Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Света Гора – Атон: една късна глава в историята на византийския обряд

Публикувана на Вторник, 21 Август 2018 Написана от Архим. Робърт Тафт

Fr Robert TaftВъведение

Светогорското богослужение не е особено разработен дял в литургиката. От две хиляди и седемстотинте статии в сто тридесет и двете страници Атонска библиография в края на томовете, издадени от манастира Шеветон (Chevetogne) в Белгия, едва двадесет и седем се отнасят до богослужението, като повечето от тях не са повече от описание на действащите практики.[1] Все още липсват специализирани студии, които идват след много труд, лист по лист, с помощта на цял мравуняк, ако заимстваме метафората на Игор Шевченко.[2] И това съвсем не е изненадващо като се осмислят сериозните препятствия, които веднага се изправят пред всеки изследовател на византийската монашеска литургична практика.

Тези трудности не са нови. Още през 11 в. Никон Черногорец (ок. 1025 – 1088), монах в манастира на св. Богородица в Черната планина северно от Антиохия в Сирия – нещо като пионер в изучаването на сравнителната литургика – забелязва проблема.[3] В труда си ν τάξει διαθήκης, духовно завещание като предговор към Типикона му, той споделя сред историческите и библиографски извори: „Намерих и събрах различни типици – както студийски, така и йерусалимски – и ни един не се съгласяваше с другия; нито един студийски с друг студийски, нито един от йерусалимските с другите йерусалимски. Като бях изключително озадачен от това, запитах мъдрите и древните – и тези с познания и опит по темата, изпълнявали службата на еклисиарх, както и останалите от манастира на нашия свят отец Сава в Йерусалим, включително игумена… (Предговор, 9)”.[4] След като се информира за „реда в Църквата и псалмодията”, и различните традиции, устни и писмени, той ги адаптира към собствените си нужди в своя типик (Тактикон, 1).

Интерпретацията на темата за апокалипсиса в кинематографията на 20-21 век

Публикувана на Петък, 17 Август 2018 Написана от Йером. Йоан (Корол)

Hieromonk Joan KorolРазмисълът над разкриването и интерпретациите на апокалиптичната тематика в кинематографията е нещо твърде актуално, ако се отчита, че обсъждането на тази тема става в рамките на екологичната проблематика, при което на понятието за екология се дава една по-разширена трактовка в сравнение с по-рано, при отчитане както на културния, така и духовния, и на образователния аспект, които съвсем органично влизат в това понятие. Апокалиптичната тематика е непосредствено свързана с проблемите на екологията – по силата на това, че едно от класическите сценаристки решения е екологична катастрофа, довеждаща до гибел на всичко – планетата, човечеството или по-голямата му част.

Привличането на кинематографичен материал в този случай е особено актуално по силата на онова значение, което съвременното кино има в масовата култура, както и на въздействието, което то оказва върху общественото съзнание. Освен това, съвременното кино като такова до голяма степен е изразител на обществените очаквания и настроения. То отговаря на търсенията на обществото, едновременно с това формирайки и неговото съзнание и светоглед.

Последната тайна

Публикувана на Сряда, 15 Август 2018 Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodКогато настъпва времето за изпълнението на благата Му воля, Господ повиква при Себе си Своята пречиста майка. „Ела, Пречиста, при своя Син и Бог, и бъди прославена с Мене”.[1]

Третото ангелско благовестие

Иисус изпраща Гавриил, архангела на Своята майка, който да ѝ предаде третото и последно благовестие, очаквано от нея с преголяма радост. Архангелът ѝ дава палмова клонка – като символ на победата и радостта. „Радостно Гавриил извика: Радвай се, о ти, която носиш цялото Божество”[2] и ѝ съобщава радостната вест на третото благовестие – че в същия този ден тя ще се събере отново със своя Син. Той, Който е победителят над смъртта, ще слезе, за да приеме в ръце неопетнената ѝ душа и, споделяйки победата на своя Син, тя ще бъде преведена на небесата.

От далечни земи и от своите мисии апостолите са „от божествен вятър… понесени нависоко на облаци”[3] към Йерусалим, защото божествената воля е била те да присъстват на нейното отшествие и да председателстват при нейното погребение. Един древен химн – представен ни като да е бил изречен от Пресветата Дева – се обръща към апостолите: „О вие, апостоли, събрани тук от краищата на земята, погребете тялото ми на мястото, наречено Гетсимания, и Ти, о Сине и Боже мой, приеми духа ми!”.[4] След като извършват тридневно бдение при нейния гроб, в неделя, на третия ден след нейното погребение, те отварят гроба и го намират празен.

Трагедията на древноруската святост

Публикувана на Понеделник, 13 Август 2018 Написана от Георги Федотов

G Fedotov1

Когато се замислим за трагичната съдба на древноруската култура и на първо място на Руската църква, за нас тази трагедия се въплъщава в двойния и взаимосвързан разкол от края на 17 век – разколът на старообрядчеството и разколът на Петър. Петър израства под заплахата на разколническите стрелецки бунтове, а делото му няма по-ожесточени врагове от последователите на „старата вяра”. Той продължава в държавата реформата, започната от Никон в Църквата. Докато обаче реформата на Никон е скромна и докрай православна, тази на Петър руши всички устои на стария живот. По начините на своето провеждане обаче, по насилническия си характер реформата на Никон вече предвещава революцията на Петър. И в двата случая тази насилственост, приела характер на жестоко гонение, е била в известна степен принудителна. За нейно оправдание може да послужи склерозата на руския живот, неговата закостенялост, която не е допускала органично обновяване. Старината не е искала да се обновява, тя е трябвало да бъде пречупена, за да се съхрани битието на самата Рус. Съдбоносните последици от тази църковно-държавна революция са добре известни и все още твърде болезнени за нас, за да се спираме на тях. В религията настъпва край на византийската „симфония” на църква и държава, а после – административно включване на църквата в държавата, заробване на епископата, принизяване на духовенството. Когато управлението преминава към малорусите – с техните проримокатолически и отчасти протестантски тенденции – Църквата задълго губи своя национален облик. И най-страшното – пълна секуларизация на културата, отпадане на влиятелна част от интелигенцията от Църквата и даже от християнството. На противоположния пък полюс, в народните дълбини бушува една гореща, но тъмна религиозност, раждаща фанатични секти, съхнеща, заради откъсването си от Църквата, безблагодатна, нетворческа, но при все това мощна в сравнение с видимата слабост на господстващата църква.

Фундаменталните императиви на православното богословие

Публикувана на Петък, 10 Август 2018 Написана от Тарас А. Борозенец

T A Borozenets„Възлюбени, като препашете чреслата на ума си, бидейки бодри, напълно се надявайте на принасяната вам благодат при явяването Иисус Христово”
(1 Петр. 1:13).

„Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека”
(1 Иоан. 2:15-17).

В тази статия ще се опитам да отговоря на един единствен въпрос: какво трябва да бъде православното богословие? Именно трябва, а не какво е, било е или може да бъде. Защото богословието не е неподвижна съвкупност от категории, аксиоми, принципи, догматични формули, теологумени и аргументи, а преди всичко абсолютно императивен призив към богочовешка синергия. И така, към какво ни призовава православното богословие?



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wayfr 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме