Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Какво е богословието?

Публикувана на Сряда, 30 Януари 2019 Написана от Александър И. Кирлежев

A KyrlezhevВъпросът, който е изведен в заглавието, днес става все по-актуален. В случая имаме предвид пространството на християнската култура в широк смисъл. И актуалността на този въпрос се открива както в „европейски” мащаб,[1] така и в наш, руски. Всичко това е свързано с изменението на отношението към религията в обществото или, както казват понякога, с нейното завръщане в културата.

Така например, днес съотношението религия – наука, което дълго време е било по определение конфронтационно, се смята за такова единствено от неголяма група учени – атеисти или агностици по своите възгледи, или в рамките на прилаганата от тях научна процедура (т. нар. „методологически атеизъм”). Някои философи, даже със съветска школовка, без особени проблеми различават научно и извън-научно знание, отнасяйки последното към изкуството и към религията. А приемането, сравнително неотдавна, на образователния стандарт „Теология”[2] и откриването в редица руски университети на катедри по теология изглежда завършиха историческия цикъл когато богословието е било изцяло изтикано от културно-образователната сфера.

За прераждането (диалог)

Публикувана на Понеделник, 28 Януари 2019 Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoТеософ: Неотдавна ми се наложи да разговарям с един християнин, който през цялото време ме убеждаваше, че християнската вяра не е съвместима с прераждането, а защо не е съвместима, така и не успях да разбера. Показа ми една глава от Послание до евреите и настояваше, че човек умира само веднъж. Аз обаче не се убедих – разумът ми говори друго, а не мога да приема искрено това, което не разбирам. А не разбирам как точно знанието за кармичния закон за прераждането противоречи на християнското учение. Той обяснява всестранно световната божествена еволюция на човечеството към Доброто, като премахва всички противоречия, всички съмнения в справедливостта на вечната участ на човека. Не можем да не признаем, че Законът за всеобщото спасение е всеобщо издигане към Доброто и към Истината. Ако човекът не е успял в един живот да подобри себе си, то в другия получава нова възможност за самоусъвършенстване.

Християнин: Да, за всички, които вярват в самоусъвършенстването, това учение е много ободряващо. То е удобно за мнозина, които се надяват на самоусъвършенстването, а не на Твореца. Мога да Ви отговаря, че християнинът, знаейки Кой е сътворил човека и Кой претворява водата във вино, а виното в Кръвта на вечния живот, няма съмнения в „справедливостта на вечната участ на човека”. Няма нужда да измисля сложни системи, за да изведе от безизходицата своя ограничен разум, изпълнен с всякакви недомислици дори по отношение на земния живот. А какво остава този разум – ratio да се издигне до строителството на небесните планове! Небето изисква особено зрение.

Предизвикателството на знанието

Публикувана на Петък, 25 Януари 2019 Написана от Прот. Владимир Зелински

Fr V ZelinskyВече е трудно да си припомним кога именно различните описания на кризата на човешката личност или, както казват, на „идентичността” влязоха в нашата всекидневна речева употреба. Изглежда сякаш всичко около нас на своя тоналност говори за това, че човекът се оказва пред опасност, произхождаща от самия него. Отдавна той е най-лоялен поданик на империята на комуникациите – като на някаква деспотично хаотична свръх-държава, на вид сякаш дори и управлявана от някого, но в действителност живееща по свои собствени, неписани, от никого не зависещи закони. Димящото вариво от различни „политики”, утопии, викторини и митове, стоки, желаещи да бъдат купени, продукти, умоляващи ни да бъдат изядени, заедно с планини от пъстри, гърдести или мускулести телеса, произвеждани от фабриките на спорта или на съблазънта, в буквален смисъл се материализират пред очите ни в новата порода човеци, която тази смес произвежда.

Информацията, която се изхвърля в света от неизброимите пукнатини, се отлага в компактен и тесен мъничък свят, който обаче никога не е такъв, какъвто са го замисляли неговите строители. Лицето на земята се променя в нас самите, разкриват се тайните на енергии, можещи да убиват и да животворят; генетичният код – едва-що разшифрован, още малко и ще се превърне в обект на манипулиране; тази сутрин на дневен ред вече е клонирането на човека… До вечерта, изведнъж, вероятно ще е възможно да се поръчва и полът на бъдещото дете, а утре-вдругиден, след договаряне с взетите назаем епруветка или утроба – по поръчка да се включва и нужният талант на нашия ембрион, а също и бъдещите делови качества, с подхождащите им „убеждения” – според джоба на всекиго. Но всяка нова победа на човешкия интелект носи със себе си и едно предизвикателство, с което на този интелект му става все по-трудно да се справя. Буквално сякаш целият свят – видимият и невидимият – се превръща в отпечатък на човешката мисъл, в неин образ, структура, система, създавани, за да превърнат съществуващото в част от един анонимен, планетарен, мислещ манекен. От деня на раждането си този субект е зает с изработването на мислещи механизми, способни все по-добре да служат на поставени без знанието му цели. Веднага обаче щом тези механизми биват създадени, те се изплъзват от властта му. Утвърждавайки своето господство над творението, нашата цивилизация се отделя или, както обичаха да казват три-четири десетилетия по-рано, „отчуждава” се от собствените си изделия, след което – в лицето на своите елити – намира особен вкус в песимистично скръбните и умни речи за своето отчуждение.

Всичко това е известно вече от десетилетия.

Православната църква в Полша през 20 век

Публикувана на Вторник, 22 Януари 2019 Написана от Антони Миронович

Orthodox Church of PolandИсторически бележки, свързани с Православната църква в Полша

Православната църква има повече от хиляда години история в земите на полската общност. Началото ѝ датира от периода на формирането на полската държава през 9 в. Още в края на този век подчиняването на териториите на племето висляни на Велика Моравия довежда до християнизирането на Малка Полша. Така делото на св. Методий (който въвежда славянския език в св. Литургия и другите богослужения) намира широко разпространение в земите на Полша, много преди приемането на християнството от княз Миешко I през 966 г. Предполага се, че още 10 в. се създават първите славяноезични епископии в градовете Краков и Вислица. Православната църква става продължител на Методиевата традиция в Полша. Тя въвежда църковнославянски език (разбираем тогава за всички) в богослужението, заедно с другите обреди и с ценностите на източното християнство, разпространени сред славяните от св. братя Кирил и Методий.

През следващите векове православните вярващи, които са в юрисдикцията на Константинопол, са голяма част от жителите на полската общност, като формират по-голямата част от населението в източния ѝ регион. При управлението на Мешко I укрепените Червенски градове стават част от неговата държава. Завладяването на тези укрепени градове от Болеслав Храбри през 1018 г. прави присъствието на Православната църква в границите на Полската държава постоянно. Православните институции продължават развитието си и при разпада на полската държава на отделни княжества в 12 и 13 в. Този процес засилва мисионерската дейност на новосъздадените православни епископии, включително и на Галицката (в периода 1147-1155 г.).

Единството на Църквата и делото на апостолите

Публикувана на Понеделник, 14 Януари 2019 Написана от Стилианос Пападопулос

S PapadopoulosКато тяло Христово, имащо за цел спасението на хората, Църквата не е заплашена от изчезване, от поробване (PG 52, 429). Тя не може да изчезне. Религиозни водачи – казва св. Йоан Златоуст – както в миналото, така и днес, светоуправници, еретици и самите демони са „воювали с Църквата”, която обаче не само че не е била победена, но и „се издигна над небесата” (PG 52, 397-398).

Въпреки това обаче единството на Църквата е постоянно застрашено, и това – при положение, че самият факт на съществуването на Христовото тяло, сиреч на Църквата, означава и представлява същинско единство: „Църквата се нарича Божия, защото така се изразява, че в нея трябва да има единство, защото ако е Божия, тя е съединена и единна – не само в Коринт, но и в цялата вселена. Името на Църквата не е име на разделение, а на единение и на съгласие… Мястото разделя (вярващите), но Господ ги съединява, като общ за всички” (1 Кор. 1:1-3, Първо слово – PG 61, 13), което се извършва чрез участието на всички в едната божествена Евхаристия, т. е. чрез факта, че участват в същия „хляб”, „съединени” са всички в едно тяло, тялото на Христос (PG 61, 200). И макар всички членове на поместните църкви – от Индия до Рим (PG 59, 361-362) да се чувстват „едно тяло и дух”, и да са с една вяра, много често се появяват разделения и злословия, разделящи истинското единство. Божията благодат съществува само там и само където всички стъпват на тази „основа”, на тази вяра (PG 61, 72), „когато всички показваме, че имаме една вяра” (PG 62, 83). Опитът на св. Йоан Златоуст от схизмите и погрешните учения е бил до такава степен горчив, щото той да твърди, че разделянето на Църквата е толкова голям грях, който дори „мъченическата кръв” не може да заличи (PG 62, 85).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wayff 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме