и религия интерпретират жертвата като легалистична трансакция: нужно е умилостивяване, данък на творението, дължим към Твореца; принасяне на най-доброто животно или дори на детето, за да се плати обективно дължимото. Това е перспективата, която смятам че има не просто нужда от корекция, а от много по-радикално преосмисляне, като се започне от самата природа на жертвата, която е била забравена от богословите и понякога преоткривана при изследването на религиите.