„Зная един човек в Христа…” 2

Духовна автобиография (продължение)

Трудно е да се пише за живота и дейността на светец – само светци разбират светците и само тези, чиито живот е подобен на живота на светеца, могат да обяснят това, което е основата на тяхното битие. Св. апостол Павел пише на коринтяните: „… понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божият Дух”.[1]

Съществува мнението, че всеки човек носи в себе си света, че е микрокосмос в макрокосмоса и така преживява драмата на цялото човечество. Че в своя живот той преживява и трагедията на войната, и потреса, и сблъсъка на потомците на Адам, в каквато и форма да са те. И от духовна гледна точка грехопадението на Адам, заедно с всички последици – и Адамовият плач и радостта от Възкресението – се преживяват в дълбочина от съществото на всеки човек.

Случващото се с обикновения човек старецът Софроний усеща особено остро – до последните възможни предели: Адамовото грехопадение, паметта за смъртта, преживяването на ада, но и радостта от съзерцанието на нетварната светлина, която е светлината на Царството Божие. Кой има подобен опит, да анализира вътрешния свят на личността на стареца Софроний? Ап. Павел пише за това: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва”.[2] Старецът пише житието на св. Силуан Атонски и внимателно анализира неговия духовен път, като го съпоставя с духовния си опит. За мен такъв анализ е невъзможен.

Именно затова, когато ми предстоеше да напиша духовна биография на стареца Софроний, избрах метода „тълкувание на Писанието чрез Писанието”. Както едно слово от Светото Писание може да бъде изтълкувано чрез друго слово от същото Писание, така може да се постъпи и тук, т. е. ще използвам самия старец Софроний – да разкаже за себе си.

В книгата му Да видиш Бога както Си е има много страници, през които като през прозорец всеки може да види величието на вътрешния живот на стареца. Той се позовава на своя духовен опит – понякога явно, понякога косвено, за да помогне на хората да се противостоят на изпитанията с повече опит и с голяма мъдрост. Той иска да бъде „като свидетел и брат” за всички, които се сблъскват с подобни духовни изпитания, както и той самият някога е получил наставления от св. Силуан.

Старецът Софроний пише тази своя книга в края на своя живот. За мен беше чест да я прочета с позволението му веднага, след като беше преведена на гръцки от отец Захариас. Помня, как по това време буквално се опиянявах като четях тези текстове. Струваше ми се, че чета текст от св. Симеон Нови Богослов. Първоначално старецът желаеше тези текстове да се публикуват на гръцки език чак след смъртта му. Не искаше читателите да идват в манастира, „за да се срещнат със светец”. Щеше да се чувства много неудобно. Книгата бе публикувана малко преди смъртта му, като надделя любовта към братята, обременени от духовни проблеми: сега те можеха да извлекат от нея духовна полза. Той пише: „В края на дните ми реших да говоря, братя мои, за това, което по-рано не се осмелявах, понеже смятах това за нецеломъдрено”.[3]

В тази своя книга старецът Софроний по един истински аскетичен и смирен начин описва духовния опит, който е преживял в течение на близо стогодишния си живот. Сам характеризира това като „изповед” и „духовна автобиография” – когато докосването на Божия пръст, както пише, „незаличимо се отпечата върху тялото на моя живот”.[4] И този духовен опит за него бе много по-важен, отколкото събитията от двете световни войни, които е преживял. Той пише: „Господ знае, с какъв страх са написани много от страниците в тази моя изповед”.[5] Като истински монах, старецът бе привикнал с това „всичко да остава между Бог и душата му”, но – пише той – с приближаването на моя край и намиращ се в дълбока старост, „станах по-малко уязвим за човешките съждения за мен”. Цялото свое „откритие” той „ревниво пазел от чуждите погледи до този момент”.[6]

Като завършва своето въведение, старецът пише: „И така, аз връчвам себе си с доверие на всеки читател, като се надявам, че той ще пожелае да ме помене в своите молитви към нашия Отец, Който е на небесата”.[7]

Покрай духовната помощ от благодатните и истинни думи на стареца, които пламтят и сияят с огъня и светлината Божия, отбелязах за себе си няколко части, които са някакъв образ, биографичен, който и коментирам, за да могат читателите да получат представа за величието и значението на личността на стареца Софроний.

Учението на Църквата като плод на опита

В началото следва да подчертая, че в цялата църковна традиция се срещаме с известната истина: проповедниците, апостолите и отците на Църквата проповядват не абстрактно и се опират не на собственото си въображение, но на своя опит. И за да направят учението си по-понятно за духовните си чеда, многократно се обръщат към откровенията, които са им били дадени от Бога. Пророците се отправяли към народа, за да му възвестят откритото им от безплътното Слово; поради което народът ги наричал „съзерцаващи” или „зрящи”. Те излагали не своето собствено учение и размишления, а Божието откровение и затова обикновено започвали проповедта си с думите: „Така говори Господ”.[8]

Св. апостол и евангелист Йоан, който присъства на планината Тавор по време на преображението Христово, в Първото си съборно послание разказва за своето съзерцание на Бога и поучава християните: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа”.[9]

В същия този дух св. апостол Петър, който се е удостоил с великия опит на Богосъзерцанието на планината Тавор, пише посланията си. И не може да забрави разтърсването, който преживява по време на Христовото преображение. Затова и в своето Първо съборно послание пише, че познал силата и пришествието на Господа Иисуса Христа не по хитросплетнически басни, но чрез Богосъзерцанието, както и сам пише: бидейки очевидец на Неговото величие, т. е. проповядва това, което е видял, а не излага басни или измислици. След това разказва за гласа на Отца, който чул: „И тоя глас ние чухме да слиза от небесата, като бяхме с Него на светата планина”.[10] С описанието на този опит той наставлява християните и ги подбужда да помнят тези пророчески думи до тогава, когато „ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви”.[11]

Св. ап. Павел използва своя духовен опит – от Богосъзерцанието, за да увери християните в своето апостолско призвание. Той пише: „Не съм ли апостол? Не съм ли свободен? Не съм ли видял Иисуса Христа, Господа нашего? Не сте ли вие мое дело в Господа?”.[12] В речта в своя защита пред цар Агрипа той разказва за явяването на Христос, когато се отправил за Дамаск, за да преследва първите християни: „С това намерение, отивайки в Дамаск с власт и поръчка от първосвещениците, посред ден на пътя, царю, видях от небето по-силна от слънчево сияние светлина, която огря мене и вървящите с мене”.[13]

Поразителен е опитът, описан от апостола в Послание до коринтяни, когато е бил издигнат до трето небе. И разказва за влизането си в рая и за чути неизречими думи: „Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори”.[14]

От предходните стихове се вижда, че ап. Павел говори за себе си: „Да се хваля, не ми е за полза, а при все това ще мина към видения и откровения Господни”.[15] Това сочат и думите за „жилото в плътта”, което Бог му дал, за да не се превъзнася поради тези най-величествени откровения.[16]

Св. Григорий Богослов, възразявайки на арианите, отричащи божествеността на Христос, както и на евномианите, утвърждаващи, че не само Словото, но и човек познава Божията същност, разказва между другото и за собственото си божествено откровение, а именно – как получил заповед от Бога да възлезе на планината, да влезе в облака и да се приближи към Него. Като се подчинил на заповедта, той с готовност и усърдие се отправил да я изпълни. Изкачил се на планината, влязъл в облака и се отделил от материята и материалното и доколкото било възможно се съсредоточил в самия себе си. Само тогава той можал да види „гърба на Бога”,[17] а именно въчовечаването на Словото. След това, след като се поклонил, видял не непостижимата природа на Светата Троица, т. е. не Нейната същност, познаваема само в Светата Троица, но Нейното външно проявление, а именно Нейната енергия, която достига до нас.[18] Очевидно е, че св. Григорий се опира на богооткровен опит от познанието на нетварната енергия на Бога, но не и на нетварната Му природа.

Преп. Симеон Нови Богослов в своите текстове много пъти се обръща към съзерцаването на нетварната светлина, която по Божията благодат се сподобил да вижда. Това личи ясно от стиховете му. Има един поразителен текст, негова беседа с духовните му чеда под названието „За съзерцанието и откровението и просветената молитва. И как намиращият се в Божията любов и встъпилият в дълбината на смиреномъдрието се ръководи от Светия Дух”. В този текст св. Симеон описва как сам е положил началото на пробуждането си „от дълбините на греховете и мрака” и как се подвизава, за да се избави от заблудата, обичаите и глупавия сладострастен нрав, с упорита работа и молитва, с изучаване на Божието слово и добри дела. Как се възкачва по стълбицата на духовния живот, как достига до видение – съзерцаване на нетварната светлина, какво видял и какво почувствал по време на този свой опит: „Аз получих благодат връз благодат, благодеяние връз благодеяние, огън връз огън и пламък връз пламък. И към моето възкачване се приложиха и други възкачвания, а в края на възкачването – светлина; и в светлината – друга светлина, още по-светла. И сред цялата светлина възсия блестящо Слънце, от което се яви лъч, изпълващ всичко. Какво означаваше това, бе немислимо. В това време само проливах сладки сълзи, удивявах се неизречимо. Тогава божественият ум започна да беседва с моя ум и така да го поучава”.[19] След това описва, как красотата на явлението поразила сърцето му, вдъхновила го към безпределна любов, как тази любов го изтръгнала от оковите на плътта, как се уверил в прощаването на греховете си, но в същото време видял себе си като най-грешния сред хората.

Много важно е, че в края на този си разказ св. Симеон разкрива целта, заради която споделил с учениците си своя личен опит. Той чувствал, че се намира на края на своя земен път и искал да настави и укрепи духовната борба на учениците си. И пише: „Така, открих ви тайнствата, които бяха скрити вътре в мене, защото виждам, че е близък краят на моя живот. Аз пожелах да ви дам да видите и да познаете и образа на покаянието, и първите стъпки на новоначалните, и успехите на средните и мярата на съвършените и да ви предразположа да подражавате – ако не желаете на някого другиго, то на мен, вашия духовен отец, родилия ви духовно, възлюбилия ви от цялата си душа, откърмилия ви с млякото на словото Божие, отхранилия ви с хляб животворящ и показалия ви как да пътешествате по пътя на спасителните заповеди на Бога...”.[20]

Св. Григорий Паламà пише „Светогорски томос”, подписан от светогорците в опровержение ерестта на Варлаам, отричащ учението за нетварната боготворяща енергия. Светецът ползва не само цитати от Светото Писание и от Преданието, но описва и личен опит: „Това научихме от Писанието, друго от нашите отци, а трето познахме от нашия малък опит…”.[21]

От тези няколко примера става ясно, че пророците, апостолите и отците на Църквата наставляват своите духовни чеда, като се позовават на своя личен опит. Очевидно, откровението на Божиите люде не се ограничава само до историческия период на ранната Църква, но, докато съществува Православната църква ще има и свидетели, преживяващи една и съща духовна реалност по различни пътища.

В този контекст трябва да гледаме и на свидетелството на стареца Софроний. Той се е сдобил с най-великия богооткровен опит. И описва опита си в края на своя живот, за да укрепи своите духовни чеда и всички християни във вярата в Христос, като истинен Бог, като показва целта на всеки човек, която е съзерцанието на Бога, единението с Него в нетварната светлина.

Трябва да отбележим, че опитът на св. Симеон поразително прилича на този, описан в книгите на стареца Софроний, както по образа и съдържанието си, така и по своите цели, защото старецът Софроний също го предава в края на своя живот. В същото време, той разкрива много по-подробно тази реалност.[22]

Чудесни явления

Случаят със стареца Софроний е много интересен и нестандартен: в хода на живота си той в най-дълбока степен живее и грехопадението на Адам, и съзерцанието на нетварната светлина – опита от Царството Божие. Заедно с тези духовни състояния – Адамовото падение и видението на божествената светлина – му е даден и дарът на паметта за смъртта и най-дълбоката скръб на покаянието, неутолимата жажда по Бога и истинският стремеж към Него. Дори сред подвижниците рядко има някой, който да има такъв духовен опит, за който пише старецът в Да видиш Бога както Си е.

В по-малка степен и с по-малка дълбочина и напрежение през тези състояния преминават всички хора, но често не го осъзнават – мнозина, например, са покосени от отчаяние – както в светски план, така и спрямо Бога, но въпреки това чувстват и близостта на вечния живот. Но старецът преживява всичко това в пределна мярка и с най-голяма интензивност. И пише, че Бог му разкрил „трагизма на положението на милиони хора, разсеяни по цялата земя”. По такъв начин и книгата на стареца – тази му изповед и духовна автобиография, е средство, което би осигурило на някого благоприятно решение „в постигащите го изпитания”.[23]

Всички, по някакъв начин, но в по-малка степен, минават през състоянията, описани от стареца Софроний, но дълбочината, с която той преживява духовните събития, не е достъпна за всекиго, защото неговият духовен опит е много рядко явление. Ето защо мнозина, дори и монаси, не са в състояние да разберат текстовете на стареца, понеже са неспособни да се доближат до опита му, който превъзхожда нивото на духовното развитие на обикновения човек.

Духовният опит е невъзможно да се класифицира по категории – по време, по способ, по качество, по количество – и въобще в категориите на земния, тварния живот. Трудно е да се дадат определения на битийни състояния, особено на духовно ниво. Съзерцаващият се причастява с вечния Бог, доближава вечността, вижда нетварната светлина, слуша неизречими слова и след това се опитва да опише това в духовно наставление към изпитващите нещо подобно, но това е невъзможно, нещо неизпълнимо в пълна степен. Бог, според отците на Църквата е зрим незримо, слушан нечуваемо, причастен непричастно, познаваем непознаваемо, защото човек не може да усвои същността на Бога: боговидецът е причастен само на божествената енергия. Това съзнава и старецът, когато се опитва да сподели преживяното и затова пише:

„… Аз не съм писател. Като си спомням за най-ясно оцелелите в паметта ми събития от моя духовен живот аз нерядко съм бил спиран от самата природа на моя опит”.[24]

Остава ни само да се възхищаваме на тази духовна автобиография на стареца – подобно на това, както се възхищаваме на великите атлети на Олимпийските игри, без да сме в състояние да повторим постиженията им, като прославяме Бога за това велико и славно, което дарува на хората, възклицавайки заедно със св. Софроний, архиеп. Йерусалимски: „Велик си, Господи, и дивни са делата Ти, и никое слово не е достатъчно за да възпее Твоите чудеса”.

Ранният опит

Според учението на светите отци, душата на човека има умно и разсъдъчно действие. Умното действие служи непосредствено за душевно творчество, докато разсъдъчното е свързано с дейността на мозъка като орган. Според св. Григорий Нисийски, боговидението произтича чрез умното действие на човешката душа, а не чрез нейния разсъдък.[25]

Поради това младенецът, чийто ум е чист, е способен да преживява опита от Богообщението, но същевременно без възможността да изразява своите чувства чрез образите и представите на възрастен човек, именно защото още не се е формирала мисловната способност на мозъка му. Постепенно, като израства, той изразява своите преживявания чрез усвоените от мозъка понятия. Така, формулирането на опита става в съответстващите на възрастта понятия. Едно е опитът от богообщението, извършващо се чрез чистия ум, и друго – логическото изразяване на този опит. По думите на св. Максим Изповедник, „чистият ум гледа непосредствено на вещите; образованото упражняване на словото (разума) предполага вижданото да бъде като през очите на другите”.[26]

Младенците притежават просветен ум, с който могат да съзерцават ангелите – по време на божествената света Литургия или на друго място, но не са способни да изразят това с думи, защото техният мозък още не е достигнал нужната степен на развитие. В същото време по-късно, от страстите и от мрака на окръжаващия ни свят, умът се помрачава.

В младенческата си възраст старецът Софроний видял нетварната светлина, която по-късно, в зряла възраст, познал чрез даруваното му съзерцание. Възможно е някои хора в младенческа възраст да са имали подобен опит, но последващият им живот възпрепятства разпознаването на това явление.

Роден в християнско семейство старецът става християнин чрез тайнството св. Кръщение. Веднага след раждането си получава дара на Светия Дух чрез тайнството Миропомазание и става член на Църквата. Тази благодат пребивава в дълбините на сърцето му дори в онези моменти от неговия живот, когато той изпада в „заблуда”. Тази благодат го предпазва от по-сериозно падение и го води към състоянието на покаяние.[27]

Старецът се научил да се моли още от детска възраст. По този повод пише: „Като дете бях научен да се моля на безсмъртния Отец Небесен, при Когото бяха отишли всички мои деди и прадеди. Тогава, в детската вяра,[28] личност и вечност се съчетаваха леко”.[29] Същото отец Софроний пише и другаде: „От детските си години влязох в молитвата”.[30] Молитвата се възнасяла към живия Бог и била обърната към вечността. Тези въпроси вълнували и други от неговите връстници, които „с наивна сериозност охотно се спираха да размишляват върху тази тайна”.[31]

Той се моли и у дома, и в храма, където го водят родителите му. По всичко личи, че това не е било просто молитвено правило, а усърдна, обърната към Бога молитва, защото е свързана с ранния опит от Богосъзерцанието, което той помни цял живот и която оставя неизличима следа в неговата памет. Той пише, че познал живия Бог от младенческа възраст: случвало се бавачката му да го изнася на ръце от св. храм и той виждал града осветен от „два вида светлина” и, както пише, „слънчевата светлина не пречила да усеща присъствието на другата Светлина”. И признава, че „споменът за нея се свързва с тиха радост, която тогава изпълваше моята душа”.[32]

„Спор с Бога” – паметта за смъртта

С напредването на възрастта човекът придобива своя жизнен опит, развиват се неговите мисловни способности и тогава обикновено, като се сблъсква с различни лични или общи проблеми, започва да „спори” с Бога. Той не може да постигне разсъдъчно, как Бог действа в живота и в историята, без да нарушава човешката свобода.

Трудността се състои в това, че съществува огромна разлика между тварното и нетварното. Нетварното (Бог) няма нито начало, нито край и не подлежи на тление, а на тварното принадлежи и начало, и край, и тление. Безначалният, безсмъртен и несътворен Бог е непостижим за смъртния тварен човек, създаден във времето. Само в Христос ипостастно са се съединили нетварното и тварното. Съществува също така различие между божествената същност, недостъпна за човека, и енергиите, на които той може да бъде причастен. Ето защо св. ап. Павел възглася: „О, каква бездна от богатство, премъдрост и знание у Бога? Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! Защото, кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник?”.[33]

Незнанието за пътищата Господни поражда проблема за теодицеята, „спора” на човека с Бога. Този странен и мъчителен „спор” по най-изразителен начин е показан в книга Йов.

В душата на стареца Софроний такъв „спор” започва от детството му.

Децата на осем-десет години започват да размислят и да си задават въпроси за битието: за живота и смъртта, за смисъла на битието, за преходността на земния живот – и започват да осъзнават смъртта като непредотвратим факт – нещо, което предизвиква у тях тревожно търсене. Старецът Софроний преживява този проблем с особена острота. С възрастта неговата молитва към живия Бог придобива друг характер, неговият ум „все по-често се връщаше към размислите за безкрайното, за това, което съществува винаги”. Това се случва преди всичко в неговите беседи с по-малкия му брат Николай.[34]

Въпросите върху смисъла на битието се пораждат под влияние на трагичните събития от епохата: човечеството се разтърсва от страданията на Първата световна война. Старецът не можел да се примири с мисълта за смъртта на толкова хиляди невинни хора. Той мислел, че ако се окаже в техните редици, на него самия ще му се налага да убива невинни хора, а те, от своя страна, ще се опитват да убият него. И заедно с тези чувства се раждат различни въпроси:

… Къде е смисълът на нашата поява в този свят?

И аз… защо съм се родил?

Ето, аз тъкмо започнах да осъзнавам себе си като човек:

Вътре в мен се запали огънят на благите желания,

свойственото за младостта търсене на съвършенство, пориви,

към света на всеобемащото знание. И всичко това да го дам? И как!

На кого и защо?

Заради какви ценности?[35]

Такива въпроси предизвикват в него усещане за смъртта с особена острота и го водят към осмисляне на битието. По-късно разбира, че това не е бил просто един преход от детска към юношеска възраст, както при повечето деца, а божественият дар на помненето на смъртта. Този дар, паметта за смъртта, постоянно, в течение на целия му живот го преследва. Тогава обаче той още нищо не знае за него.[36]

Въпросът е откровен: „Вечен ли съм аз, както и всеки друг човек или всички ще слезем в мрака на небитието?”. Този въпрос не е продукт на ума или мисловно упражнение: той изгаря сърцето подобно на „неоформена маса на разтопен метал”. Дълбоко в сърцето се вкоренило странно чувство, не приличащо на нищо друго от преживяното: чувство за „безсмислеността на всичко придобито на земята”.[37]

В Първа глава, „Благодатта на паметта за смъртта”, от Да видиш Бога както Си е старецът описва тогавашното си състояние, което го подготвя за последващия велик опит. Той с благодарност говори за този период: „О, ужаси на това благодатно време! Никой не е в състояние доброволно да се подложи на тези изпитания”.[38]

Въпреки че външно тогава бил спокоен и живял обикновен живот, дълбоко в същността му го занимавал проблемът за битието. Дори по времето на Първата световна война с нейните съкрушителни за целия свят последствия, вниманието на стареца е приковано преди всичко към неговата „вътрешна катастрофа”. Въпросите възникват последователно един след друг: „Ако умирам действително, т. е. потапям се в „нищото”, то и всички други подобни на мен хора изчезват безследно. И така, всичко е суета; истинският живот не ни е даден. А всички световни събития не са друго, освен зъл присмех над човека”.[39]

Осъзнаването и преживяването на смъртта напуска пределите на собствения му живот, един по-малко, и приема характер на световно богословско противоречие. Чрез паметта за смъртта той живее вътре в себе си смъртта на всичко: на земята, на хората, на вселената и дори на Самия Бог, „Твореца на света”. Всичко се поглъща от „тъмата на забравата”. И старецът признава: „Овладелият ме дух ме откъсваше от земята и бях захвърлен в някаква мрачна област, където нямаше време”.[40]

Тази „вечна забрава като загасване на светлината на съзнанието” го изпълва с ужас и съкрушава. Пред него постоянно изниква „видението на бездната”. С очите си вижда земята както обикновено, но както пише, „с духа си се носих над бездънна пропаст”. Малко по-късно към това се добавя и друго явление: „Пред мен мислено възникна преграда, която усещах като дебела оловна стена. Нито един лъч светлина, умна светлина, не физическа, понеже и стената не бе материална, не прониква през нея. Дълго време тя стоя пред мене и ме угнетяваше”.[41]

Той вижда, че заедно с неговата смърт умира и целият свят и дори Сам Бог. Това го навежда на мисълта, че човекът „е… център на сътворението. И в очите на Бога, съвсем естествено, неговата ценност е по-голяма от тази на всичко останало”.[42]

В този период от живота си той няма разбирането за великия дар на помненето на смъртта, за който узнава по-късно, като чете творенията на Отците на Църквата. Но именно това незнание му помага, на него, носителя на този божествен дар, да не изпадне в тежкия грях на тщеславието”.[43]

Това вътрешно състояние неведнъж го води в големи изкушения: „Не веднъж бях изпитан със страшни помисли – с гняв към моя Създател”. Като не можел да разбере всичко, което се случва с него, той встъпва в борба с Бога и мисли за Него като за „враждебен Властелин”. В него се ражда гняв от името на всички хора, които живеят този ужасен живот и, както сам пише, „съжалявах, че нямам меч, с който да мога да разсека проклетата земя[44] и така да сложа край на отвратителния абсурд”.[45]

Като размишлява над състоянието на целия свят, той пише: „Поради каква причина е необходим този сложен процес на творение „от нищото” на синовете Божии, т. е. създаването на нашия дух в тяло, образувано от елементите на земята? Как е възможно дух, подобен на Абсолюта, да се съчетае със земята? Нашият дух е заклещен, като в менгеме: той е безсмъртен по природа, а тялото ни е подхвърлено на разпад и на смърт. И вследствие от това произтича напрегната борба: духът се стреми към Бога и иска да види и тялото безсмъртно и способно да го съпровожда при въздигането нагоре. Но тялото го влече надолу, към земята, от която е взето и предава на духа своята смъртност”.[46]

Всичко това не се е поддавало на осмисляне и, изнемощял от непрекъснатите вътрешни конфликти и неразрешими противоречия, прави опити да се постави в положението на Твореца и да размисля: „Как аз бих създал света?”. С тези въпроси, както казва той, „заключен в тъмнота и тишина”, „съсредоточавах своята мисъл над тази задача”.[47] Паметта за смъртта присъства винаги, тя се поражда от трагизма на човешкото съществуване по време на наближаващата своя край война на Русия с Германия и от трагизма на гражданската война в Русия.[48]

Особено поразителен е един епизод, където се говори за опита от паметта за смъртта. Когато старецът седял на един стол и четял с подпряна с ръка глава, в един момент почувствал, че държи в ръката си своя череп и мислено го гледа отвън. Той попитал: „Пред мен има цял един живот; може да бъде четиридесет или и повече години, изпълнени с енергия… И какво?”. И дошъл отговорът: „Дори да са хиляда години, … а после, какво?”. Тогава придобил съзнанието за вечността: „И хилядата години в моето съзнание свършиха, още преди да се оформи мисълта”.[49]

Тази памет за смъртта, свързана с вечността, се изразява по различен начин. Той виждал хора умиращи и те предизвиквали у него жалост. Не искал нито слава от мъртвите, нито власт на хората. Той не чакал от тях любов. Презирал материалното богатство и не ценил интелектуалното. Не желаел „щастлив живот”. По този повод той пише: „Моят дух се нуждае от вечност и вечността, както аз разбрах по-късно, стоеше пред мен, действено прераждайки ме. Аз бях сляп, без разум. Тя, вечността, чукаше на дверите на моята душа, затворена от страх в самата себе си”.[50]

В същото време тази горчивина от паметта за смъртта, която той преживява дълбоко и напрегнато, не прониква в дълбокото му сърце, в което остава надеждата, отиваща далеч отвъд всички предели на външния „пароксизъм на отчаянието”: „Всемогъщият не може да бъде никакъв друг, освен благ”.[51] Заедно с това тази памет за смъртта и борбата с Бога го удържат „между временната форма на пребиваване и вечността”, и тази вечност се преживява от отрицателната страна. Това състояние, заедно с надеждата, пораждат в него молитвата.[52]

Това състояние му причинява непоносима болка, която старецът назовава свята болка. Невидим огън го изгаря, но вътре в него се спотайва смътна надежда, побеждаваща страха да стъпи на „болезнения път”. Сърдечната болка на няколко пъти привежда във възторг неговия „дух” и, както той пише, „се удивявах как Бог е сътворил моята природа способна да пренесе страданията, чрез които ми се откриха неподозирани преди дълбочини на молитвата”. В такива моменти той, независимо от болката, с тих глас прославя Бога. Тогава, както пише той, „молитвата ме изнасяше от тесния като затворническа килия свят и духът ми живееше в свободата на безкрайността на моя Бог”.[53]

В началото на живота му това напрегнато състояние – в търсене на отговорите на въпросите на битието – постепенно го довеждат до източния мистицизъм. Както ще видим по-късно, обръщането си към източния мистицизъм старецът смята за свое огромно падение и „духовно самоубийство”. Впоследствие, Божието откровение го води към велико покаяние и пламенен стремеж към Бога и, в края на краищата, до съзерцаване на нетварната светлина. В „пламенната молитва”, която не го напускала нито наяве, нито на сън, той се обръща към „още непознатия” или „забравен” Бог. Достига до пълно изтощение и тогава, „съвсем неочаквано… нещо тънко, като игла проби дебелата оловна стена и през тясната дупчица проникна лъч светлина”.[54]

Този път на стареца ще бъде разгледан в следващите глави.

Следва

Превод: Венцислав Каравълчев