„Зная един човек в Христа…” 10

Православното монашество

Всички творения на отец Софроний са изпълнени с любов към монашеството и особено към безмълвието. Като на всеки съвършен монах, му е присъщо самоосъждането, ненавистта към себе си и голяма любов към Бога и хората. Той е познал силата на безмълвието и на умната молитва и затова олицетворява в себе си истинския образ на православното монашество, което в същността си е евангелски живот.

В едно от писмата си старецът говори за същността на християнския живот като живот в аскеза. Той пише:

Християнинът задължително трябва да е подвижник. Това още повече се отнася за монаха и йерея.

И, като съзнава какво означава подвигът, допълва:

Като възненавидиш себе си, започни да се подвизаваш не само във въздържанието от страстите, но и в противопоставянето им, т. е. настъпвай срещу тях и веднага ще почувстваш облекчение. Като някаква светлина то ще се появи в душата ти. Св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст говорят, че доброволното страдание е по-приятно от неволната безсловесна радост.[1]

В писмата му се чувства с какво уважение се отнася той към монашеския чин. В писмо от 23 февруари (9 март) 1935 г. той казва:

През нощта на 18 януари в болничната църква приех пострижение в схима. Слава на Бога за този дар.[2]

Като истински монах старецът във всичко се вслушва в думите на игумена.[3] Той пише за три вида послушание. Първият е отсичането на собствената воля посредством послушание към епископа и манастирското братство. Вторият е отсичане на плътските желания чрез четенето на светоотеческите аскетически писания, а третият послушание към стареца и особено към първото слово на стареца. Послушанието към стареца има особена цел. То трябва:

1. Да отсече у послушника-ученик всяка проява на лична греховна, плътска воля, като я насочи съгласно волята Божия.

2. Да наставлява и така да изведе ученика от по-ниските към по-високите степени на духовния живот. Да му даде занимания, съответстващи на неговата духовна възраст и сили.[4]

Същевременно старецът пише за трудностите на послушанието за съвременните хора:

Съвременните послушници (самодостатъчни, самонадеяни, умни, нетърпеливи, несмирени, всезнаещи) не са способни да живеят под опека на (истински) старци.[5]

В друго свое писмо пише за ценността на послушанието и за неговия смисъл – да пазиш ума си от помислите и привързването към светските неща, за да може свободно да се предадеш на помненето на Бога и молитвата.[6] Монашеството, като опазване на девството, е пълнота на човешкото битие като цел. То не е унижение за монаха, защото не произтича от наивност и незнание.[7] От писмата на о. Софроний може да се съди за неговата привързаност към светоотеческите идеали на истинското монашество, което отстои далеч от „светското” монашество. Монахът може да бъде чист като ангел и активно да се занимава при това с различни дейности, но такъв „монах” стои далеч от истинното монашество на св. отци. Това писмо е особено важно, защото е написано от човек, който сам дълбоко живее в монашеството и в християнството.[8]

Руският произход на стареца му е създавал не малко проблеми на Света Гора. Някои от гръцките монаси не му се доверявали, смятайки го за шпионин. Той обаче нямал никакво отношение към атонските разпри на национална основа – живеел в дълбок плач, пребивавайки с ума си в ада и в рая. Такъв човек никога не може да има каквато и да било връзка с безумните действия на националистите. Той обичал Света Гора, където му е била дарувана възможност да познае дълбочината на духовния живот и където се удостоява да срещне св. Силуан, който го наставлява в незаблудения път към обòжението. Той пише:

Не трябва да напускам Атон, нито манастира. Ако ме изгонят гърците или други обстоятелства, тогава много ще се промени; надявам се обаче, че Господ и Божията майка ще ни запазят от беди.[9]

Духовното наставничество

Подкрепян от св. Силуан, той помага на Балфур, но му пише: Не съм Ви старец, нито отец, а само брат.[10] В повечето случаи той е само посредник между Балфур и св. Силуан. Духовната връзка между архим. Софроний и Балфур е нараствала, което често е полагало тежък товар на плещите на стареца – затова, защото да се ръководи духовно интелектуалец като Балфур не е било никак леко.[11] В писмата си о. Софроний споделя с него своите съмнения и трудности. Той пише за кенотично-жертвения характер на духовничеството и колко е трудно за духовника да наставлява чедото си, особено да го цери от страстите. Духовникът трябва да го приеме в сърцето си и да живее неговото изкушение като свое. Същевременно, често самопожертвованието от страна на стареца среща противопоставянето на послушника.[12] Голямата отговорност на духовническото служение изисква самопожертвование. Той описва това по свой начин:

Съзнавам своята недостатъчност, много се молих на Бога и на Божията майка да ме освободят от превишаващото силите ми дело, да бъда само Ваш духовен съветник, но до този момент не е било Божието благоволение за това да се отклоня от този труд и затова със скърби, с болка и сълзи нося това бреме както мога. Постоянно мисля за Вас, писането на писма нощем, след крайното изтощение от утринното бдение, съвършено разориха моето безмълвие.[13]

Като осъзнава своята отговорност, старецът се грижи по никакъв начин да не причини зло или да не навреди на душата на Балфур:

Така че ако съгреша против Вас или ако заради мен, най-окаяния от всички човеци, Вашата душа отпадне от спасението или дори претърпи вреда, то кой ще ми даде след сълзите да измоля Господа за Вас и за себе си, когато сам съм нищ и слаб. Блажен, но тежък труд.[14]

Бидейки особено деликатен, отецът се стреми с нищо да не нарани своя ближен, а още по-малко онези, с които има особена духовна връзка:

Като Ви изпратих миналото писмо, след това, в неделята, плаках през нощта, като си мислех, защо обиждам и оскърбявам, и изобличавам. Ако правя това, то кой ще Ви утеши в скърбите, които търпите.[15]

Понякога старецът е чувствал умора от духовното ръководство, което възприема като служение: Моето служение към Вас се приближава към края си.[16] В друго писмо той изразява това още по-ясно:

С душата си се радвам, че се съподвизавах с Вас, но ще Ви кажа: това е над моите сили. Много пъти молих Господа и Владичицата да свалят от мен, немощния, това бреме, защото Вие имате непостоянна душа, маловерна. Врагът е силен, защото ние сме немощни във вярата; ако не беше така, то подвигът нямаше да е толкова труден, но дори щеше да бъде радостен.[17]

Като вижда, че душата на Балфур не се поправя, о. Софроний му пише строго:

В последното си писмо Ви казах и сега повтарям: ако не разберете и не изправите своята душа, няма да намерите за себе си не само истински старец, но и обикновен ръководител; и дори да сте намерил такива, те всички от Вас ще се отрекат.[18]

Служението, самопожертвованието, себеотдаването произтичат все от любовта. Подвигът на духовното ръководство може да се носи само с любов към Христос, свободна от страсти и от корист. Старецът пише на Балфур: Вече съм свързан с Вас с вечните връзки на любовта в Христа Иисуса, нашия Господ…[19] А в края на друго писмо:

Ваш предан до края на своите дни…[20] Ти можеш да бъдеш напълно, съвършено уверен, че няма да те забравя и няма да променя своето отношение към теб никога, с Божията помощ. И това не е защото чувствам отговорност към теб, а защото има събития, които не трябва да се заличат от битието ни, защото са съществена част от това битие.[21]

Писмата са изпълнени с любов към Балфур, която е особено силна в моментите, когато той е готов на „скръб и страдание”:

Моята душа иска да Ви прегърне и да ви разцелува с целувка свята, като безкрайно скъп, най-мил на мене брат…[22]

Любовта по природата си е жертвена, по образа на Христовата любов и затова тя води своя служител към разпятие:

Убеден съм във Вашата в Христа любов към мен, недостойния за нея – независимо, че врагът Ви изкушава. Но и аз… съм готов да претърпя много заради Вашето спасение. Вярвам в Господа милосърдния, че ако не се поколебаем, то ние с Вас сме братя завинаги; че след всички скърби в света заедно ще се поклоним на Него и ще целуваме Неговите пречисти ръце, които са ни сътворили и създали.[23]

Това настроение определя целия тон в наставленията към Балфур в преписката. Цялата книга е еталон за православното духовно ръководство по примера на Балфур. В този така важен диалог единият е православен богослов, чието богословие е родено от подвига, от молитвите и явяването на Бога, а другият – западен човек с изключителни интелектуални способности и силен характер. Писмата им предават тази атмосфера:

И времето, и силите ми се изтощиха. С прекъсвания тези дни Ви писах това писмо – ту през деня, ту вечерта, ту в библиотеката, ту в моята килия. Ако Бог ни събере да побеседваме още и ако Вие поискате това, ще се радвам.[24]

В православието обаче наставлението не е само с думи или с писма, но най-вече с гореща молитва и готовност за саможертва. Така и Христос – не само е учил хората и е вършил чудеса, а в изпълнението на Своето дело е пострадал и се е разпнал за всички, като е явил чрез Кръста и Своето Възкресение преголяма любов и с това е възстановил повреденото от болестта човечество. В Своята молитва в Гетсиманската градина, когато потта Му като капки кръв падала по земята, Той обгърнал цялото човечество със Своята божествена любов. По Неговия пример и старецът, следвайки Го, носи пастирското служение в духа на Гетсиманската молитва. Така например той пише:

И сам аз се моля за вас повече от всеки и преди всички. Обещавам Ви да се моля за Вас до гроб, а ако Господ дарува такава благодат на мен, окаяния, то и след моята смърт ще се моля за Вас като за най-скъпа, родна и близка до мен душа.[25]

В друго писмо старецът пише:

За мен беше станало невъзможно да се моля единствено за себе си, но по всяко време се молех за нас двамата като за самия себе си; така се е привързала душата ми към благословената Ви душа.

Вместо обичайната молитва Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния или Пресвета Богородице, спаси ме грешния, казвам помилуй нас, спаси нас. Трудно ни е Владичице, помогни ни и спаси нас… Почти непрестанно мисля и се моля за Вас. Цялото правило, цялата служба в храма и Литургията съм превърнал в молитва за Вас.[26]

В писмото си о. Софроний уверява Балфур, че се моли за него от любов, а не от стремеж да обремени душата му с ангажименти. Старецът винаги е много деликатен в подобни обстоятелства: той не е искал никого да принуди към благодарност, тъй като е изпитвал най-дълбоко уважение към свободата на всеки човек.[27] Дори когато Балфур е чувствал посещение на Божията благодат, старецът не очаквал неговата благодарност.[28]

В същото време усещал как неговата молитва среща трудности и препятствия, и увеличава болката му:

Колко пъти вече достигам до изнемогване, като се моля за Вас непрестанно. Боже мой, каква изменчива, нерешителна, недоверчива душа имате Вие. Когато Вие се противите на врага, на помислите, тогава, макар и трудно, с подвиг, но въпреки това е хубаво да се моля за Вас, но понякога Вие почти доброволно се отклонявате на страната на врага и позволявате да бъдете влачени в някаква тъмна бездна; тогава скърби душата ми и ме боли сърцето.[29]

В друго писмо старецът пише:

В петък вечерта, като се молих за Вас, плаках, както плачат за мъртвец. Да Ви даде Господ мъжество да се смирите и да претърпите неизбежните унижения и други скърби.[30]

Същото срещаме и в друго писмо:

Моля се и понякога чувствам, че изливам силата на душата си в някаква пустош. И тогава в скръб моля Господа, Той Самият, Милостивият, да Ви посочи на друг Свой раб, който би могъл да Ви помогне; аз пък, немощният, и своето бреме не мога да понеса, а другите само в съблазън мога да въведа. Повече да направя, не мога. (В черновата е добавено: Ако у Вас беше развито духовното чувство за това, къде е истината и къде преструвката или лъжата, Вие бихте могли да познаете в сърцето си, че не Ви лъжа. Както понякога Господ ни дава благодатта без съмнение да усещаме, че Той е Истината, при четенето на Евангелието, особено това от св. Йоан. Колко е голяма радостта и блаженството при това чувство. Но ще Ви кажа, че само дошлите от голяма скръб познават тази радост…).[31]

За стареца Софроний духовното наставничество е служение, основано не върху умствени знания и размисли, а върху личен опит. С всяко написано писмо той чувства някакво опустошение в своята душа.[32] Пред него е стоял избор: или безмълвие, или да помага на Балфур, като му открие своя опит, но така да нанесе вреда на себе си. И той избира второто. И моли Балфур да се помоли на Бога, да му изпрати Своята благодат, защото, както пише, отдавна не е имал съзерцание на Господа. Духовното ръководство се определя от динамиката на идването и оттеглянето на божествената благодат.[33]

Поразително е, че независимо от ръководството на такъв старец-боговидец и на неговата жертвена любов, Балфур в определен момент за дълго напуска Църквата – не може да понесе послушанието към боговдъхновените наставления. Тук обаче също се проявява величието на свободата на човека, която не може да бъде нарушена нито от Самия Бог, нито от неговите пратеници. Разбира се, любовта на стареца побеждава – Балфур по-късно се връща в Църквата и завършва своя земен път в покаяние.

В писмо на стареца от 29 януари 1962 г. става дума за връзката между молитвата, божествената благодат и свободата на човека. Старецът разказва как негова позната се е изцелила по чуден начин по неговите молитви. Същевременно, понеже тя не изменила коренно своя живот, което е условие за чудото, е последвал рецидив. И той пише:

За мен бе естествено последвалото повторно влошаване на здравето на М. Също така беше вече невероятно тежко отново да моля Бога, защото първата ми надежда бе излъгана: те не се преродиха, не се възродиха. Защото молитвата за болните, за тяхното изцерение с помощ свише, с чудо, е възможна само при обещание за покаяние, т. е. да се измени коренно целият живот, за да може славата Божия да намери своето място в тях и целият им последващ живот да премине вече в плана именно на Божията слава.[34]

Той отдава голямо значение на свободата и уважава изключително свободата на другия човек. О. Софроний действително е бил наставник в любовта и в свободата.

Св. Силуан

От писмата на стареца личи, че и св. Силуан е бил съпричастен на това духовно дело. Самият о. Софроний определя това като „троен съюз”:

И така, като сключихме троичен съюз (старецът Силуан, аз и Вие), ще се надяваме, че милостта Божия ще посети и нас и ще ни избави от всички недоброжелатели.[35]

Свидетелството на стареца Софроний за св. Силуан в писмото от 3 (16) декември 1932 г. е много интересно, тъй като е едно от първите свидетелства на стареца за св. Силуан. Той пише, че отначало е изпитвал огромно благоговение пред него, смирявал се е, като е виждал как лицето му сияе с неизразима светлина и красота и разказва, че св. Силуан не прекъсвал молитвата си и колко силно обича хората. Споделя, че неотдавна общувал с него по-продължително и е изпълнен с благодарност към Бога за тази среща с „Неговия избранник”:

В своите слова, като човек почти неграмотен, той е толкова обикновен, че не умее последователно (от малкото към голямото, висшето) да обясни високите си мисли, поради което повечето хора много трудно го разбират. Благодарение постоянното пребиваване в умната молитва, е много разсеян за останалото човек.

И завършва своя разказ така:

Като си спомни за Вас, той се моли, а понякога и Ви пише кратки писма, които ми предава, за да Ви ги изпратя.[36]

Чрез молитвата св. Силуан разбира състоянието на Балфур. О. Софроний пише:

Ходих при стареца Силуан и говорих за Вас. Оплаках му се, че отдавна няма вести от отец Давид. Старецът каза: Да, нищо лошо не трябваше да се случва. Моля се за него, душа спокойна. – Но защо той замълча? Старецът отговори: Не зная. Случва се, понякога се случва, спокоен е и не намира, какво да пише. Но в началото на Великия пост сам старецът ми каза, че все пак трябва да питаме някого за Вас.[37]

Когато Балфур пожелава да отиде в Америка, а о. Софроний е бил против, св. Силуан не му разрешава да напише това свое мнение на Балфур:

С цялата си душа бях против и исках да пиша за това, но о. Силуан не ми позволи да го направя, като каза, че сега, когато стоим пред вече сторено дело, не трябва да пишем нищо против, за да не посеем в душата му съмнения или неразположение към владика Вениамин и към това дело, за което Вие отидохте.[38]

По-късно старецът Софроний предава посланието на св. Силуан до Балфур – да се върне от Америка. Той пише:

Снощи старецът Силуан ме помоли да надпиша плика и отправи своето писмо, като не дочака да напиша своето. Но днес вечерта отново дойде и каза и аз да Ви пиша от негово име, да отидете в Лондон без никакво съмнение в правотата на това пътуване. Относно Вашето пребиваване в Америка, той каза: Не благоволи душата ми той да остане там.[39]

В друго писмо, в послеписа о. Софроний казва:

Колкото до Вашите книги, ще изпълня молбата Ви, когато местопребиваването Ви се определи.[40]

Но най-интересна и значима е беседата със стареца Силуан, от която може да се съди как той е наставлявал Балфур чрез откриваните му от Бога указания и как изцяло, в най-малките подробности о. Софроний е слушал във всичко св. Силуан – нещо, което за Балфур се оказало непосилно. Привеждаме беседата изцяло. Забележителен отговор на св. Силуан:

Защо той сравнява нашите молитви с оракул? Евтино ни е оценил. Нека живее по своему, както иска. Опитът ще го научи. Той е загубил вяра, а без вяра полза няма да има.[41]

И действително, непослушанието довежда Балфур до отричане от духовния сан и продължителен разрив с Църквата. Изводът е, че книгата Подвигът на богопознанието има огромна ценност като предмет на изучаване от различни страни. Писмата на о. Софроний към Балфур за ръководство в духовния живот съдържат всички характерни черти на светоотеческите послания – изпълнени са с любов, жертвеност, мъдрост.

В тази глава разгледахме само няколко примера от писмата на о. Софроний – автобиографични откъси, в които се акцентира върху неговия живот през тези години. В духовното си ръководство старецът не дава абстрактни съвети, но открива частично своя вътрешен свят, от който се разкрива вътрешното му богатство. Така и читателят става свидетел на подвига на стареца, на неговите изпитания, както и на божествените откровения, черпейки от неговото учение за границите на духовния живот.

Част 2. Ежедневен живот и пастирско служение

Старецът Софроний в ежедневния живот

Четящите съчиненията на стареца Софроний могат да останат с впечатлението, че той е бил недостъпен и недосегаем за хората в своето ежедневие. Действителността е обаче съвсем различна. Тези, които са имали възможността да се срещнат с него, са видели в негово лице подвижник, излъчващ целомъдрие, простота и чистота – въобще истински, реален човек, чужд на всякакъв род страсти, суетност и предубеденост.

Старецът притежава богат опит както в човешките, така и в божествените дела, за които предпочита да пази мълчание с изключение на случаите, когато това е било жизнено необходимо. Когато прочетох за първи път издадената книга на о. Софроний за преп. Силуан, у мен възникна силно желание да се запозная с него лично. По това време той живееше в Англия, в Есекс, в манастира „Св. Йоан Предтеча” и аз реших да го посетя. Осемдесетгодишен, той беше пълен със сили, независимо от измъчващите го болести. Приемаше всички, беседваше с хората, изповядваше – разбира се, не всички, служеше всяка неделя, а често и в съботите, пишеше последните си книги, споделяше с нас манастирската трапеза, срещаше се с монасите, нявга посещаваше и други енории, както и домовете на свои познати в близките села и градове, където го канеха. Старецът Софроний бе изпълнен с живот и излъчваше оптимизъм. И у мен възникна желанието да го посетя в труден за мен период; за причините ще разкажа по-долу. В 1976 г., преди повече от 30 години, отидох в Англия, за да се срещна с него за първи път. Живях в манастира около половин месец, а сетне идвах тук почти всяко лято, като оставах и за по-дълго и имах духовно общение с приснопаметния велик старец.

Накратко ще опиша някои моменти, които преживях в различно време, както и всеки, които посещаваше манастира заради срещата със стареца.

Приемането на гости

По нареждането на стареца монасите приемат посетители в манастира, като ги обгрижват така, че всеки от гостите да чувства себе си особено значим. Старецът, като знаеше предварително времето за пристигането на този или онзи от тях, непременно излизаше да ги посрещне и приветства лично или изпращаше някой от братята, който да предаде неговата любов, радост и признателност за изминатия път заради срещата с него. За гостите се грижат така, че да се почувстват като у дома си.

Божествената литургия и Иисусовата молитва

Сърцевината на духовния живот на манастира и на самия старец е божествената Литургия: приношението на безкръвната жертва в духа на самоизтощителното смирение, което усещат всички молещи се. Старецът Софроний служеше всяка неделя, а често и в съботите и се причастяваше също през другите дни, когато има божествена Литургия.

Когато служеше св. Литургия той целият се събираше в едно – и душа, и тяло – като здраво стегнат възел. Виждаше се как умът му се съсредоточава в сърцето. Дори не дръзвах да го погледна, още по-малко да го заговоря. Действията му бяха свещенодействия, бавни – благославяше целия народ, като съзнаваше дълбочината на този акт, и обхващаше с поглед всички присъстващи. Произнасяше възгласите с такъв тон и с такова темпо, че е леко за ума да ги следва, защото при прекалено бързо или бавно, провлачено пеене, умът се разсейва. Всеки чувстваше, че старецът произнася молитвата с особено внимание, като пребивава с ума си в сърцето. Често по време на божествената литургия се потапяше в себе си, особено на четенето на Апостола, когато за кратко сядаше на стола, за да си почине. Разбира се, това сядане не е потапяне в сън; старецът осъзнато следеше всичко случващо се в храма.

Ежедневната молитва, която установи в храма и на която сам често присъстваше, протичаше в съсредоточена молитвена обстановка, извикваща чувство на покаяние и за усещане на Божието присъствие. Два часа сутрин и два часа вечер в храма, само при светлината на кандилата някой чете Иисусовата молитва: Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас и молитвата към Богородица: Пресвета Богородице, спаси ни. Чете се на различни езици. Божествената Литургия и молитвата освещават цялата атмосфера в манастира и задават строгия тон на истинския монашески живот.

Трапезата

Като във всеки манастир, времето за трапеза в обителта е свещено. Присъствието на стареца беше определящо. Внимателен, потънал в размисли, той се хранеше малко, с голямо благородство, колкото е необходимо да поддържа своето тяло. Присъствието му беше светло, духовно. Спомням си как по време на трапезата у всички възникваше чувство на покаяние и сърдечен плач. Четенето, учението и присъствието на стареца създаваха дълбоко духовна атмосфера.

В първия ден от посещението си посетителят има радостта на трапезата да седи до стареца, поканен лично от него; оказваше му се предпочитание дори пред монасите – независимо дали гостът е монах или мирянин. По-късно гостът сядаше сред другите. Старецът казваше, че първото място е почетно, защото се отдава чест на госта, но и последното място е почетно, защото по такъв начин се показва, че гостът е станал член на нашето семейство.

Гостоприемство

Гостоприемството в обителта бе образцово, благородно. Старецът беше дълбоко трогнат от това, че човек заради визитата си в манастира преодолява дълъг път и като разбираше нуждата на човека от духовна помощ, отдаваше себе си без остатък, особено когато беше изпълнен със сили. Ако по някаква причина не можеше да приеме някого, искаше от него извинение. Чувстваше се неловко и дори искаше да се отстрани, ако посетителят се отнасяше с него прекалено почтително, като със светец. Често казваше: Не искам да ме посрещат и възприемат като светец.

Често старецът нареждаше на братята в манастира да организират екскурзии на гостите в близките околности или в други градове – например в Оксфорд, Колчестър и др. Беше неимоверно щастлив, когато гостът чувстваше манастира като свой дом.

Веднъж старецът Софроний, като ми оказваше гостоприемство, ме взе със себе си да посетим някакво познато нему семейство в съседния град. Постъпвайки по този начин, движен от чувството за гостоприемство, мислеше преди всичко за моя отдих и приятно прекарване в обителта.

Любовта към хората

Голяма беше любовта на о. Софроний към всички посетители на манастира. Той изпитваше радост, че манастирът е винаги отворен за посетители: монасите приемаха с радост и без всякакво негодувание. Старецът знаеше как страдат хората днес и по колко различни начини, те, бидейки лесно раними, пред лицето на всяка срещната трудност изразяват всеки по своему своята различна болка. Ето защо той проявяваше голяма любов особено към страдащите и към презираните от обществото хора.

В неделните дни манастирът се превръща в място за среща на стотици хора – след божествената Литургия всички непринудено отиват в манастирското помещение, където споделят трапезата. Повечето хора носят храна със себе си, някои предпочитат да седнат на чист въздух, под високите дървета в манастирския двор; духовниците изповядват, отслужват се молебени, вървят беседи. Особено голяма любов старецът имаше към малките деца – прегръщаше ги, даваше им шоколад и сладки, отбелязваше техните празници и въобще говореше и се държеше с тях като равен, като малко дете.

Той дълбоко съчувстваше на тези, които са били в страдания и в скърби, на попадналите в изпитания. Много страдаше и за младите, новоначалните, жадуващите за Божията правда. С тях о. Софроний се отнасяше с уважение и любов, оказвайки им всяка възможна помощ.

Беседата изповед

Старецът отделяше много време за беседи на духовни теми и общуването му с хората ставаше най-често по един от следните два начина.

Първият – човекът търси среща с о. Софроний, за да обсъди с него занимаващия го сериозен въпрос. Обикновено, след като узнаваше за молбата му, старецът го канеше веднага щом срещата между тях бе възможна. Като узнаваше времето на пристигане на гостите в манастира, той определяше и време за среща с тях. Нерядко се случваше да се види с човека в деня на отпътуването му. Както успях да разбера, старецът имаше особена цел – да даде възможност на посетителя първо да се потопи в атмосферата на манастира, да възприеме духа на обителта, да се помоли, да се изповяда при духовника на манастира. В духа на съкрушителното покаяние, което се усещаше навсякъде из обителта, посетителят очистваше своя ум и в резултат от това душата му бе готова да възприеме словото на стареца.

Срещите ставаха в неголямото „бюро” (офис, канцелария) на манастира. Преди беседата о. Софроний извършваше молитва, бавно и уверено четеше Царю Небесни… и молеше Господ да благослови тази среща. Такъв ред се беше наложил по промисъла и действието на Бога. След това казваше няколко думи в качеството на кратко въведение, като изразяваше своята радост от състоялата се среща и, незабелязано за събеседника му, разговорът се пренасяше върху въпроса или проблема на посетителя, който след това изчерпателно се обсъждаше.

Ако събеседникът желаеше да се изповяда, старецът без прибързани движения възлагаше на него епитрахила и бавно четеше последованието при изповед. След това, като бе вече изслушал изповедта, той произнасяше боговдъхновено изцеляващо слово – не като разговор, но като откровение на Бога чрез първото посетило го слово. В края прочиташе разрешителната молитва – бавно и с дълбоко чувство.

Ако предстоящата беседа носеше не личен, а общ характер, след трапезата о. Софроний, заедно с игумена и други членове на братството, канеха гостите на среща, където на чашка чай той засягаше различни теми, които в повечето случаи имаха богословски и духовен характер. Старецът обсъждаше любими и централни теми на своето богословие: въпросът за личностите – ипостасите, за смисъла на ипостастното начало, откровението на стареца Силуан Дръж ума си в ада и не се отчайвай, темата за кеносиса в божествената Литургия. Случваше се също и беседата да се получава някак случайно. Случайно за посетителя, но не винаги случайно за стареца, който понякога планираше „случайната” среща. Срещайки госта някъде на територията на манастира, старецът предлагаше: „Хайде да се поразходим”. Често хващаше спътника си под ръка: отчасти като подпора при придвижването – особено при проблемите, които имаше с кръста, отчасти като знак на единение и любов в общението. Той започваше беседа и събеседникът, като слушаше отеческите утешителни и сладки думи, излизащи от устата на стареца като най-ценен дар от неговия духовен опит, вече не смееше да го прекъсва нито с въпроси, нито с отговори, нито с коментари в продължение на целия разговор. Не старецът удържаше събеседника си, но неговото пленяващо слово. По време на такива разходки чух думи за връзката между божествената Литургия и умната молитва, за широтата и пълнотата на покаянието, за паметта за смъртта, за образа на истинския църковен живот, за пастирското служение на семейните, за семейството, за възпитанието на младежта, разликата между академичните преподаватели и св. отци, други богословски въпроси и т. н.

Посещенията

Сърцето на стареца Софроний, страдащо за целия свят, го караше да се моли за всички по земята. Преди всичко се молеше за тези, с които духовно общуваше, особено когато те бяха потопени в скърби или се занимаваха с умната молитва или пък бяха предразположени към монашески живот, или преминаваха период на богооставеност. Той с духовно благородство непрестанно се молеше за тях. Често сам посещаваше хора, подразбирайки тяхната нужда от помощта му. Със своите посещения той принасяше утешение в домовете на хората, посещаваше болни в болницата и в различни енории, където се стремяха към духовен живот.

Любов към природата

Старецът Софроний обичаше природата, обичаше Божието творение. Винаги се стремеше територията на манастира да е добре поддържана и поради това с внимание се отнасяше към всяка тревичка като към плод на творческата енергия на Бога. Искаше на територията на манастира да бъдат посадени дървета, при това сам избираше вида и определяше мястото за засаждането на всяко дърво. Веднъж излезе от своя дом, за да погледа как садим дърветата. Толкова се зарадва на това, което правим, че ни повика и ни почерпи с освежаващи напитки.

Чувството за хумор

Казват, че характерен признак за светостта на човека е неговото чувство за хумор. Като се изучават творенията на светите отци, могат да бъдат намерени много примери, особено в написаното от св. Григорий Богослов, а и при съвременните светци като св. Паисий Светогорец. Подобно на тях, хуморът бе присъщ и на стареца Софроний.

Както вече казахме, ако събеседникът се е отнасял към него като със светец, той обикновено се е притеснявал и нямал никакво желание и разположение да продължи беседата. В такъв случай той прекратявал беседата и под някакъв предлог се оттеглял. Иначе в разговорите обичаше да използва остроумни изрази – отчасти те предаваха радостта на неговия дух, но и разкриваха на слушателя детайли от неговото учение. По време на разговора той се смееше от цялата си душа. Понякога старецът се държеше с детска простота, без обаче да се превръща в дете. При цялата мъдрост на този велик човек, на него бе присъща детската радост. Разхождайки се по пътечките на манастира и срещайки група познати, било то деца или възрастни, той отиваше при тях (или те при него) и започваше да разказва поучителни истории. Тогава по радостния шум, по веселието можеше да се разбере, че старецът е там.

Прощаването

Този, който оставаше в манастира за по-дълго време и навлизаше в атмосферата на обителта, се смяташе вече за член на манастирското семейство. Денят на раздялата с него беше трогателно събитие. Всички монаси със стареца се събираха в манастирския храм и се извършваше специално последование с прощаване, за да благослови Бог пътуването, четеше се Евангелието и молитва за път.

След последованието всички излизаха на пътя към паркинга, до автомобила, с който трябваше да отпътува госта. Всички се прощаваха, а гостът получаваше някакъв подарък, като благословение. Понякога посетителят желаеше да се направи снимка за спомен. Когато автомобилът се отдалечаваше от манастира, старецът и всички монаси дълго махаха с ръка, докато той не изчезне от погледа им. Никой не може да остане равнодушен към такова изпращане – нито едно сърце не може да остане недокоснато от такъв топъл израз на обич.

Сам бях свидетел на подобни изпращания, така че описаното не да подлежи на съмнение. Такива срещи и раздели можеха да се случат в различни дни и периоди, но можеха да се случат и в един единствен ден. От тези описания може да си представим какъв е бил ежедневният ритъм на живота на стареца Софроний. Веднъж произнесе забележително слово:

В нашия манастир е като в църковен Типик. В Октоиха, основата на богослужебния кръг, се съдържат тропарите за всеки ден според гласа, но се редуват с тропарите на светеца на деня от Минея. Така става и в нашия манастир. Октоихът е твърдата основа, това сме ние, но всеки ден (както в Минея) се добавят нови посетители. Те не променят нашия вътрешен ред, но черпят по нещо от общението с нас и така ние принасяме нашето ежедневно славословие на Бога.

И на мен ми направи огромно впечатление, че такъв велик богослов на нашето време бе толкова достъпен и се държеше така обикновено и човечно – а беше близък с водещите богослови и философи, но преди всичко бе удостоен да притежава големия опит на богопознанието, на съзерцанието на нетварната светлина, което е отразено и в неговите творби.

Тук може да се направи аналогия със самия Христос – от една страна, Той се преобразява на планината Тавор, но в същото време се намира сред хората, като носи бремето на техните страдания; Той и празнува със Своите ученици Тайната вечеря, и сетне се разпъва на Кръста за хората; и поучава народа, и прегръща децата, благославя ги; от една страна, Той изобличава книжниците и фарисеите, но от друга позволява на блудницата да умие Неговите нозе и прощава греховете ѝ.

Старецът Софроний беше велик исихаст, опитен богослов, а също така любящ и ласкав духовен отец. Всички, които го познават, могат да свидетелстват за мъдростта, простота, доброта и преизобилната му обич към хората, особено към нищите духом.

Превод: Венцислав Каравълчев

---

* Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 215-245. Първите девет части от книгата виж тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук (бел. прев.).