Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Религията като невробиологично заболяване и православието като негово лечение

Публикувана на Понеделник, 17 Декември 2018 Написана от Прот. Йоан Романидис

3 Fr John RomanidesВъведение

Ключът към разбиране на процеса на превръщането на православното католично предание от незаконна в законна религия, а след това и в официална църква, се крие във факта, че Римската империя установява, че насреща си има не просто поредна форма на религия или философия, а една добре структурирана организация от лечебни заведения, лекуващи болестта на религията и стремежа на човечеството към евдемонично щастие, и създаващи с това нормални граждани, способни на безкористна любов и отдадени на радикално лечение на личните си и на обществените заболявания. Връзката, възникнала тогава между църквата и държавата, съответства на връзката между държавата и съвременната медицина.

Методът

Методът, залегнал в основата на това изложение, е прост. Авторите на Новия Завет и отците разкриват в историята своя опит от катарзиса и просветлението на сърцето, от прославата (обòжението), което отъждествяват с преживяното от пророците от всички векове, започвайки поне от Авраам. Това наподобява развитието на медицинската наука, чийто метод се предава от лекар на лекар, но в този случай Христос, Господ на славата и Вестител на Великия Божи съвет, е Лекарят, който лично лекува и усъвършенства Своите лекари – и в Стария, и в Новия Завет. Това историческо предание и това наследяване на лечението и усъвършенстването в Господа на славата преди и след Неговото въплъщение, е сърцето и ядрото на библейското и отеческо предание.

Ще представим нашето изложение така: 1) Болестта на религията; 2) Съборите като обединения на невробиологични лечебници; 3) Произход на съборите; 4) Изводи; 5) Допълнение.

Из историята на западното богословие: бл. Августин Ипонски

Публикувана на Петък, 14 Декември 2018 Написана от Алексей Р. Фокин

Aurelius Augustine1. Биографичен очерк

Животът на бл. Августин (Augustinus Aurelius, 354-430) може да се раздели в четири периода: от раждането до приемането на кръщение (354-387); от кръщение до приемане на свещенство (387-391), свещеническо (391-396) и епископско служение (396-430).

1.1. Първи период (354-387). Августин се ражда на 13.11.354 г. в гр. Тагаст в Нумидия, Западна Африка, в семейството на градски чиновник. Върху развитието на личността му огромно влияние оказва неговата майка Моника, дълбоко вярваща християнка, която от детство развива в сина си любов към името на Спасителя. В родния си град Августин получава начално образование, което завършва в съседния Мадавр. През 369 г. заминава за Картаген, за да продължи образованието си и да учи риторика. Столичните съблазни увличат младия Августин и той встъпва в конкубинат с една жена, от която през 372 г. се ражда синът им Адеодат. Първото му запознанство със Св. Писание в този период оставя в него неприятно впечатление – в сравнение с античните литературни образци то му сте струва просто, по детски наивно и грубо. Несъответствието на чувствения живот, който тогава той води, с вътрешните му духовни търсения скоро го довеждат до духовна криза. Четенето на цицероновата Хортензия, съдържаща пламенен призив към философията, засилва това чувство за неудовлетвореност и кризата се разрешава чрез обръщането на Августин към манихейството, привлякло вниманието му с привидната си рационалност, свободна критика на Стария Завет и също толкова свободна интерпретация на Новия. Манихейският период от живота на Августин продължава почти десетилетие (373-382).

Да бъдеш човек

Публикувана на Сряда, 12 Декември 2018 Написана от Свещ. Андрю Лаут

Fr Andrew LouthДа бъдеш човек: как би могло това да е проблем? Може би не е било в миналото, когато това да си човек е било всеобщо приета представа, смятана за даденост. Но ако погледнем назад към миналото, трябва да се уверим, че гледаме към истинското минало, а не проектираме назад някаква идеализирана форма на настоящето. Каквото и да е „да си човек”, каквито и модуси на това да си човек да съществуват, това е нещо, което се определя от взаимоотношенията: с майка ни, с другите членове на семейството, с връстниците ни, с приятелите, с противоположния пол. Да бъдеш човек е не толкова даденост, колкото нещо, което се развива, нещо, което откриваме. Вероятно, както о. Джон Бер утвърждава в някои скорошни свои работи, ние следва по-скоро да мислим ставането човек, отколкото биването човек: да бъдеш човек е цел, τέλος, изпълнение на подобието ни по образ на Бога.[1]

Каквото и да са мислели по този казус философите и всички останали, понастоящем онова, което имаме предвид под човек, не може да се редуцира до умствените ни способности. То включва тялото, а тялото е място на полово различие. Работите на феноменолозите като Морис Мерло-Понти са утвърдили и дори показали, че перцепцията не е въпрос на ума, който гледа от цитаделата на тялото, а на въвличане на самото тяло, заедно със света, към който принадлежи; и всъщност въвличане на полово определеното тяло. Промените в нашата перцепция за сексуалността и социалния пол предполагат, че начините и модусите на това да си човек са вероятно повече, отколкото някога се е смятало, макар, както ще настоявам, парадоксално – осъзнаването на различията да върви успоредно с едно стесняване на представата за човешко взаимоотношение.

Рождество Христово и Апокалипсисът

Публикувана на Понеделник, 10 Декември 2018 Написана от Прот. Генадий Фаст

Fr G FastТемата на нашите разсъждения е „Рождество Христово в края на 20 век”. Но кажете, има ли някой, който да се е родил в тези древни времена, чието рождение да се отбелязва днес поне някак, да не говорим за всемирно празнуване? Отминали са двадесет столетия, а ние отново прославяме Христовото Рождество. И говорим за него не като за случило се някога историческо събитие, а като за нещо, което се извършва днес. Рождество – това не е възпоменание за събитие, а е събитие!

Впрочем, ето какво се е случило преди Рождество Христово, някъде в края на месец ноември миналата (т. е. 1996-та) година, близо до пещерата, в която се е родил Христос. Във Витлеем, на мястото на раждането на Христос, през 4 век царица Елена въздига храм. Храмове тя построява и на много други места, свързани със земния живот на Спасителя. В течение на столетия тези храмове нееднократно са бивали разрушавани от неприятели и отново да били въздигани. А ето че храмът на Христовото Рождество никога не е бил разрушаван и, охраняван от Божия промисъл, стои и досега.

Съвсем близо до пещерата, в която се е родил Христос, се намира мраморна колона с изрисуван на нея през 12 в. образ на Спасителя. И ето че сега се е случило знаменателно събитие: на лика на Христос са се появили сълзи. Първа ги е видяла шестдесетгодишната чистачка на храма на Христовото Рождество Садика Хамида. „Отначало – казва тя – не повярвах на очите си. Едва като се приближих, разбрах, че това наистина са сълзи. Това е Божие знамение”. Сетне тук идвали и виждали сълзите със собствените си очи много поклонници, множество изпитващи, многобройни тълпи от любопитни. Удивляват се, недоумяват и питат: „За какво плаче Христос при пещерата две хиляди години след като се е родил в нея? … Православната църква познава множество случаи на плачещи икони на Божията майка, но сякаш все още не е имало случай на плачеща икона на Спасителя. За какво плаче Христос при пещерата на раждането Си в края на 20 в.? Няма да дръзна да отговоря на този въпрос. Мисля, че ще му отговори самият живот.

Последният руски европеец Алексий Втори

Публикувана на Четвъртък, 06 Декември 2018 Написана от Андрей А. Золотов

Patriarch Aleksiy IIЕстествено, ние разбирахме, че той не е вечен и с тревога мислехме през последните години за деня, когато той ще си отиде от нас… Когато обаче този ден настъпи и, като за няколко месеца не успя да доживее своята 80-годишнина, патр. Алексий почина, в това се оказа почти невъзможно да повярваме. Та нали той беше с нас през всичките тези 18 години, когато Русия беше на остър завой, а Руската православна църква се завръщаше сред нас от небитието.

Едва четири дни преди това, завършвайки поредния курс на лечение в Германия, патр. Алексий за първи път отслужи Литургия в мюнхенския съборен храм на Руската задгранична църква, запечатвайки лично онова единство, което беше постигнато преди половин година – дотогава главата на Руската църква не служеше в храмовете на РПЗЦ. Едва вчера, на празника Въведение Богородично той служи в Кремъл, в Успенския събор. А в самото навечерие на смъртта си се молеше при мощите своя велик предшественик – св. патр. Тихон.

Нима можеше даже да се помисли, че почти изпадналият в немилост митрополит – само няколко години по-рано свален от поста си и заточен от управляващия делата на Московската патриаршия в Ленинград затова, че се е осмелил да пише до ЦК на КПСС с предложението за по-широко участие на Църквата в живота на обществото – на 7 юни 1990 г. ще бъде избран за предстоятел на Руската църква?



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wayf6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме